РЕШЕНИЕ
№ 13893
гр. София, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110129282 по описа за 2024 година
ЮЛ е предявило срещу Е. К. Х. установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правна квалификация чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР,
за признаване на установено, че Е. К. Х. дължи на ищеца сумата от 2008 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № ********** от
20.01.2022 г., ведно със законна лихва от 28.07.2023 г. до изплащане на
вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по гр. д. №
42484/2023 г. по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за паричен
заем № ********** от 20.01.2022 г. по силата на който на ответника е
предоставена сумата от 2400 лв., която сума била преведена на ответника,
който се задължил да върне същата на погасителни вноски. С параметрите на
сключения договор ответникът се запознал чрез предоставените му СЕФ и ОУ
към договора. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Пред съда процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба и
претендира разноски, като в условията на евентуалност се прави възражение
за прекомерност на претендираното възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете. Оспорва се наличието на облигационна
връзка, доколкото заемната сума не била предоставена на ответника.
Договорът бил нищожен поради липса на съгласие, като не били представени
доказателства, че ответницата била автор на електронната заявка. Посочва, че
били нарушени императивни разпоредби на ЗПК, поради което договорът бил
нищожен. Навежда аргументи, че договорът и клаузите по него били
недействителни и несъответствали на изискванията по чл. 11 ЗПК, в т.ч. т.10
от него. Сочи, че в ГПР не били включени всички разходи по кредита. Твърди,
че при формиране на ГПР не били спазени всички изисквания на ЗПК, като
уговорената неустойка следвало да се включва в него. Били нарушени
разпоредбите на чл. 11, т. 11 и т. 12, т. 20, т. 23 и т. 24 ЗПК. Договорът бил
нищожен и поради накърняването на добрите нрави. Моли за отхвърляне на
иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на
1
ответника поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № ********** от
20.01.2022 г., сключен между Е. К. Х. и ЮЛ по силата, на който на ответника
му е предоставена сумата от 2400 лв. със срок за погасяване на кредита до
20.07.2023 г. на осемнадесет месечни вноски. Посочен е размерът на лихвен
процент по кредита, а именно 40.05 %, като годишния размер на разходите е
посочен в размер на 48.38 %. В чл. 6.1 от договора е предвидено, че в срок от
три дни, считано от усвояване на заемната сума, да се предостави
обезпечение, по начин и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от
ОУ: поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 6.2 при неизпълнение на т.
6.1, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 4862.28 лв., като
неустойката се начислявала автоматично от заемодателя, като неустойката се
заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
По делото са предоставени стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, искане за
сключване на договор за кредит от 19.01.2022 г., както и лог файл на кредита.
По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че на
20.01.2022 г. от банковата сметка на ищеца в ЮЛ била наредена сума в размер
на 2400 лв. с получател Е. К. Х. по нейна банкова сметка, с посочено
основание договор **********. Съгласно заключението по процесния договор
за кредит били извършени плащания в общ размер от 392 лв., като били
погасени задължения за такса за събиране в размер на 15 лв., неустойка 296.90
лв., възнаградителна лихва в размер на 80.10 лв. Съгласно заключението
съобразно включения в договора погасителен план, непогасените задължения
по пера били неустойка 4485.38 лв., възнаградителна лихва 883.62 лв.,
главница 2400 лв. Вещото лице е посочило, че в случай, че с постъпилите
суми се погасявала само главница, задължението за главница било в размер на
2008 лв.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР в тежест на ищеца е
да докаже следните обстоятелства: наличие на валиден договор за паричен
заем № ********** от 20.01.2022 г., сключен между страните, чрез средствата
за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР
/предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора, въз основа на
който на ответника е предоставена парична сума, а за ответника е възникнало
задължение да върне същата в претендираните размери, че претендираното
вземане за главница е станало изискуемо.
Настоящият състав намира, че вземането на ищеца, произтича от сключен
на 20.01.2022 г. с ответника договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ **********. В случая доколкото се касае за предоставяне на кредит от
разстояние, по отношение на който наред с правилата на общия закон – Закона
за задълженията и договорите – намират приложение и тези, съдържащи се в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
платежните услуги и платежните системи, Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит. В
чл. 6, ал. 1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид договори, съгласно
която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средствата за комуникация от
2
разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и, че е
получил съгласието му за сключване на договора. За доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕУУ – Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги, загл. изм. - ДВ, БР. 85 от
2017 г.
За да се сключи процесният договор, следва да са направи искане за
кредит, което обективира желанието на ответника за неговото сключване,
което се подава от сайта на кредитора /www.credirect.bg/. На първо място
съдът намира, че представения и приет като доказателство по делото /на
хартиен носител като заверен препис/ договор за кредит с кредитополучател
ответника, има доказателствена стойност. Електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ /чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ/. Същото се счита
за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. За електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Електронен
подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни
в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва – чл. 3, т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014. Доказателствената сила на подписания електронен документ
е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението /чл. 180 ГПК/. Ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила –
Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС на IV г. о.
Ищецът е представил договор за кредит на хартиен носител , което е
прието като писмено доказателство по делото. Съдът намира, че електронното
изявление е направено от ответника, като обстоятелството, че същото е
изпратено от платформата www.credirect.bg не променя този извод. Като
заявител в документа е посочен Е. К. Х., т. е. налице е електронна
информация, електронно изявление за установяване на авторството на
документа, следователно налице е електронен подпис /обикновен електронен
подпис, подписан при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. По отношение така
генерираният електронен документ, възпроизведен върху хартиен носител и
представен в заверен препис по делото, не е искано представянето му на
електронен носител. Поради това преписът има значението на носител,
обективиращ частен документ, подписан при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ. Доколкото обективираните в документите изявления са с
неблагоприятно за ответника съдържание, те имат достатъчна доказателствена
стойност за установяване на фактите, за които електронните документи са
създадени. Електронното изявление представлява извънсъдебно признание за
неизгодни за страната обстоятелства, а именно – сключването на договора за
предоставяне на кредит от разстояние с № ********** от 20.01.2022 г. между
страните със съдържанието и уговорките в представения договор за
потребителски кредит от ищеца.
Представените с исковата молба документи съдът цени и с останалите
събрани поделото доказателства по делото – съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно която на 20.01.2022 г. от банковата сметка на ищеца в ЮЛ била
3
наредена сума в размер на 2400 лв. с получател Е. К. Х. по нейна банкова
сметка, с посочено основание договор **********. Съгласно експертизата се
установява, че на 20.01.2022 г. /дата, която съвпада с датата на сключване на
договора/ ответникът лично е получил заетата сума в размер на 2400 лв., което
обстоятелство не се и оспорва от ответника. Това извънсъдебно поведение на
ответника – получаването на определена сума чрез паричен превод, в която
изрично като основание за превода е отразено договор № **********, с
наредител ЮЛ, освен доказването на получаването на сумата, представлява
признание на неизгоден факт – сключения договор за потребителски кредит.
Още повече, че съгласно приетото заключение ответникът е извършил
плащания по процесния кредит в общ размер от 392 лв.Ответникът е получил
сумата на основание договор № **********, който съвпада със сключения
между страните договор за кредит № ********** от 20.01.2022 г. От страна на
ответника не са наведени други основания за получаване на сумата от 2400 лв.
Платецът черпи правото си от извършеното плащане и затова трябва да го
докаже, получателят черпи своето право от основанието за получаване на
паричната сума и затова трябва да го докаже /в този смисъл Решение № 746
от 5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, IV г. о. /. При това положение в
доказателствена тежест на ответника е да установи, че е получил сума на
друго основание от кредитора, каквито твърдения липсват по делото. С оглед
на гореизложеното се установи, че страните са били обвързани от договор за
кредит № ********** от 20.01.2022 г., по силата на който на ответника е
предоставена сумата в размер на 2400 лв., която сума е следвало да бъде
върната след осемнадесет месеца на 20.07.2023 г.
Настоящият състав намира, че договор за паричен заем № ********** от
20.01.2022 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП /ответник е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
4
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от договора
са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че е клаузи не
са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им
на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 6.2 от договора
неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 48.38 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
5
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
паричен заем № ********** от 20.01.2022 г. е в размер на 2400 лева, а
неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 4862.28
лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 987.50
%, поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като
се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Още повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22
на СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и
решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
6
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В случая
между страните по делото е налице договор за потребителски кредит, по който
съгласно приетите по делото доказателства на ответника му е била
предоставена сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на
изложените по-горе мотиви е установена недействителност на договора,
поради което в производството по предявения иск с правно основание чл. 79
ЗЗД следва да бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без
дължимите лихви и други разходи. В случая съгласно приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че Е. К. Х. е извършила плащания
по процесния договор в общ размер от 392 лв., която сума следва да се
приспадне от дължимата главница, с оглед на гореизложеното предявеният
иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен за сумата
от 2008 лв., поради което предявения иск се явява основателен.
С оглед основателността на исковата претенция следва да бъде разгледано
и възражението на ответницата за погасяване на задълженията по давност.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение
№ 3/21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ВКС, ОСГТК при уговорено
погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с
различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. В случая с оглед правилото на чл. 422,
ал. 1 от ГПК искът се смята за предявен на 29.07.2023 г., а погасителните
вноски по процесния договор за кредит са за периода от 21.02.2022 г. до
20.07.2023 г., то няма погасени по давност вземания.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК заявителят
/ищец/ има право на направените от него разноски в двете производства в
размер на сумите от 26.80 лв. държавна такса в исковото производство, 300 лв.
депозит за вещо лице, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, 40.16 лв. платена
държавна такса в заповедното производство и 10.88 лв. юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство. С оглед изхода на спора на
ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от ЮЛ, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление ************ срещу Е. К. Х.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ************, чрез адв. М. Л., по реда на
чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6
ЗПФУР, че Е. К. Х. дължи на ЮЛ, сумата в размер сумата от 2008 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № ********** от
20.01.2022 г., ведно със законна лихва от 28.07.2023 г. до изплащане на
вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по гр. д. №
42484/2023 г. по описа на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА Ю.Е.М.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: **********,
офис-партер, чрез адв. М. Л., да заплати на „ЮЛ, ЕИК ***********със
седалище и адрес на управление *************, на основание чл. 78, ал. 1 във
вр. ал. 8 ГПК сумата в размер на 477.84 лв. разноски в исковото и заповедното
7
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8