№ 12146
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110108532 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Д. Д. С., ЕГН
**********, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД,
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 857,53 лв. -
главница за цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: С............, с
абонатен № 291340, за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва от
24.11.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до изплащане на
вземането; 185,28 лв. - мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 14.11.2023 г.; 33,99 лв.
- главница за цена на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от
01.10.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва от 24.11.2023 г. (датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК) до изплащане на вземането; 8,49 лв. - мораторна лихва за
периода от 16.12.2020 г. до 14.11.2023 г. върху главницата за цена на услуга за дялово
разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
05.12.2023 г. по ч. гр. д. № 64741/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение с ответницата в качеството й
на собственик на процесния имот, възникнало въз основа на договор за продажба на
топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези
общи условия е доставил за процесния период на ответницата топлинна енергия, като
съответно тя не е заплатила дължимата цена, формирана по системата за дялово
разпределение. Твърди, че съгласно приложимите общи условия купувачът на топлинна
1
енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след периода, за който се
отнася, а като не е сторила това, ответницата е изпаднала в забава, поради което дължи и
обезщетение за забава върху главницата в посочения по-горе размер. Поддържа, че съгласно
чл. 139 ЗЕ разпределението на ТЕ между клиентите в СЕС се извършва по системата за
дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ. Сочи, че в настоящия случай услугата дялово разпределение на ТЕ в сградата се
извършва от „Т.С.” ЕООД на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в
съответствие с Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, за което също се
дължи възнаграждение. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответницата
оспорва исковете по основание. Поддържа, че няма качеството на потребител на топлинна
енергия, както и че липсва облигационно правоотношение между страните, тъй като няма
доказателства ответницата да е собственик или вещен ползвател на имота. Оспорва
наследодателят й да е бил собственик на целия имот, както и твърди, че няма доказателства,
че е приела наследството му. Поддържа, че се касае за непоръчана доставка по смисъла на
чл. 62 ЗЗП. Оспорва претенцията за дялово разпределение с доводи, че услугата се извършва
от трето лице и ищецът няма право да получава възнаграждение за нея. Оспорва да е в
забава в плащане на задълженията за главници. Прави възражение за погасяване на
вземанията по давност, като по същество не оспорва размера на вземанията, както и че до
имота е доставена топлинна енергия на посочената в исковата молба стойност и е извършена
услуга за дялово разпределение на стойност, посочена в исковата молба. Моли за
отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
В предмета на делото са включени установителни искове, предявени в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между него и ответницата, по
силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответницата е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че
през процесния период в сградата, в която се намира процесният имот, е извършвана
услугата за дялово разпределение на топлинна енергия и че е възникнало задължение за
плащане на възнаграждение в претендирания размер.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на
2
обстоятелства, обуславящи основание за спиране и/или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на ответницата в
забава.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е
погасила претендираните вземания.
По делото не е спорно, а се установява и от приетите доказателства, че през исковия
период процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се
намира, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не е спорно, че за сградата се
извършва услуга топлинно счетоводство, за което е взето решение по протокол от
04.06.2002 г. от Общо събрание на собствениците на етажната собственост в ж. к. „Л.“, бл.
984, вх. Е и е сключен договор № 2666 от 26.07.2002 г. между „Т.С.“ ЕООД и представител
на етажната собственост за извършване на услуга за дялово разпределение на топлинна
енергия.
Спорно е обстоятелството дали ответницата има качеството на потребител на
топлинна енергия за процесния имот и период, в която връзка съдът приема следното:
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху имота. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
3
съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриване на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество (ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на
ОСГК на ВКС).
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Въз основа на представените и приети по делото доказателства съдът приема, че
ответницата е била през процесния период потребител на топлинна енергия, доставяна до
имота, в качеството си на негов собственик. Посочените обстоятелства се установяват от
приетия Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 308, том LLXI, дело №
22352/1993 г., видно от който през 1993 г. Е.С.И. и В.Г.И. са продали на Д. Д. Ж. следния
свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака им и представляващ тяхна
семейна имуществена общност, а именно: апартамент № 145, находящ се в гр. С........., на
четвърти етаж, състоящ се от една стая, кухня и сервизни помещения, застроен на площ
44,75 кв. м., заедно с избено помещение № 11 с площ от 2,573 кв. м., заедно с 1,405 %
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. От
представените по делото Удостоверение за наследници № РЛН19-УГ51-466/09.01.2019 г.,
издадено от Столична община, район „Л.“ и Справка за предоставяне на данни по реда на
Наредба № 14/18.11.2009 г. се установява, че Д. Д. Ж., ЕГН ********** е починала на
27.02.2017 г., т. е. преди процесния период, като е оставила за свой единствен наследник по
закон ответницата в настоящото производство Д. Д. С. - дъщеря. Следователно ответницата
е придобила въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство
наследственото имущество на починалата Д. Д. Ж., като съвкупност от права и задължения.
При липсата на данни приживе Д. Ж. да се е разпоредила с притежавания от нея имот –
процесното жилище, съдът приема, че ответницата се легитимира като титуляр на правото
на собственост върху същото.
4
Неоснователни са доводите на ответницата, че не е легитимирана да отговаря по
предявените искове по съображения за липса на доказателства, че е приела наследството на
Д. Д. Ж., с оглед което и по делото не било установено, че е придобила право на собственост
върху процесния недвижим имот по наследство. Ответницата не е релевирала
правоизключващо възражение, че е вписала по предвидения в чл. 50, вр. чл. 49, ал. 1 ЗН ред
отказ от наследството на починалото лице, нито е ангажирала доказателства за това с оглед
правилото за разпределение на доказателствената тежест в процеса (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Съгласно чл. 48 от Закона за наследството ЗН) наследството се придобива с
приемането му, като приемането произвежда действие от откриването на наследството (т. е.
приемането има обратно действие). Приемането може да бъде изрично или мълчаливо.
Мълчаливо приемане е налице, когато от действията на наследника се разбира
непоколебимото му намерение да приеме наследството, като законът е дал възможност на
съда - при всеки конкретен случай, извършвайки цялостната съпоставка на доказателствата
по делото, да прецени дали извършените действия сочат воля за приемане на наследството.
Отказът от наследство е изричен и формален акт. Съгласно чл. 52 ЗН отказът от
наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН, като той се вписва по същия ред (с
писмено заявление до районния съдия, в района на откриване на наследството, като отказът
се вписва в специална книга).
Разпоредбата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която
законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по
смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от
наследството. Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗН наследниците, които са приели наследството,
отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават, а
ал. 2 гласи, че наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера
на полученото наследство.
Когато се оспори приемането на наследството, в тежест на кредитора е да докаже
факта на приемането, респективно да поиска приложението на чл. 51 ЗН. В случая обаче не е
заявено надлежно оспорване на приемането на наследството с въведени относими
фактически твърдения, което би довело до възлагане в доказателствена тежест на ищеца
установяване на това обстоятелство, а само общо е заявено, че по делото липсват
доказателства, че ответницата е приела наследството. С оглед на това и доколкото не са
въведени от ответницата твърдения за вписан отказ от наследство (чл. 52, вр. чл. 49, ал. 1
ЗН) или пък за приемането му по опис, нито пък са представени доказателства за това,
следва извод, че възражението за обстоятелството, че е недоказано приемането на
наследството, е неоснователно (така и решение № 2956 от 28.10.2022 г. по в. гр. д. №
22/2022 г. на СГС, II-A въззивен състав).
Предвид изложеното, съдът приема, че ответницата в качеството на собственик на
имота е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставената от ищеца топлинна
енергия в имота за исковия период, при липса на данни правото на собственост да е било
5
прехвърлено, да е било учредено вещно право на ползване на имота на друго лице, или да е
бил сключен изричен писмен договор с „Т.С.“ ЕАД с трето за спора лице за продажба на
топлинна енергия за исковите имот и период.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора, без да е необходимо изрично изявление на ответника –
потребител относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика
- решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. При тази
нормативна уредба съдът приема, че между главните страни по спора за процесния период е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия, каквито са Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № 0У-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от
11.08.2016 г., което правоотношение е възникнало с оглед качеството на ответницата на
собственик на имота през процесния период.
В разпоредбата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
С доклада по делото, приет без възражения от страните, е отделено за безспорно, а и
се установява от представените писмени доказателства от третото лице - помагач, че през
процесния период до имота е доставяна и потребявана топлинна енергия (за отопление на
имот, за БГВ и за сградна инсталация) на стойност исковата сума – 857,53 лв., която сума е
изчислена съобразно действащите през периода цени и в съответствие с нормативната
уредба, като в отговора на исковата молба не са заявени възражения за плащане на исковата
сума. Не може да се приеме, че се касае за хипотеза на непоискана доставка, като в тази
връзка съдът намира за необходимо да посочи, че е налице произнасяне по този въпрос с ТР
№ 2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. по описа на ОСГК на ВКС, в смисъл, че за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда -
етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона
за защита на потребителите. Нещо повече, в случая не става въпрос за принудителна
доставка, доколкото процесната сграда - етажна собственост е присъединена към
топлопреносната мрежа по инициатива на етажните собственици, като същите са поискали
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, поради което извод за
принудителното доставяне на такава в сградата от страна на ищцовото дружество не може
6
да бъде направен. Касае се за сделка – решение на общност от субекти – етажни
собственици, което е взето на проведено общо събрание, осъществено по определен в закона
ред и които решения имат действие по отношение на всички субекти в общността,
включително и спрямо ответницата. Ето защо не става въпрос за принудително доставяне
на стока или услуга (топлоенергия) без изрично искане от страна на потребителя,
респективно за допуснато нарушение на чл. 62 ЗЗП. Поради изложеното, искът за главница
за топлинна енергия е доказан по основание.
От ответницата своевременно е направено възражение за изтекла погасителна
давност, по отношение на което съдът намира следното:
Задълженията на потребителя за заплащане стойността на топлинната енергия са
такива за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се през определен период от
време еднородни задължения, чийто падеж е уговорен в общите условия на ищцовото
дружество, като не е необходимо плащанията да са еднакви по размер (така ТР №
3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват с
изтичане на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в чл. 114, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че
ако е уговорено вземането да става изискуемо след покана, давността започва да тече от
деня, в който задължението е възникнало.
Разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда, че давностният срок се прекъсва с
предявяване на иск относно вземането. Според Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД от 2016 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 24.11.2023 г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК – то в
случая от 24.11.2023 г. давността е прекъсната. Ето защо, вземанията на ищеца, станали
изискуеми преди 24.11.2020 г., са погасени по давност.
В случая това са вземанията за периода от 01.05.2020 г. до 30.09.2020 г. (вземането за
м. 09.2020 г. е станало изискуемо на 15.11.2023 г.), или непогасени са вземанията за периода
от 01.10.2020 г. до 30.04.2022 г.
При съобразяване на общата фактура за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г.,
изравнителната сметка за същия период, както и по реда на чл. 162 ГПК съдът приема, че
погасена по давност е сумата от 100,31 лв., съответно непогасена по давност е сумата от
757,22 лв. Поради това, искът за главница за топлинна енергия е основателен за сумата от
757,22 лв. и за периода от 01.10.2020 г. до 30.04.2022 г., до който размер и период следва да
бъде уважен, съответно отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 857,53 лв. и за
периода от 01.05.2020 г. до 30.09.2020 г. Като законна последица от уважаването на иска,
върху главницата следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 24.11.2023 г. до окончателното плащане на задължението.
По иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия:
7
Върху погасената по давност главница за периода от 01.05.2020 г. до 30.09.2020 г.
лихва не се дължи - по аргумент от чл. 119 ЗЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., приложими в случая,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.
33, ал. 4 обаче продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не
са заплатени в 45 - дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период,
определена на база изравнителните сметки. Според чл. 32, ал. 2 след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за
отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Върху тези окончателно определени по размер суми въз основа на
реалния отчет на доставеното количество ТЕ клиентите дължат обезщетение за забава, ако
не са заплатили сумите в посочения в чл. 33, ал. 2 срок. Следователно, задълженията на
ответницата за заплащане стойността на доставената енергия са възникнали като срочни,
поради което поставянето на потребителя в забава не е обусловено от отправяне на покана
от кредитора или от публикуване на общата фактура на интернет - страницата на
дружеството. В ОУ от 2016 г. падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е
изрично определен – с изтичане на 45 - дневен срок след изготвяне на изравнителните
сметки след края на отоплителния сезон. С оглед изложеното, за главните вземания за
периода от 01.10.2020 г. до 30.04.2022 г. в полза на ищеца съществува вземане за мораторна
лихва (върху непогасените по давност вземания), която следва да се начислява за периода от
15.09.2021 г. до 14.11.2023 г. (за вземането по общата фактура от 31.07.2021 г. - за периода
от 15.09.2021 г. до 14.11.2023 г. и за вземането по общата фактура от 31.07.2022 г. - за
периода от 15.09.2022 г. до 14.11.2023 г.) и е в размер на 153,04 лв., определен по реда на
чл. 162 ГПК и чрез използване на лихвен калкулатор, до която сума искът за мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия е основателен и следва да бъде уважен, като
бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 185,28 лв.
По претенцията за услугата за дялово разпределение на топлинна енергия за периода:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС,
като съгласно ал. 2 на същите клаузи – клиентите заплащат на продавача - „Т.С.“ ЕАД
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение (извършвана от избран от клиентите търговец), като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2016 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
8
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на
основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ (редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г.) възлага отговорността за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата
дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при Общи
условия), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който има право
да получи цената на извършваната услуга за дялово разпределение, съобразно което
предявеният иск за установяване дължимостта на тази сума в полза на „Т.С.“ ЕАД и при
наличните доказателства, представени от третото лице - помагач, че през процесния период
действително е извършвана услуга за дялово разпределение на топлинна енергия, е
установен по основание.
По отношение на претенцията за дялово разпределение, на основание чл. 114, ал. 2
ЗЗД, давността започва да тече от датата, на която вземането е възникнало,
тоест давността за всяко месечно вземане започва да тече с изтичане на месеца, за което е
начислено – от първото число на следващия месец. Предвид началото на периода, за който
се претендира цена на услуга за дялово разпределение - м. 10.2020 г., погасено по давност е
вземането за м. 10.2020 г. (01.10.2020 г. – 31.10.2020 г.), съответно непогасени по давност са
вземанията за периода от 01.11.2020 г. до 30.04.2022 г. Предвид факта, че ответницата не
оспорва размера на цената за услугата за дялово разпределение, то същата е в размер на
общо 33,99 лв. за целия процесен период (или по 4,85 лв. месечно) и за непогасения по
давност период е в размер на 29,14 лв., до който размер искът за цена на услуга за дялово
разпределение следва да бъде уважен, съответно отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 33,99 лв. и за м. 10.2020 г. Като законна последица от уважаването на иска, върху
главницата следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 24.11.2023 г. до окончателното плащане на задължението.
По иска за мораторна лихва върху главницата за цена на услуга за дялово
разпределение на топлинна енергия:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
9
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за заплащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, съответно на исковата молба, поради което
акцесорната претенция в тази част е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски имат и двете страни.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца следва да
бъде присъдена сумата от 108,20 лв. – от общо 125 лв. (25 лв. – държавна такса и 100 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване на материалния
интерес, фактическата и правната сложност на делото и извършените в хода на същото
процесуални действия от пълномощника на страната).
За заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца се
следват разноски в размер на сумата от 64,90 лв. – от общо 75 лв. (25 лв. – държавна такса и
50 лв. – юрисконсултско възнаграждение), съразмерно на уважената част от исковете.
От ответницата се претендират разноски на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. за безплатна правна помощ в заповедното производство и в исковото производство
в размер от по 400 лв., за което са представени договори за правна защита и съдействие от
05.01.2024 г. и от 08.04.2024 г. За определяне размера на адвокатското възнаграждение за
безплатна правна помощ в заповедното производство, изчерпваща се с депозиране на
възражение по чл. 414 ГПК, съдът съобразява разрешенията, дадени с Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело C438/22 и с Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C
428/16, задължителни за прилагане от националните съдилища, актуалната съдебна практика
на ВКС (напр. определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на
ВКС, I т. о., определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II
т. о. и др.), разпоредбите на чл. 26 – чл. 27 НЗПП, като приема, че в случая липсва
фактическа и правна сложност на делото, доколкото са претендирани вземания в нисък
размер, както и че възражението по чл. 414 ГПК не е необходимо да бъде мотивирано по
същество. При отчитане на посочените обстоятелства, релевантната съдебна практика и
разпоредбите на закона, предвид, че разписаното в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължително за съда при
произнасянето по отговорността за разноските, съдът определя възнаграждение за
депозиране на възражение по чл. 414 ГПК в размер на сумата от 100 лв., от които
съразмерно на отхвърлената част от исковете в полза на адв. Н. К. следва да се присъди
сумата от 13,44 лв.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на адв. Н. К. следва
да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 53,77 лв., съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
10
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.........., срещу Д. Д.
С., ЕГН **********, с адрес: гр. С........., ет. 4, ап. 145, искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Д. Д. С., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 757,22 лв. - цена на доставена от дружеството топлинна енергия за имот с
абонатен № 291340, находящ се в гр. София, ж. к. „Л.“, бл. 984, вх. Е, ет. 4, ап. 145, за
периода от 01.10.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 24.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 153,04 лв. – мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 14.11.2023 г., както и сумата от 29,14 лв. -
цена на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.11.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.12.2023 г. по ч. гр. д. №
64741/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С.........., срещу Д. Д. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. С........., ет. 4, ап. 145, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на стойност на топлинна
енергия за сумата над 757,22 лв. до сумата от 857,53 лв. и за периода от 01.05.2020 г. до
30.09.2020 г., на мораторна лихва върху нея за сумата над 153,04 лв. до сумата от 185,28 лв.,
на цена на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за сумата над 29,14 лв. до
сумата от 33,99 лв. и за периода от 01.10.2020 г. до 31.10.2020 г., и на мораторна лихва
върху цената на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 8,49 лв.
за периода от 16.12.2020 г. до 14.11.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 05.12.2023 г. по ч. гр. д. № 64741/2023 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА Д. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С........., ет. 4, ап. 145, да заплати на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.........., на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 64,90 лв. - разноски за ч. гр. д. № 64741/2023 г.
по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 108,20 лв. - разноски за исковото производство,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........., да заплати на адв. Н. К. от САК, с личен номер ****** и съдебен адрес: гр. С...........,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 13,44
лв. - разноски за ч. гр. д. № 64741/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 53,77 лв. -
разноски за исковото производство, за оказана безплатна правна помощ на ответницата Д. Д.
С., ЕГН **********, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице - помагач
11
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12