Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
Гр. София, 11.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Калина Станчева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 10701/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 34407/06.02.2020 г. по гр. д. № 5828/2018 г.
по описа на СРС, 36 с - в е признато
за установено, по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че Й.Д.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК *******,
сумата от 1 931, 89 лева
(от които 41, 63 лв. - цена за дялово разпределение) - цена за
доставена в периода 11.09.2014 г. до 30.04.2016 г. топлинна услуга до имот,
намиращ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 57536, ведно със законната лихва върху тази сума за
периода от 11.09.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума на
15.09.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. дело № 63140/2017 г. на СРС, 36 състав, като искове за
главница са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 2 837, 63 лева
(от които 55, 91 лева - цена за дялово разпределение) и за периода 01.05.2013г.
до 10.09.2014 г. и изцяло са отхвърлени исковете за мораторна лихва за периода
15.09.2014 г. до 27.07.2017 г. в размер
от 527, 84 лв. (от които 11, 99 лв. - върху главницата за дялово
разпределение). Страните
са осъдени съразмерно за заплащане на разноски.
Недоволен от решението е
останал ищеца „Т. С.“ ЕАД, който
го обжалва само в частите, в които са отхвърлени претенциите за
установяване на задължения за главница и лихви за забава до пълните размери, с
доводи за необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа,
че неоснователно СРС е приел, че част от вземанията, преди 11.09.2014 г., са
погасени по давност, по смисъла на ч. 111, ал. 1, б. „В“ ЗЗД. Ищецът сочи, че
според чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г., в 30 - дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, длъжникът изпадна в забава и дължи лихви върху
непогасените вземания за топлоенергия. Не така е уговорено в чл. 33, ал. 2 от
ОУ 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според който клиентите не плащат
обезщетение за забава до изравняването за отчетния период. Едва след това се
начислява обезщетение за забава върху сумите по общата фактура. Сочи, че
задълженията по общата фактура от м. 07.2014 г. стават изискуеми м. 08.2014 г.
и от този момент следва да тече давностния срок. За периода м. 05.2013 г. - м.
05.2014 г. са издавани кредитни известия с прогнозно начислени суми, погрешно
приети от съда като изискуеми задължения по фактури. Поддържа още, че
вземанията на дружеството срещу ответника през периода са установени, поради
което частичното отхвърляне на исковете за главница и изцяло за лихви за забава
е неправилно и необосновано. Излага доводи, че неоснователно СРС е приел, че
ответникът не е изпаднал в забава, като във връзка с издадената на 15.08.2014
г. обща фактура са налични констативни протоколи относно публикуването й на
интернет страницата на дружеството, които съдът не е указал на ищеца, че следва
да представи по делото. Излага съображения, че клиентите дължат суми на
„Топлофикация“ за дялово разпределение,
съгласно чл. 22, ал. 2 от ОУ, която е включена в издадените фактури за периода,
както и в общата сума за ТЕ. Върху неплатената сума е начислена и лихва за
забава до датата на изготвяне на извлечението от сметки, представено по делото,
която се поддържа, че е дължима от ответника. СРС неоснователно е приел, че не
е представена покана за заплащане на лихвата върху сумата за дялово разпределение,
тъй като тя е включена в фактурата, публикувана на сайта на дружеството, което
представлява покана до длъжниците за плащането й. Моли да се отмени решението в
оспорените отхвърлителни части, касаещи главницата за ТЕ и лихвите за забава и
да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски за производството и прави
възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна -
ответникът Й.Д.К., чрез представителя си, в писмен отговор подаден по реда
на чл. 263 ГПК, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че решението в
обжалваните части е законосъобразно постановено, като е съобразено с
доказателствата по спора и материалния закон. Обосновано и правилно СРС е
приел, че част от вземанията по главницата, за периода м. 05.2013 г. -
11.09.2014 г. са погасени по давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Сочи, че съгласно ОУ на ищеца клиентите
следва да заплащат ежемесечно дължимите суми за ТЕ, начислени по прогнозни
стойности в 30 - дневен срок след периода, за който се отнасят. Поддържа, че ОУ
на дружеството не поставят изискуемостта на вземанията в зависимост от
издаването на обща фактура за дължимите суми. Оспорват се твърденията на ищеца,
че погасителната давност за вземанията следва да тече от момента на издаване на
общата фактура за тях. Съгласно ОУ на дружеството от 2014 г. сумите за ТЕ са
дължими 30 дни след публикуване на фактурата на интернет страницата на
дружеството. Ответникът сочи, че клаузата, която обвързва падежа на
задължението с публикуване на фактурата в интернет е нищожна, като
неравноправна, на основание чл. 146 ЗЗП, тъй като води до значително
неравновесие в правата и задълженията на потребителите и ги поставя в
неравностойно положение. Поддържа, че исковете за лихви са изцяло неоснователни
и законосъобразно са отхвърлени. Споделят се изводите на СРС, че доколкото
заплащането на услугата за дялово разпределение не е обвързано с конкретен срок
за изпълнение, изпадането в забава на длъжника зависи от изпращането на
покана - чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Основателно
СРС е приел, че до ответника не е изпратена покана, поради което акцесорната
претенция е неоснователна. Моли да се остави без уважение жалбата, като се
потвърди решението в оспорените части. Претендира разноски във въззивното
производство.
Третото
лице помагач „Т.с.“ ЕООД, редовно призовано, не е взело становище по делото.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Решението се оспорва само в частите, в
които са отхвърлени претенциите по чл. 422, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за
разликата до пълния предявен размер от общо 2 837, 63 лв. (от които 2 781,
72 лв. за ТЕ и 55, 91 лв. - цена за дялово разпределение) и за периода
01.05.2013 г. до 10.09.2014 г. и изцяло са отхвърлени исковете за мораторна
лихва за периода 15.09.2014 г. до 27.07.2017 г. в размер от 527, 84 лв. (от които 11, 99 лв. - върху главницата за дялово
разпределение).
В останалите части, в
които претенциите са уважени, решението
не се оспорва и е влязло в сила.
Обжалваното решение е валидно и допустимо
постановено в оспорените части. Производството
е образувано след подадено от длъжника Й.Д.К. възражение по реда и в срока по чл.
414 ГПК.
По
съществото на спора и като съобрази становищата на страните във въззивното
производство, настоящият състав намира следното :
В
случая обосновано и в съответствие със събраните доказателства СРС е приел, че страните са обвързани от валиден договор за продажба
на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по
реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода.
Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемането
им от страна на потребителите, въпреки че е уредена възможност те да искат
прилагане на специални условия спрямо себе си, като внесат в топлопреносното
предприятие писмено заявление. Тъй като ответникът не е възразил срещу
прилаганите от ищеца ОУ следва, че главните страни са обвързани от договорно
правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в процесния
период.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. При прилагане на
дяловото разпределение чрез индивидуални топломери ТЕ се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 -
334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е
възложено на „Т.с.“ ЕООД.
Реалното потребление на топлинна
енергия в процесния имот, както и стойността на топлинната енергия се
установява от заключението на неоспорената СТЕ, приета пред СРС, която
настоящият състав също намира за компетентна и кредитира. Експертиза
е достигнала до извод, че дължимата от ответниците сума за исковия периода
01.05.2013 г. до 30.04.2016 г. за доставена топлинна енергия, изчислена
съобразно приложимата методика и след прибавяне на сумата за доплащане по
изравнителните сметки, е общо 2 781,77 лв., без корекции за
предходни периоди.
Според
счетоводната експертиза, цената за услугата дялово разпределение е в размер на 55,
91 лв.
Относно
основния поставен в жалбата въпрос - за погасяване на част от вземанията по
главницата по давност, въззивният съд споделя изводите на СРС. В допълнение към
изложеното, настоящият състав намира следното :
В съответствие с трайно установената практика по
въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно
дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че процесните
главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна давност. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били
вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението.
Във
връзка с възраженията на ищеца по въззивната жалба следва да се отбележи, че
обективирането на задълженията м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. в една обща
фактура, издадена на 31.07.2014 г., не променя падежа на общото задължение и
същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура, каквито твърдения
ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, доколкото падежът на
месечните задължения за заплащане стойността на потребена топлинна енергия
остава до 30 число на месеца, следващ отчетния период, както е предвидено в ОУ
от 2008 г. и в ОУ от 2014 г. Обратното би означавало да се даде възможност на
ищеца да измества произволно периода на изискуемостта на месечните задълженията
с оглед течението на срока на погасителната давност за тях, което е в
противоречие с нормата на материалния закон уреждащ давностните срокове.
Тъй като заявлението по чл. 410 ГПК, с подаване на
което се прекъсва давността, е депозирано на 11.09.2017 г., следва че
вземанията, заявени за периода от м. 05.2013 г. до м. 07.2014 г. вкл. са
погасени по давност. СРС е приел, че не са погасени по давност
вземанията за доставена ТЕ за периода м. 09.2014 г. - 30.04.2016 г., определени
от СРС по реда на чл. 162 ГПК в размер на 1 931, 89 лв., в това число 41,
63 лв. за дялово разпределение. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от
2014 г. (приложими в периода), потребителите (клиентите) заплащат на
доставчика както сумите за потребление
на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания
от тях търговец.
Над
тези размери до пълния предявен от общо 2 837 лв., в това число 2 781, 72
лв. за доставена ТЕ и 55, 91 лв. за дялово разпределение, и за периода от м. 05.2013 г. до м. 08.2014 г. вкл. претенцията е
неоснователна, като погасена по давност, както е приел и СРС.
Въззивният състав не намира основание за промяна
изводите на СРС по размерите на дължимите претенции, относно които не са
изложени и никакви конкретни съображения в жалбата. Освен това в уважената част
не е подадена жалба от длъжника -
ответник.
Относно отхвърляне на
претенциите за установяване на лихви за забава върху главните задължения, по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното :
По
аргумент от чл. 119 ЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница,
с оглед на което акцесорната претенция върху погасената по давност главница за
ТЕ и услуга дялово разпределение също е неоснователна.
Въззивният състав споделя изводите на СРС, че съгласно
нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. отделните периодични задължения стават
изискуеми ежемесечно - до 30 число на месеца следващ този, за който се отнасят,
но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в
30 - дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период на интернет страницата на ищеца. При липса на
доказателства за посоченото обстоятелство първоинстанционният съд обосновано приема, че акцесорната претенция в
частта, върху непогасената по давност главница, също е недоказана и от там - неоснователна.
В тази част въззивният съд също се солидаризира с
изводите на СРС.
По
отношение на лихвите за забава за услугата дялово разпределение, в производството
не са ангажирани
доказателства, че потребителя е поставен в забава в плащането на
задълженията за
предоставената услуга дялово разпределение през процесния период,
съгласно изискванията на чл. 84, ал. 2 ГПК, поради което претенциите за установяване на задължения за
лихви за забава върху непогасените суми също са неоснователни.
По изложените до момента
съображения, не са налице основания за промяна в изводите на СРС и решението в
оспорените отхвърлителни части следва да се потвърди. Този извод се отнася и до
присъдените в тежест на ищеца разноски.
По разноските пред СГС :
При този изход от спора право на
разноски за въззивното производство има ответника. Той е представил
доказателства за запратен адвокатски хонорар в размер на 800 лв. за въззивното
производство, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Като съобрази извършените в
производството действия от представителя на ответника, малкият интерес за който
се оспорва съдебния акт (под 1 000 лв.), фактът, че производството е
приключило в едно заседание, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАН съдът
намира, че в полза на ответника следва да се присъди 300 лв. адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34407/06.02.2020 г.
по гр. д. № 5828/2018 г. по описа на СРС, 36 с - в, в частите, в които са отхвърлени искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Й.Д.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* разликата над 1 931, 89 лв. до пълния предявен размер от 2 837, 63
лева (от които 55, 91 лева - цена за дялово разпределение) и за периода
01.05.2013г. до 10.09.2014 г. - цена за доставена топлинна услуга до имот, намиращ
се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 57536, ведно със
законната лихва върху тази сума за периода от 11.09.2017 г. до окончателното
изплащане и изцяло са отхвърлени исковете, че дължи мораторна лихва за периода
15.09.2014 г. до 27.07.2017 г. в размер
от 527, 84 лв. (от които 11, 99 лв. - върху главницата за дялово
разпределение), за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 15.09.2017 г. по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 63140/2017 г. на
СРС, 36 с - в, и ищецът е осъден за разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО е
влязло в сила в частите,
в които са уважени исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с адрес *** Б, да заплати на Й.Д.К. ЕГН **********, с адрес ***, чрез
адв. М., адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция
в размер на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК, вр. с чл. 7
ал. 2 НМРАВ.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.