Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 1.12.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 5639 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 75778/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ГО, 145 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове
по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Е.П.К. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/ сумата 2 454.85 лв.,
представляваща 1/2 от цената на доставена
в имот, находящ се в гр. София, ул.„********с аб.№ 005906, през периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. топлинна енергия, и сумата 7.02 лв.- цена на
услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва върху главниците в общ размер на 2 461.88 лв., считано
от 01.11.2016 г. до окончателното изплащане на задълженията, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
10.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 62016/ 2016 г. на СРС. С решението са отхвърлени като
неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/
срещу Е.П.К. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.П.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 166.34
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна
енергия, дължима за периода 15.09.2015 г.- 05.10.2016 г., и сумата 0.99 лв.- мораторна
лихва върху цената на услугата „дялово разпределение“, дължима за периода
15.09.2015 г.- 05.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 10.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 62016/ 2016 г. на СРС, 145
състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Е.К. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 555.54 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 72.64 лв.- разноски
за заповедното производство /ч.гр.д.№ 62016/ 2016 г. на СРС, 145 състав/. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответника Е.К. сумата 26.35 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Е.П.К. /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете на „Т.С.“
ЕАД и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и
да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски
за въззивното производство.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли да й бъдат
присъдени разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Б.“ ООД- гр. София не изразява становище по повод
жалбата на ответника.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество-
неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
частично уважаване на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД до посочените по- горе размери, като основателни- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото
установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално-
правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Според приложимата
през процесния период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на топлоснабдявания имот. Цитираната разпоредба
императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно
право върху имота- собственост или вещно право на ползване. Като потребител на
топлинна енергия по силата на закона следователно е легитимиран собственикът на
топлоснабдения имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта. Горните хипотези са приложими, доколкото относно
доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен
писмен договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения.
В
случая според доводите във въззивната жалба на ответника К. по делото не е
безспорно установено, че през посочения в исковата молба период той и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 5639/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота. В подадения от ответника писмен отговор на
исковата молба по чл.131 ГПК не е заявено
оспорване на обстоятелството, че е притежавал вещно право /собственост
или право на ползване/ върху процесното жилище през исковия период. Ненаведени
в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за преклудирани на
основание чл.133 ГПК, поради което и фактът, че през процесния период Е.К.
е бил титуляр на вещно право върху имота не е бил /пред СРС/ и не е спорен
по смисъла на чл.153 ГПК, което налага приемането на извод, че през
процесния период той е имал качеството потребител на топлинна енергия по
смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. Независимо от това, въз основа на приложените
от ищеца, а и от ответника писмени доказателства /съдебни решения, искови
молби, удостоверение за наследници, саморъчно завещание, списък на етажните
собственици в процесната сграда/, преценени съвкупно, се установява наличието
на притежавано от К. през исковия период вещно право върху 1/2 идеална част от имота,
съответно- наличието на облигационно правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия до имота, което обосновава извод, че като потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ същият е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. С Решение от 24.06.2009 г. по гр.д.№ 2281/ 2007
г. на СРС, 46 състав, влязло в сила на 26.01.2013 г., е уважен предявен от Е.К.
срещу М.К. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за присъждането на обезщетение
за ползването на притежавана от К. 1/2 идеална част от процесния апартамент на
ул.“********в гр. София. Твърдения за
притежавано от ответника Е.К. и от втория длъжник по издадената от СРС по
ч.гр.д.№ 62016/ 2016 г. на СРС, 145 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- М.К., право на собственост върху процесния имот- в съсобственост при равни
права, са направени в представените от ищеца две искови молби на Е.К., а
именно: искова молба за делба от 18.10.2007 г. и искова молба от 15.04.2010 г.
за обявяване нищожността на оставено от общата им наследодателка Ц.У.саморъчно
завещание, като няма твърдения, нито данни и доказателства по делото,
притежаваното от ответника вещно право върху идеална част от процесния имот да
е било отчуждено от него преди или по време на исковия период. Ирелевантно е
обстоятелството кой е бил фактически ползвател на имота през исковия период,
като същото има значение за вътрешните отношения между съсобствениците, които
могат да бъдат уредени извънсъдебно или в друго съдебно производство.
Установено е следователно наличието на
облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответника К. през процесния
период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който
ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за доказване
на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответника, е от значение
единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК.
За установяване доставянето на топлинна
енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени
по делото извлечения за начислените за процесния топлоснабден имот суми,
индивидуални справки и отчетни документи, съставени от фирмата за топлинно
счетоводство, като са приети в първоинстанционното производство и експертни
заключения на съдебно- техническа и съдебно- счетоводна експертизи. Няма
основание посочените експертни заключения да не бъдат съобразени от съда при
формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма данни експертите да са
дали неверни заключения /съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от
вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза заключение в
конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна
енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта
на енергетиката. Направени са констатации от експерта, че през процесния период,
включващ два отоплителни сезона, абонатът не е осигурил достъп за отчет на
уредите в процесния имот с аб.№ 5906, поради което му е начислена служебна
топлинна енергия по МСРС /максимален специфичен разход на сградата/ при
отопляем обем на жилището от 333 куб.м. Съгласно даденото от вещото лице А.
Зеринова заключение /СТЕ/, възприето от съда като обективно дадено, размерът на
главницата за топлинна енергия за целия исков период възлиза на 4 909.73
лв. общо, от които: 3 526.63 лв.- ТЕ за отопление на имота и за сградна
инсталация, и 1 383.10 лв.- ТЕ за битово горещо водоснабдяване. Според
заключението на съдебно- счетоводната експертиза не е установено от страна на
ответника да е било извършено плащане цената на топлинната енергия за процесния
период.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд за основателност на претенциите за признаване дължимостта на
претендираните от ищеца суми за цената на доставена в имота на ответника
топлинна енергия. С оглед представените от третото лице- помагач протоколи за
неосигурен от абоната достъп до имота, приложим е в случая използваният способ
за определяне обема на доставената в него топлинна енергия и на нейната цена,
за което са направени съответни констатации в експертното заключение, като е
приложена екстраполация по специфичен разход на сградата- съобразно
установените в действащата през процесния период Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването /2007 г./ и Приложение към чл.61, ал.1 от същата- Методика за
дялово разпределение на топлинната енергия в сгради- етажна собственост. При
прилагане на сочения специфичен метод /МСРС/ не се съставят отчетни картони
/документи за главен отчет/, нито се подписват такива от абоната, който не е
осигурил достъп до имота за отчет на уредите, като непредставянето от ищеца на фактури и съобщения към фактури като
доказателства по делото няма съществено значение за приемане изводите по
основателността на исковете, тъй като същите нямат доказателствено значение за
установяване обема на доставената в имота топлинна енергия. Поради това и
ответникът- като потребител на посочената енергия, дължи на ищцовото дружество
плащане на нейната цена, която именно е отразена
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 5639/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
в приложените по делото документи и в
приетите експертни заключения, възприети от въззивния съд като обективно
дадени.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ /обн. ДВ- бр.107/ 2003 г./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общия условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. За процесния
период между страните е бил сключен действителен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба
на топлинна енергия, одобрени с Решение № ОУ-001/ 7.01.2008 г. и Решение №
ОУ-02/ 3.02.2014 г. на ДКЕВР, действали през целия процесен период.
Нормата на чл.150, ал.3 ЗЕ изрично предоставя възможност на потребителите на
топлинна енергия в тридесетдневен срок от обнародване на Общите условия да
внесат в топлопреносното предприятие своите възражения под формата на
заявление, в което да предложат специални условия. В случая ответникът не е
ангажирал доказателства, че се е възползвал от тази възможност, поради което и
следва да се приеме, че е приел действащите при ищеца Общи условия.
Съгласно разпоредбата
на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда- етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139- чл.148/ и в
действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ- бр.34/ 24.04. 2007 г./. Топлинната енергия за
отопление на сграда- етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 ЗЕ/, като според
чл.145, ал.1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда- етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията
на топломерите в отделните имоти. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ
потребителите в сграда- етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура,
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата. Следователно, доколкото
процесната сграда е топлофицирана и през исковия период в нея е доставяна
топлинна енергия, няма основание за освобождаване на ответника от отговорността
да заплати стойността на съответната /отнасяща се за имота му/ топлинна енергия.
Неоснователен е доводът на въззивника К.
относно приложението на установената в разпоредбата на чл.62 ЗЗП забрана за
непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
дадените с Тълкувателно решение № 2 от
25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК, задължителни
разяснения, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда- етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на чл.62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана
е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради
това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане- чл.62, ал.2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл.133, ал.2
ЗЕ /в редакция след изм. ДВ- бр.30/ 2006 г./ изисква решение на
общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топло-преносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да
бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се
прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи
енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да
откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В
мотивите на цитираното ТР е посочено, че централното топло-снабдяване се е
наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в
градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните
собственици и начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл.37- чл.49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната
собственост /ПУРНЕС- отм./ и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в
писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е
икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено- икономически
условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и
хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от
нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването
на жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени
топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като задължително
/чл.162, ал.1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като условие за
осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които топло-снабдяването
не е задължително /ал.3/. Няма изискване за съгласие на собствениците за
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1
за ползване на топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл.55 от нея обаче е
предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на
топлинна енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени
предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 5639/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топло-снабдителните предприятия.
При
така даденото разрешение непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл.153, ал.2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В случая не се твърди, нито се доказва наличието
на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ, поради което и доставената
през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът
дължи нейната стойност. Следва да се отбележи в тази връзка, че от ответника не
е направено изявление, адресирано до ищеца, че не е съгласен да му бъде
доставяна топлинна енергия, поради което и извод за наличието на непоискана
доставка, респ. за неоснователност на претенцията за заплащане стойността на
доставената за имота топлинна енергия в случая не може да бъде направен.
Предвид горното,
поради неоснователност на доводите за недължимост на главницата от 2 454.85 лв., представляваща 1/2 от стойността на доставената в процесния имот с аб.№
005906 през периода 1.05.2014 г.- 30.04.2016 г. топлинна енергия, решението в
тази обжалвана от ответника К. част следва да бъде потвърдено. Конкретни доводи
за недължимост на признатото с обжалваното решение вземане от 7.02 лв.- такса
за услугата „дялово разпределение“, в жалбата на ответника не се съдържат,
поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви за
основателност на иска относно тази сума.
При горните съображения, тъй като с
подадената от ответника Е.К. въззивна жалба не може да се постигне като
резултат отмяна на постановеното от СРС решение относно признатите на „Т.С.“
ЕАД вземания, следва същото в обжалваната част да бъде потвърдено.
Независимо
от отхвърлянето на подадената от ответника въззивна жалба, разноски на
въззиваемата страна за въззивното производство, по преценка на настоящия
въззивен съд, не следва да бъдат присъждани, тъй като от дружеството не е
подаден отговор на въззивната жалба, нито е осъществено процесуално
представителство в проведеното във въззивното производство открито съдебно
заседание. Подадената от „Т.С.“ ЕАД на 4.06.2020 г. писмена молба не може да
обоснове ангажиране отговорността на въззивника за сторени във въззивното
производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
24.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 75778/ 2017 г. на Софийски районен съд,
ГО, 145 състав, в обжалваната част,
в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Е.П.К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/
сумата 2 454.85 лв.- главница, представляваща
1/2 от цената на доставена в имот, находящ се в гр. София,
ул.„********аб.№ 005906, през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.
топлинна енергия, и сумата 7.02 лв.- цена на услугата „дялово разпределение“ за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху
главниците в общ размер на 2 461.88 лв., считано от 01.11.2016 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е и издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 10.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 62016/ 2016 г. на
СРС, а също и в частта относно
присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК за исковото и заповедното
производства.
Решението по гр.д.№ 75778/ 2017 г. на СРС,
ГО, 145 състав, като необжалвано е влязло
в сила в останалата му част.
Решението е постановено при участието на „Б.”
ООД- гр. София, като трето лице- помагач на „Т.С." ЕАД- ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.