РЕШЕНИЕ№260847
гр. Пловдив, 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на шестнадесети февруари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 12333 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против К.Н.К.
- Б. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед № 3730/08.05.2019 г. за изпълнение, издадена
по ч. гр. д. № 7056/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански
състав, както следва: сумата от 912, 99
лв. – главница по договор за паричен заем № ***г., сключен между ответната
страна и „Креди Йес“ ООД; сумата от 230,
26 лв. – договорна лихва за периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г.;
сумата от 1 110, 75 лв. - неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.09.2017 г. до
30.07.2018 г., които вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 01.10.2018
г., сключен с „Креди Йес“ ООД, както и за установяване на вземането в размер от
183, 80 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.09.2017 г. до
07.05.2019 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.05.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Приложение № 1 към Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 01.10.2018 г., сключен с „Креди Йес“
ООД, с което цедентът прехвърлил на ищеца процесните вземания срещу длъжника.
За прехвърлянето на вземането длъжникът бил уведомен с уведомително писмо от
цедента, изпратено до длъжника, но върнато в цялост. Прилага уведомлението към
исковата молба и счита, че с връчването й за отговор, изявлението на цедента
следва да се счита достигнало до длъжника, дори последният да се представлява
от особен представител, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Твърди, че на ***г.
ответната страна сключила с „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем № , по
силата на който заемодателят се задължил да предаде на заемателя сумата от
1 500 лв. срещу насрещното му задължение, да върне последната, ведно с
възнаградителна лихва от 578, 73 лв. на 20 месечни погасителни вноски, всяка в
размер от 103, 92 лв. Падежът на първата погасителна вноска бил на 29.12.2016
г., а на последната – 30.07.2018 г. Твърди, че заемателят се е задължил,
в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение на
договора, чрез осигуряване на обезпечение на задължението чрез подписване на
запис на заповед, издаване на безусловна банкова гаранция или осигуряване на
поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на посочените
в договора изисквания. Поради неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение, на длъжника била начислена неустойка в размер от 2021, 47 лв.,
платима на двадесет равни вноски, всяка в размер от 101, 07 лв. Сочи, че
заемополучателят погасил сумата в общ размер от 1 846 лв., с която били
погасени задълженията му, както следва -
сумата от 910, 72 лв. – за неустойка, , сумата от 348, 27 лв. за договорна
лихва и сумата от 587, 01 лв. за главница. Претендира заплащане на останалите
непогасени задължения по вноски, подробно описани в приложената по делото
уточнителна молба. Поради неизпълнение на задължението на заемополучателя за
заплащане на задължението му, последният следвало да заплати и обезщетение за
забава. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените
установителни искове, ведно със законните последици.
Ответната страна К.Н.К. - Б., е депозирала в
законоустановения за това срок отговор на исковата молба, в който излага доводи
за недопустимост на исковите претенции, като при условията на евентуалност
прави излага съображения и за тяхната неоснователност. Твърди, че заповедта за
изпълнение е издадена на основание на договор за кредит, съдържащ неравноправни
клаузи, по отношение на които счита, че съдът следва да се произнесе. Твърди, че длъжникът не е уведомен за
прехвърляне на вземането, което е следвало да бъде сторено преди депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК. Счита, че в това производство е недопустимо
длъжникът да се уведомява с връчване на препис от исковата молба с
приложенията, като в случая твърди, че последното е невъзможно, доколкото
ответникът се представлява от особен представител, назначен на основание чл.
47, ал. 6 ГПК. Поддържа, че договорът за цесия е нищожен на основание чл. 26 ЗЗД, тъй като последният е без предмет и не е посочена цената като негов
съществен елемент. Твърди, че към момента на сключване на договора за цесия,
вземането за главница е било погасено чрез плащане, поради което и последният е
без предмет. Счита, че договорът за кредит е недействителен, поради
противоречието му с добрите нрави. Твърди, че клаузата за договорна лихва е недействителна,
поради нееквивалентност на престациите. Поддържа, че клаузата за неустойка е
недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, като счита последната
и за неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради изключително високия
размер на последната в сравнение с предоставения за ползване финансов ресурс.
Твърди, че годишният процент на разходите не е съобразен с изискванията
установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при включване на
установената неустойка, последният надвишава законоустановения максимум.
Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и т.
11 ЗПК, поради липса на изискуемото съдържание, поради което и на основание чл.
22 ЗПК дължимо било единствено задължението за главница, което счита за изцяло
погасено от страна на длъжника, извършил плащания по кредита в общ размер от 1 846
лв. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед
№ 3730/08.05.2019 г. за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 7056/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав, както следва: сумата
от 912, 99 лв. – главница по договор за паричен заем № ***г., сключен между
ответната страна и „Креди Йес“ ООД; сумата от 230, 26 лв. – договорна лихва за
периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г.; сумата от 1 110, 75 лв. - неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.09.2017 г. до
30.07.2018 г., които вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 01.10.2018
г., сключен с „Креди Йес“ ООД, както и за установяване на вземането в размер от
183, 80 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
от 25.09.2017 г. до 07.05.2019 г., ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 07.05.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
Заповедта
за изпълнение е връчена на основание чл. 47, ал. 5 ГПК чрез залепяне на
уведомление, поради което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал
указания на заявителя да предяви установителен иск за вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на
указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което са налице специалните предпоставки
за неговата допустимост.
От договор за паричен заем № ***г., сключен
между “Креди Йес” ООД и К.Н.К. - Б., се установява, че между страните е
породено правоотношение по договор за заем, по силата на което заемодателят се
е задължил да предостави на заемателя сумата от 1 500 лв. срещу насрещното
задължение на заемателя да върне сумата от 2
078, 53 лв. на 20 равни месечни погасителни вноски от по 103, 92 лв., с
падеж на първата вноска на 29.12.2016 г. и на последната вноска – 30.07.2018 г.
Установен е фиксиран месечен лихвен процент на заема от 3, 330 % и годишен
процент на разходите на заема от 48, 119 %.
В клаузата на чл. 6 от Договора страните са
уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на
договора да представи едно от следните обезпечения: запис на заповед, банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите
условия. В посочената клауза от Общите условия е установено, че поръчителството
следва да е осигурено от едно или две физически лица, които отговорят
кумулативно на следните условия: общ осигурителен доход в размер най-малко седем
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители – поне на четири пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя, не са заематели
по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях
доход. Установено е, че банковата гаранция следва да е за период от сключване
на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договор за заем, включващ договорната главница и
лихва. В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
това задължение в размер на сумата от 2 021, 47 лв., която се заплаща
разсрочено съобразно погасителния план към договора.
С договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 01.10.2018 г., сключен между “Креди Йес” ООД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на
купувача вземанията, произтичащи от договори за заем по смисъла на Закона за
задълженията и договорите, Търговския закон и Закона за потребителския кредит,
индивидуализирани в Приложение № 1 към договора.
По делото е представено Приложение № 1 от
07.03.2019 г. към договора, в което е посочено вземането на цедента “Креди Йес”
ООД против К.Н.К. - Б., с посочен единен граждански номер, по договор от ***г.
с размер на отпуснатата главница от 1 500 лв. и обща дължима сума по кредита 2 374,
86 лв.
Съдът намира, че договорът за цесия е
действителен, доколкото в последния се съдържат разпоредби, установяващи
задължението на цесионера да заплати продажна цена, както и начина на
изпълнение на задължението на цесионера – пар. 3 от Договора. В представения по
делото препис размерът на паричното задължение на цесионера е заличено, което
обстоятелство не води до извод за недействителност на сключената между страните
сделка. Нещо повече – дори да се приеме, че в договора за цесия не е установена
цена за придобиване на вземанията от страна на цесионера, последното не води до
недействителност на договора, поради липса на предмет, тъй като договорът за
прехвърляне на вземания може да бъде сключен и като безвъзмезден – арг. чл.
100, ал. 1 ЗЗД.
Съдът намира, че прехвърлянето на вземането е
произвело правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с
изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място
следва да се посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което
се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка се е върнала с отбелязване като непотърсена.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за извършената
цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения му особен
представител.
Нещо повече приемането от особения
представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до
отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед личността на длъжника
и не се свежда до негови строго лични субективни права.
За да достигне до този извод съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд,, постановена по реда на чл. 290 ГПК с Решение
№ 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., ТК, I т.о. на ВКС.
По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Договорът за цесия е договор, по силата на
който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното
следва да се приеме, че цесионерът – ищец разполага с материалноправна
легитимация в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция,
образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането, предмет на договора за цесия, е
породено от сключен между първоначалния кредитор "Креди Йес" ООД и длъжника
– ответник договор за паричен заем, по силата на който заемодателят се е
задължил да предостави сумата в размер на 1 500 лв., а заемателят да върне
последната, ведно с договорна лихва или сумата от 2 078, 53 лв. на 20
равни месечни вноски с падеж на последната вноска до 30.07.2018 г. – т.е.
вземането е станало изцяло изискуемо към датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 07.05.2019 г.
По отношение на породеното между страните
облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона
за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява
такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на
плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска.
Договорът за кредит представлява двустранна сделка, която е възмездна, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Страните са
постигнали съгласие, че размерът на годишния лихвен процент е от 39, 96 % (3,33
% месечен лихвен процент х 12). Презюмира се, че всички разходи, свързани с
отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за
потребителски кредит, представлява граждански плод (възнаградителна лихва).
Максимален лимит на годишния процент на разходите – забрана за надвишаване
петкратния размер на законната мораторна лихва – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно и макар в договора за кредит да не е посочен начина на
формиране на годишния процент на разходите, неговото съдържание е изводимо от
разпоредбите на закона. В този смисъл не е налице соченото от потребителя
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не се установи соченото от страна
на ищеца нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Страните са уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 103,
92 лв. Към договора е приложен погасителен план с посочени падежни дати на
отделните вноски, като е посочен и размерът, който се добавя към погасителната
вноска, за погасяване на задължението за неустойка – 101, 08 лв. По този начин
за длъжника е налице достатъчна яснота относно начина на погасяване на
задължението, предмет на договора за кредит, досежно всички негови компоненти.
В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. - по отношение на приложението на
Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15, се приема, че чл. 10, параграф 2, буква
з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК) трябва
да се тълкува в смисъл, че в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези
разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не
допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си
правна уредба. Приема се, че чл. 10, параграф 2, буква з) от Директива 2008/48 трябва
да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват
точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по
този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност
падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението, дадено и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Следва да се посочи, че Законът за потребителския кредит е приет в
изпълнение на задължението на Република България за транспониране на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена
възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
Следователно нормативната цел, която е установена в Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е осигуряване на
максимална информираност на потребителите, при сключване на договори за кредит
при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Т.е. при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя
би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране.
Не се установява договорът да е сключен при
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща, че максималният
размер на годишният лихвен процент не може да е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Установеният в
договора размер на годишния процент на разходите от 48, 191 % e съобразен с
изискванията на посочената разпоредба.
Уговореният
с разпоредбата на чл. 3, т. 7 от договора размер на възнаградителната лихва от
39, 96 % не е недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с
добрите нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността
в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да
представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от
който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора.
Съдът обаче намира, че договорът за заем е
частично недействителен – досежно клаузата на чл. 8 от Договора, с която е
уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за учредяване на
обезпечение в установения в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Договора вид.
В клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от
2 021, 47 лв., която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план към
договора.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна
и обезщетителна функция, на неустойката може да се придаде и санкционна
функция. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на
вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с
фиксиран размер, близък до този на главницата, съдът намира за установено в
разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. По изложените съображения неустоечната клауза е недействителна и
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
договорът не е породил правно действие и искът за присъждане на сумата от
сумата от 1 111, 75 лв. - неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г., следва да се
отхвърли като неоснователен.
Досежно задължението за заплащане на главница
и договорна лихва, договорът за заем е съобразен с изискванията на Закона за
потребителския кредит, поради което е възникнало задължението за връщане на
предоставената в заем сума, доколкото е настъпил падежа за заплащане и на
последната вноска за погасяване на задължението – на 30.07.2018 г.
Съдът намира, че кредита в размер на
1 500 лв. е усвоен от страна на ответника – кредитополучател, в който
смисъл е удостоверителното му изявление, обективирано в чл. 4, ал. 1 от
Договора, което изявление представлява признание на неизгоден за страната факт.
Договорът за кредит е подписан от ответната страна, като истинността, в
частност автентичността, на този частен диспозитивен документ, не бе оспорена в
сроковете по чл. 193 ГПК, поради което последният се ползва с формална
доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК и следва да се приеме, че
обективираните в последния изявления изхождат от лицето, сочено като техен
автор.
От заключението на вещото лице по приетата по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
в полза на ответника – кредитополучател е отпуснат заем в размер на сумата от
1 500 лв., която сума е предоставена и усвоена в брой в деня на сключване
на договора. Вещото лице е установило, че длъжникът е заплатил сумата в общ
размер от 1 641 лв., с която е погасено задължението за главница до размер
от 587, 01 лв., задължението за договорна лихва до размер от 411, 01 лв. и
задължението за неустойка до размер от 909, 72 лв. Установен е размерът на
непогасеното задължение по договора от 2 192, 26 лв., от които сумата от 912,
99 лв. за главница, сумата от 167, 52 лв. за договорна лихва и сумата от 1 111,
75 лв. за неустойка. Експертизата е определила размерът на обезщетението за
забава върху главницата за периода от 29.09.2017 г. до 06.05.2019 г. в размер
на сумата от 106, 10 лв. Експертизата е дала заключение, че ако цялата погасена
от страна на длъжника сума се отнесе към задължението за главница, последното е
заплатено изцяло и остава надвнесена сума от 141 лв.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказателствени)
изводи, до които вещото лице е достиганало.
Следователно и предвид установения от вещото
лице размер на незаплатената главница от 912, 99 лв. и на договорната лихва от 167,
52 лв., претендираните задължения са дължими, поради което и над установения от
вещото лице размер на възнаградителната лихва от 167, 52 лв. до пълния му
предявен от 230, 26 лв. предявеният иск е неоснователен.
Доколкото обаче съдът установи, че клаузата от
договора за кредит, установяваща задължение за заплащане на неустойка е нищожна,
заплатените за погасяване на посоченото задължение суми в размер от 909, 72 лв.
са заплатени без наличие на валидно правно основание за това и подлежат на
приспадане по реда на чл. 76 ЗЗД. Следователно с така заплатената сума следва
да се погаси задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер на
сумата от 167, 52 лв., като този иск по изложените съображения следва да се
отхвърли като неоснователен. Останалата част от сумата заплатена за погасяване
на задължението за неустойка следва да се съотнесе към установения размер на
задължението за главница от 912, 99 лв., от което се приспадне недължимо
заплатената сума от 742, 20 лв., като искът за заплащане на главница се уважи
за сумата от 170, 79 лв., представляваща част от вноската с падеж на 29.06.2018
г. и вноската с падеж на 30.07.2018 г., и се отхвърли за разликата до пълния му
предявен размер от 912, 99 лв.
Тъй като длъжникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение задължението си за заплащане на главницата на седмични
вноски с установен в договора падеж за погасяване, ответникът следва да заплати
и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжник изпада в забава след изтичането му – арг.
чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Следователно и обезщетение за забава следва да
се присъди, считано от датата, следваща падежа на първата непогасена вноска – 30.06.2018
г., до датата – предхождаща деня на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 06.05.2019 г., тъй
като от този момент се дължи законна лихва за забава, като законна последица от
уважаване на исковата претенция за главница и би се достигнало до присъждане на
обезщетение в двоен размер за един и същи ден. Предвид изложеното и на
основание чл. 162 ГПК съдът служебно установи размера на обезщетението за
забава върху частта от първата непогасена вноска за главница с падеж на 29.06.2018
г. от 25, 24 лв. и върху последната погасителна вноска с падеж на 30.07.2018 г.
в размер от 100, 07 лв., след приспадане на заплатеното задължение за
неустойка, с което са погасени изцяло вноските с падеж от 29.09.2017 г. до
29.05.2018 г. и частично вноската с падеж от 29.06.2018 г. Съдът определи това
обезщетение за забава посредством интернет калкулатор (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) в размер на сумата от 10, 01 лв. за периода
от 30.06.2018 г. до 06.05.2019 г. По така изложените съображения акцесорната
искова претенция следва да се уважи за сумата от 10, 01 лв. за периода от
30.06.2018 г. до 06.05.2019 г., като за сумата над този размер до пълния й
предявен размер от 183, 30 лв. и за периода от 25.09.2017 г. до 29.06.2018 г.,
както и за 07.05.2019 г., искът следва да се отхвърли.
Предвид така установеното искът за главница по
договор за паричен заем № ***г., сключен между ответната страна и „Креди Йес“
ООД следва да бъде уважен за сумата от 170, 79
лв., като последният следва да се отхвърли за разликата до пълния му
предявен размер от 912, 99 лв. Следва да се присъди обезщетение за забава за
периода от 30.06.2018 г. до 06.05.2019 г. в размер от 10, 01 лв., като за разликата
над така установения размер до пълния му предявен размер от 183, 30 лв. и за
периода от 25.09.2017 г. до 29.06.2018 г., както и за 07.05.2019 г., искът по
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се
отхвърли. Неоснователни са и исковете за установяване дължимостта на сумата от 230,
26 лв. – договорна лихва за периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г.; сумата
от 1 110, 75 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г.
С оглед изхода на правния спор в полза на
ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч. гр. д. №
7056/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав – арг.
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 98, 76 лв., като следва да му се
присъдят по съразмерност 7, 32 лв. В исковото производство ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 151, 24 лв., депозит за особен
представител от 400, 65 лв. и депозит за вещо лице в размер на 100 лв. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсутско възнаграждение от 350 лв.
Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал.
8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ следва да бъде в размер
от 100 лв. Следователно общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото
производство е 751, 89 лв., от които с оглед уважената част от предявените
искове следва да бъде присъдена сумата от 55, 76 лв.
В полза на ответната страна се следват
разноски, но не подлежат на присъждане, тъй като в производството по делото не
се установи такива да са сторени.
В производството
по делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, част от депозита по която,
в размер от 30 лв., е внесен от бюджета на
съда, поради което и с оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да
внесе по сметката на съда сумата от общо 27, 78 лв.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД, че К.Н.К. - Б.,
ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, сумата от 170, 79 лв.
- главница договор за паричен заем № ***г., сключен между ответната страна и
„Креди Йес“ ООД, вземанията, по който са прехвърлени на ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
01.10.2018 г., сключен с „Креди Йес“ ООД, ведно
със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 07.05.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 10, 01 лв. – обезщетение за забава за периода от 30.06.2018 г. до 06.05.2019 г., за които вземания е издадена
в Заповед № 3730/08.05.2019 г. за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 7056/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 170, 79 лв. до пълния му
предявен размер от 912, 99 лв., както и искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 10, 01 лв. до пълния му
предявен размер от 183, 30 лв. и за периода от 25.09.2017 г. до 29.06.2018
г., както и за 07.05.2019 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата от 230,
26 лв. – договорна лихва за периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018 г. и сумата
от 1 110, 75 лв. - неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.09.2017 г. до 30.07.2018
г., за които е издадена Заповед № 3730/08.05.2019 г. за изпълнение, издадена по
ч. гр. д. № 7056/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав.
ОСЪЖДА
К.Н.К. - Б. да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД сумата от 7, 32 лв. – разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 7056/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
XVIII граждански състав и сумата от 55,
76 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 12333/2019 г. на
Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд - Пловдив сумата от 27, 78 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 12333/2019 г. на Районен съд - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК