РЕШЕНИЕ № 260449
гр. Пловдив, 18.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на осемнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 2998 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от “Гарант Кредит Консулт” ЕООД (с
променено наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт
Кредит Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна справка от съда за
вписани обстоятелства в Търговския регистър) против Н.Р.А. и И.В.Т. кумулативно
обективно и пасивно субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и чл. 139 ЗЗД за установяване на
паричните притезания, удостоверени в Заповед № 10592/03.12.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
19172/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав, за
сумата от общо 1 228, 76 лв., от която сумата от 717, 29 лв. – заплатено от
ищеца задължение на ответните страни по договор за заем № ***г., сключен с
“Лайт Кредит” ООД по силата на договор за гаранция от 09.09.2016 г. и сумата от
511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от 09.09.2016
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г., до
окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че между ответните
страни и "Лайт кредит" ООД е сключен договор за заем № ***г., по
силата на който в полза на заемополучателите била предоставена сумата от 1 000
лв. срещу насрещното им задължение да върнат на 12 равни месечни вноски, всяка
от 102, 47 лв., сумата от общо 1 229, 64 лв., в която се включвало и задължение
за заплащане на възнаградителна лихва от 229, 64 лв. Първата погасителна вноска
била с падеж на 09.10.2016 г, и краен срок за погасяване на задължението –
09.09.2017 г. Твърди, че част от задълженията по кредита били погасени със
заплащане на сумата 512, 35 лв., с която се погасили първите пет месечни
вноски. Задължението на заемополучателите било обезпечено от ищеца по силата на
договор за гаранция от 09.09.2016 г., сключен между “Лайт Кредит Консулт” ЕООД,
“Лайт Кредит” ООД и Н.Р.А. и И.В.Т.. Ответните страни поели задължение за
заплащане на възнаграждение на поръчителя, дължимо на 12 месечни вноски, всяка
от които на стойност от 82, 01 лв., като задължението било обезпечено с издаден
от Н.А. запис на заповед, авалиран от И. Т.. Възнаграждението на поръчителя
било частично погасено със заплащане на сумата от 472, 65 лв., с което се
погасили изцяло пет от вноските и частично шестата вноска. С уведомление от
26.11.2018 г. заемодателят “Лайт Кредит” ООД уведомил ищеца на основание чл. 5
от договора за гаранция, че ответника имал непогасени задължения по обезпечения
договор за заем в размер на сумата от 717, 29 лв., като тази сума била
заплатена на кредитора от ищеца на 29.11.2018 г. Претендира заплащане на тази
сума от страна на кредитополучателите, чието задължение било обезпечено, както
и заплащане на сумата от 511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договора
за гаранция. По тези съображения се моли за уважване на предявените
установителни искове. Моли за присъждане на сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
Ответната страна Н. Р.А. е
депозирала в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на
исковата молба чрез назначения й от съда особен представител – адв. Т.. В
отговора на исковата молба се излагат съображения за неоснователност на
предявения иск. Твърди, че договорът за паричен заем, чието изпълнение било
обезпечено от страна на ищеца, не отговаря на изискванията, установени в Закона
за потребителския кредит. При подписването му не бил представен Стандартен
европейски формуляр. Към договора на бил представен погасителен план с
информация за размера и броя на дължимите вноски, което било основание да се
приеме, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. При сключване на
договора била нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 13 ЗПК. Уговореният
размер на годишният лихвен процент от 40 % надвишавал десетократно размера на
лихвения процент. Годишният процент на разходите от 48, 34 % бил установен в
нарушение на чл. 8, ал. 2 ЗЗД, на което основание счита договора за унищожаем.
Счита, че последният противоречи и на добрите нрави. При сключване на договора
за заем била нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 26 ЗПК. Счита, че не
са представени доказателства, че сумата от 1 000 лв. е била усвоена. Договорът
за гаранция бил сключен при заобикаляне на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК,
установяваща забрана за цедиране на вземания по потребителски кредити, освен
ако това не е уговорено в договора. Счита, че договорът за гаранция е сключен
при явно неизгодни условия. Счита, че със сключване на договора за гаранция
заемодателят получава допълнително възнаграждение чрез получаване на заетата
сума в двоен размер. Двата договора били сключени без достоверна дата и подпис,
за което не били представени доказателства. По изложените съображения счита
договорът за унищожаем. Моли за отхвърляне на предявените искове. При условията
на евентуалност моли за намаляване на лихвения процент по договора за кредит до
законоустановения размер.
Ответникът И.В.Т. не е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба
чрез назначения му от съда особен представител – адв. П.. С допълнителна молба
взема становище по проекта на доклад на делото, като твърди, че между същите
страни е налице сключен втори договор за кредит с идентично съдържание, но друг
номер, а именно договор за паричен заем № ***.
Съдът, като съобрази събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно и пасивно субективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 143,
ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 139 ЗЗД.
Производството е по
реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед №
10592/03.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 19172/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX
граждански състав, за сумата от общо 1 228, 76 лв., от която сумата от 717, 29
лв. – заплатено от ищеца задължение на ответните страни по договор за заем № ***г.,
сключен с “Лайт Кредит” ООД по силата на договор за гаранция от 09.09.2016 г. и
сумата от 511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от
09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г.,
до окончателното й изплащане.
Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и
на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК съдът е указал на ищеца да предяви
установителен иск относно вземането си.
Искът е предявен в
законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което
отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
От представения по
делото Договор за паричен заем № ***г., сключен
между “Лайт Кредит” ООД –
заемодател и Н.Р.А. и И.В.Т. - заемополучателя, се установява, че
кредитодателят е предоставил за временно и възмездно ползване на длъжниците
сумата от 1 000 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателите да
върнат предоставения в заем финансов ресурс на 12 погасителни вноски всяка от
102, 47 лв., в които се включва и възнаградителна лихва при установен годишен
процент на разходите от 48, 34 % и
годишен лихвен процент от 40 %. Заемополучателите са поели задължение да върнат
сумата от общо 1 229, 64 лв. на дванадесет месечни вноски, с падеж на първата
погасителна вноска – 09.10.2016 г.
В разпоредбата на
чл. 11 от Договора е установено, че заемателите отговарят солидарно за
задълженията по договора.
Договорът за кредит
е сключен при отнапред установени Общи условия, които са част от предметното
съдържание на договора за кредит – арг. чл. 298, ал. 2 ТЗ.
По делото е
представен и стандартен европейски формуляр, в който са посочени условията на
договора за кредит.
Представен е
договор от 09.09.2016 г., сключен между “Лайт Кредит” ООД, “Лайт Кредит
Консулт” ООД и Н.Р.А. и И.В.Т., от който се установява, че ищецът е поел
задължение към заемодателя за заплащане на задължението на длъжниците по
договор за заем от 09.09.2016 г., в случай че заемателите не извършат дължимите
и изискуеми плащания по заема в техния пълен размер в продължение на шест
седмици. В клаузта на т. 1.2. е установено, че заемодателят се задължава да
предяви иска си първо срещу заемателя, и едва ако не бъде удовлетворен, да иска
плащане от гаранта. В т. 3.1. на договора е установено, че за предоставената
гаранция заемателите дължат на гаранта възнаграждение, платимо на дванадесет месечни
премии в размер от 82, 01 лв. Установено е, че месечните премии по гаранцията
се дължат и се заплащат заедно със съответните месечни погасителни вноски по
заема. В разпоредбата на т. 4 е посочено, че заемателят се счита в неизпълнение
по договора за заем в случай на и докато трае което и да е неизпълнение на
негово задължение към гаранта в съответствие с договора за гаранция. С договора
за гаранция гарантът е поел отговорност по гаранцията, при постъпване на
писмено уведомление от страна на заемодателя за плащане по гаранцията, с което
заемодателят декларира, че заемателят не е изпълнил свои задължения по
договора, като е установено, че в случай на активиране на гаранцията заемателят
продължава да дължи в пълен размер премиите по договора за гаранция. В т. 7 от
договора е установено, че заемателя се съгласява и нарежда на заемодателя, а
заемодателят се задължава към заемателя и към гаранта да преведе по банковата
сметка на гаранта сумата по т. 3.1., която да представлява част от отдадената в
заем сума по договора за заем. Установено е, че заемодателят е длъжен да удържа
от постъпилите от заемателя плащания и незабавно да превежда към гаранта от
името и за сметка на заемателя сумите по т. 3.2., като така изплатените суми
няма да се считат за част от погашенията, извършени от заемателя към
заемодателя. Посочено е, че заемателят няма право да отменя това нареждане без
предварително писмено съгласие на гаранта – т. 8 от Договора за гаранция.
До гаранта е
изпратено писмено уведомление от 26.11.2018 г. за активиране на гаранцията,
поради неизпълнение на задължениети на заемополучателя. В уведомлението е
обективирана покана за заплащане на сумата от 717, 29 лв. С платежно нареждане
от 29.11.2018 г. посочената сума е преведена по сметка на кредитора “Лайт
Кредит” ООД.
От изслушаната по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
сумата от 1 000 лв. по договор за паричен заем от ***г. е предоставена и
усвоена от Н.Р.А. по банков път на 09.09.2016 г. Установен е размерът на
възнаграждението по договора за гаранция за сумата от 984, 12 лв. Вещото лице е
установило, че счетоводно са отразени извършени плащания от Н.Р.А. на касата в
брой в размер на сумата от общо 512, 35 лв., с която е погасена главница от 369,
51 лв. и възнаградителна лихва от 142, 84 лв. По експертизата е установено, че
преводът на сумата от 717, 29 лв. от 29.11.2018 г. е извършен от банковата
сметка в лева на “Лайт Кредит Консулт” ЕООД (Гарант) в “Райфайзенбанк България”
ЕАД на “Лайт Кредит” ООД с описани детайли на плащането “гаранция по договор
9909”, което плащане е осчетоводено. Вещото лице е установило, че по
задълженията по договора за гаранция има извършени плащания от общо 472, 65 лв.,
с останал незаплатен остатък от 511, 47 лв. Съгласно заключението за периода от
09.10.2016 г. до 09.09.2017 г. размерът на годишния лихвен процент е 10 %, като
съобразно него размерът на възнаградителната лихва би бил за сумата от 55, 04
лв. Експертизата е установила, че от страна на ищеца в изпълнение на обезпечените
задължения по двата договора с № ***от 09.09.2016 г. и с № ***от 09.09.2016 г.
са извършени преводи към заемателя “Лайт Кредит” ООД. Установено е, че по
договора за заем № ***заемната сума е преведена по банковата сметка на И.В.Т.
на 29.11.2018 г., като “Лайт Кредит Консулт” ЕООД е превел към банковата сметка
на “Лайт КРедит” ООД сумата от 717, 29 лв. с описани детайли “гаранция по
договор ***И.Т.”.
Вземането,
обезпечено по силата на процесния договор за гаранция, е възникнало на
основание договор за заем. В отговора на исковата молба от ответната страна Н.Р.А.
са изложени доводи за унищожаемост на договора за заем, обосновани с позоваване
на конкретни обстоятелства, които съставляват основание за недействителност на
договора за заем, а не за неговата унищожаемост, в който смисъл следва да бъдат
разгледани.
Възникналото между
страните облигаторно правоотношение се регулира от действалия към момента на
сключване на договора – 09.09.2016 г., материален закон, а именно Законът за
потребителския кредит – бр. 59 от 29.07.2016 г.
По
своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Процесният договор
за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин. Посочена е стойността на предоставения за усвояване кредитен лимит,
годишният процент на разходите, лихвеният процент по кредитът, условията за
издължаване на кредита от потребителя. Договорът е сключен след представяне на
стандартен европейски формуляр за условията на договора.
Твърди се, че не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, с
която е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа
информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
В
случая в договора за кредит е посочен срокът за издължаването му – на
дванадесет месечни погасителни вноски, размерът на всяка вноска и падежът на
първата погасителна вноска, като по този начин, макар погасителен план в
табличен вид да не е представен, има яснота и информираност на задължените лица
за начина на заплащане на задълженията по договора за кредит. Следва да се
посочи, че Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. Следователно и при
нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК
санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера
на задължението по кредита, начина на неговото формиране и условията за
погасяването му. В случая с така установените клаузи в процесния договор за
заем е предоставена по ясен начин информация досежно размерът на задълженията,
общата сума за погасяване, броят на погасителните вноски и техния падеж. По
така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на кредита не
е било допуснато соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК.
Договорен е фиксиран лихвен процент
на годишна основа от 40 %, при което не е било необходимо посочване на методика
за изчисляване на лихвата. Договорено е също и задължението на ищеца ежемесечно
да снабдява кредитополучателя с извлечение за състоянието на договора и за
задълженията по усвоените кредити.
Съдът намира, че
клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент от 40 %, не е установена в противоречие с
добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. В договора е
посочен общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва
и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя.
Поради това, не са налице хипотезите по чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - т.
12 ЗПК, визирани в чл. 22 ЗПК и сключеният между страните договор е
действителен и като такъв е породил облигационните си последици. Сочените от
ответната страна нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 13 и т. 26 от ЗПК не
представляват основания за недействителност на правоотношението, възникнало на
основание договора за потребителски кредит.
Редовно
възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите
правни последици.
От заключението на
вещото лице по допуснатата и приета без възражения на страните
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата от 1 000 лв. по договора
за заем е преведена от страна на заемодателя “Лайт Кредит” ООД в полза на
заемополучателя Н.Р.А. по банков път на 09.09.2016 г. Вещото лице е установило,
че незаплатения остатък от задължението по договора за кредит от 717, 29 лв.,
от което 86, 80 лв. за договорна лихва и 630, 49 лв. за главница, е преведено
след активиране на гаранцията от ищеца в полза на “Лайт Кредит” ООД по банков
път. Вещото лице е установило, че са осъществени плащания от страна на
кредитодателя и гаранта, както по договора за заем с № ***от 09.09.2016 г.,
така и по процесния договор за заем с № ***от 09.09.2016 г., т.е. налице са две
самостоятелни правоотношения.
В договора за
гаранция е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по договора за заем,
гарантът следва да изпълни при поискване от заемодателя неизпълнените
задължения на заемателя. По делото е представено писмено уведомление от
заемателя до гаранта за активиране на гаранцията поради неизпълнение на
задълженията на заемателя и в тази връзка от ищеца е била заплатена сумата от 717,
29 лв. - задължение по договора за заем.
По този начин и с
изпълнение на задължението на длъжника, ищецът се е суброгирал в правата на
удовлетворения кредитор. Суброгацията е институт по силата на който
удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в
полза на третото лице и преминава върху него заедно с всичките му
принадлежности.
Съгласно
разпоредбите на чл. 74 ЗЗД този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е
имал правен интерес да стори това встъпва в правата на кредитора. От правото да
се встъпи в правата на удовлетворения кредитор - т.е. от суброгационното право
се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето
лице, което има правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за
третото лице от изпълнението според трайно установената практика на ВКС
означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга
конкретни имуществени права на третото лице. Третото лице, което има правен
интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника
да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора, като това
регресно право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между
длъжника и третото лице.
В производството по
делото се установи, че в полза на гаранта е възникнало процесното вземане, тъй
като от представените по делото доказателства се установи, че последният е
изпълнил задължението на длъжника по договора за заем чрез заплащане на
кредитора на сумата от 717, 29 лв. Налице и втората материалноправна
предпоставка за уважаване на иска по чл. 74 ЗЗД, а именно правен интерес за
изпълнение, който интерес е изводим от наличието на договор между страните, по
силата на който ищецът е поел задължение да обезпечи задължението на длъжника
по договора за заем към кредитора, като заплати последното, при неизпълнение на
задължението на длъжника на установения падеж и наличие на забава от шест
седмици. Именно наличието на такъв договор обосновава и правния интерес на
ищеца за заплащане на задължението на длъжника към неговия кредитор.
По така изложените
съображения предявеният иск по чл. 74 ЗЗД следва да бъде уважен.
В договора за
гаранция е установено, че задължението на гаранта – в качеството му на трето
лице по обезпечаваното задължение, е възмездно, доколкото последното се поема
срещу насрещното задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение,
платимо на вноски, всяка от които в размер на сумата от 82, 01 лв. При
тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на страните на
основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че макар обезпечението от страна на ищеца
да е поето срещу възнаграждение – т.е. възмездно, в негова полза не е
възникнало правото за получава не така установената престация. Това е така, тъй
като в договора за гаранция е установено, че задължението за заплащане на
възнаграждение към поръчителя е платимо разсрочено, ведно с месечните погасителни вноски по заема.
Следователно
страните по договора за гаранция, по силата на който третото лице е поело
задължение да отговаря към заемодателя - кредитор за изпълнение на задълженията
на длъжника по договора за кредит срещу възнаграждение, са постигнали съгласие
това възнаграждение да се заплаща от кредитополучателя на заемодателя по
договора за заем, заедно с месечните вноски по кредита. Т.е. с договора
ответникът е поел задължение за заплащане на възнаграждение за поръчителство,
като се е съгласил последното да бъде заплащано не на поръчителя, а на кредитодателя по договора за кредит, в който
смисъл са изричните уговорки в договора за възлагане на поръчителство, като
това е установено и в клаузата на т. 3.1. от договора. Разпоредбата на т. 3.1.
от договора, тълкувана във връзка с тази на т. 7 от договора, води до извод, че
вземането за получаване на месечните вноски по договора за гаранция възниква в
полза на заемодателя, страна по така сключения тристанен договор за гаранция.
Въпреки, че е с
клаузите на договора за гаранция заемодателят е поел задължение да удържа и
заплаща в полза на гаранта частта от постъпилите плащания от страна на
заемателя, формиращи вноската по договора за гаранция, съдът намира, че
клаузата с която е уговорено заплащане на възнаграждение по договора за
гаранция не поражда права и задължения между страните. Това е така, тъй като
последната следва да се възприеме като недействителна, поради противоречие с
добрите нрави.
Противоречието с
добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения
живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да
породи съответните правни последици. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес.
На първо място
следва да се посочи, че съгласно уговорките, установени в договора за заем, условие за отпускане на финансовият
ресурс, представлява обезпечаване на вземането на кредитодателя с гаранция от
трето лице, което в случая е осигурено от страна на кредитора – заемодател –
арг. чл. 6 от договора за паричен заем. В посочената разпоредба е установено,
че заемополучателят се задължава да обезпечи вземанията на кредитора по
договора за заем чрез издаване на запис на заповед в негова полза и сключване
на договор за гаранция. На следващо място, съдът намира, че възнаграждението по
договора за гаранция е установено в полза на заемодателя – кредитор по договора
за заем, доколкото чрез сключване на процесния договор, последното постъпва в
неговия патримониум. Това е така, тъй като заемодателят “Лайт Кредит” ООД и
гарантът “Лайт Кредит Консулт” ЕООД имат качеството на свързани лица, тъй като
при осъществена служебна справка в Търговския регистър съдът установи, че
едноличен собственик на капитала на ищеца “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, с
предишно наименование “Лайт Кредит Консулт” ЕООД, до 15.09.2015 г. е бил С.А.С.,
който е съдружник в дружеството заемодател – “Лайт Кредит” ООД. Съдът намира,
че по този начин, в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.
о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото
общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
Този извод на съда се подкрепя и от клаузите
на договора за кредит, в които е установено, че възнаграждението по договора за
гаранция се заплаща на заемодателя, ведно с вноските по договора за кредит и на
установения за заплащане на последните падеж, макар да е налична уговорка,
която установява задължение на заемодателя да удържа частта от изплатените
вноски, които се дължат на гаранта, като заплаща тази част на последния. Следва
да се посочи, че като страна по договора за гаранция, ответникът запазва
качеството си на потребител, като с така уговореното допълнително
възнаграждение се достига да нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК чрез установяване на годишен процент на разходите над
законоустановения минимум, предвид обстоятелството, че размерът на
възнаграждението по договора за гаранция е в размер почти равен на отпуснатата
заемна сума.
С договорът за
гаранция ищецът е поел задължение да отговаря спрямо кредитора за задължението
на трето лице, възникнало на основание договор за заем. Така възникналото
правоотношение е такова по договор за поръчителство, тъй като гарантът се
задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение. Гарантът има качеството на поръчител по чл. 138 ЗЗД и отговорността
му се определя съобразно нормите в ЗЗД, регулиращи института на
поръчителството. В случая поръчителството от страна на гаранта е поето при
по-леки условия, от тези установени в разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД – арг.
чл. 139 ЗЗД, а именно - възникване на неговото задължение е поставено под
условие – длъжникът да е изпаднал в забава за заплащане на обезпеченото
задължение, която забава да е с продължителност от повече от шест седмици. С
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря
при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо
задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което
е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото по
принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по
силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира
вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма
пречка този договор да е установен като възмезден, но такова задължение следва
да се установи за обезпечения кредитор като насрещна престация срещу поетото от
страна на поръчителя задължение. Установяване на такова задължение в тежест на
главния длъжник, също следва да се приеме за сключено в разрез с добрите нрави.
По така изложените
съображения и предвид недействителността на клаузата на чл. 3.1. от договора за
гаранция, предявеният иск за установяване на паричното притезание в размер на
сумата от 511, 47 лв. – възнаграждение по договор за гаранция, следва да се
отхвърли като неоснователен.
Недействителността на клаузата за заплащане на
възнаграждение по договора за гаранция води до безвъзмездност на поетото от
страна на гаранта задължение спрямо заемодателя по договора за заем, поради
което ищецът е имал правен интерес от изпълнение на задължението на длъжника по
договора за заем, с което действие последният се е суброгирал в правата на
кредитора.
При този изход на правния спор в
полза на ищеца, съобразно уважената част от предявените искове и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят сторените от последния разноски в исковото
производство, както и в заповедното по ч. гр. д. № 19166/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, III брачен състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че
с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на
разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска.
Следователно в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени разноските в заповедното производство по проционалност
в размер на сумата от 189, 72 лв. от общо сторените от 325 лв. – за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и разноските в исковото
производство в размер от 423, 22 лв. от общо сторените в размер на 725 лв., от
които 25 лв. за заплатена държавна такса, 600 лв. – депозити за особени
представители на ответните страни и 100 лв. – депозит за съдебно-счетоводна
експертиза.
Ответните страни не са сторили
разноски в производството по делото, поради което такива не следва да бъдат
присъждани на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В производството по делото е
заплатено възнаграждение за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза в
размер на 100 лв. от бюджета на съда, поради което и съобразно с отхвърлената
част от предявените искове ищецът следва да заплати сумата от 41, 62 лв. в
полза на бюджета на съда по сметка на Районен съд – Пловдив.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните, че Н.Р.А., ЕГН **********, с адрес *** и И.В.Т., ЕГН **********,
с адрес ***, дължат солидарно на “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. Полет, № 1, ет. 2 (с
променено наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт
Кредит Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна справка от съда за
вписани обстоятелства в Търговския регистър), сумата от 717, 29 лв. – заплатено от ищеца задължение на ответните страни по
договор за заем № ***г., сключен с “Лайт Кредит” ООД по силата на договор за
гаранция от 09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
30.11.2018 г., до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена Заповед
№ 10592/03.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 19172/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX
граждански състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Гарант Кредит Консулт” ЕООД (с променено
наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт Кредит
Консулт” ЕООД, установено при осъществена служебна справка от съда за вписани
обстоятелства в Търговския регистър) против Н.Р.А. и И.В.Т. пасивно субективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 139 ЗЗД за
сумата от 511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от
09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г.,
до окончателното й изплащане, удостоверена в Заповед № 10592/03.12.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
19172/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав.
ОСЪЖДА Н.Р.А.
и И.В.Т. да заплатят на “Гарант
Кредит консулт” ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 189, 72 лв. –
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 19172/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав и сумата от 423, 22 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 2998/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА “Гарант Кредит консулт”
ЕООД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд - Пловдив сумата от 41, 62 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 2998/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК