Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 21.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV„Д”
въззивен състав в публично заседание на двадесет и осми февруари през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д.
№ 10780 по описа на СГС за 2018г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК
С решение
№ 411981 от 21.05.2018г., постановено по гр. дело № 10007 по описа за 2017г. на СРС, ГО, 150-ти състав, е бил отхвърлен предявеният от Б.Д. Л.иск
с правно основание чл.59 от ЗЗД против Л.С.З. – З. и Й.И.З. за заплащане
солидарно на сумата от 10 000 лева (предявена като част от общата
претенция в размер на 120 150 лева), явяваща се направени от ищеца разходи
по построяване на временна постройка с предназначение „Заведение за обществено
хранане“ върху отдаден под наем имот УПИ
XXI-1675, кв.86 по плана на гр. Созопол.
С
решението ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата от 4 320 лв. – съдебни разноски на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
Недоволен
от постановеното решение е останал ишецът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
го е обжалвал. Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност
на съдебното решение, поради неправилно тълкуване и приложение на закона. Наведени
са доводи, че договор за наем има
непълноти и неточности, които се нуждаят от тълкуване, за да бъде установена действителната воля на
страните, защото според него е в противоречие с обичая и практиката да се
приеме изводът, че ответниците ще получат безплатно временната постройка с
предназначение за „Заведение за бързо хранене“. Искането към съда е да отмени
първоинстанционното решение като неправилно. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – Л.С.З.
– З. и Й.И.З.. Твърдят, че изграждането на временната постройка върху имота със
средства на наемателя е изрично залегнало като договорно задължение на ищеца по
договора от 08.04.2015г. Неоснователна намират да е въззивната жалба и
доводите, изложени в нея. Искането към въззивния съд е да потвърди обжалваното
решение. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а
разгледана по същество, е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не са нарушени и императивни материални норми, за които съдът следи
служебно.
Страните
не спорят, а същото се доказа и от ангажираните по делото доказателства, че ответниците
са отдали под наем на ищеца недвижим
имот с площ 400 кв.м., част от УПИ № XXI- 1675 в квартал 86, по
плана на гр.Созопол, съгласно договор за наем от 08.04.2015г., подписан от
страните. Съгласно чл. 1.1. от договора е предвидено, че върху отдаваната под
наем част от имота е предвидено застрояване по одобрен архитектурен проект със
строително разрешение № 82 /08.06.2012г., реализирането на което не е започнало
към датата на подписване на договора.
Съгласно
чл.1.2. от договора страните са се споразумели наемателят – ищец да построи
върху описаната част от имота временна постройка с предназначение „Заведение за бързо хранене“, която да бъде
изградена по одобрен проект на името на наемодателите, а строителството на
временната постройка ще се осъществи изцяло за сметка на ищеца. Съгласно чл.1.4
от договора всички СМР, разходите по довършване, обзавеждане и оборудване на
временната постройка се заплащат от ищеца. Съгласно чл.2.2. от договора
наемателят се е съгласил да оборудва временната постройка съобразно
предназначението й за летния сезон 15.05.2015г. до 30.09.2015г., като след този
срок наемателят следва да освободи наетата част от недвижия имот, ведно с
построената върху него временна постройка, заедно с всички подобрение в нея,
включително и оборудването й, като ще ги предаде на наемодателя. Съгласно
чл.5 от договора срокът на същия е
летния сезон на 2015г - от 15.05.2015г.
до 30.09.2015г., а цената, договорена по чл.6.1. е 1200 лева, платима месечно,
за ползване на отдадения имот и временната постройка, изградена върху него.
Договорът е подписан двустранно от страните и е неоспорен в процеса.
По
делото е представено разрешение за поставяне № 6/05.05.2015г. на преместваем обект – ОЗХ е УПИ № XXI- 1675 в квартал 86, по плана на гр.Созопол. По делото
са разпитани свидетелите Новков и Соколов, които заявяват, че на посоченото
място в гр. Созопол е имало изградено заведение през летния период, което се е
казвало „Бамбука“ и се е стопанисвало от ищеца.
Други,
релевантни за спора доказателства, не са били сбрани.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че е сезирана с иск с правно основание чл.79 , във
вр. с чл.280 от ЗЗД.
Доколкото
СРС се е произнесъл по конкретно
заявените в исковата молба на факти и в съответствия със заявения петитум, е постановил допустим
съдебен акт, но тези факти са били квалифицирани грешно от него като подведено
под чл.59 от ЗЗД, доколкото коректната правна квалификация в случая е друга,
почиваща на договор, сключен между сраните. В
своята константа практика ВКС последователно се придържа към становището, че
определяне на правната квалификация е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право,
съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от
заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор
съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като
обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон. Неправилната правна
квалификация в резултат от неправилно приложение на материалния закон,
съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд
и за разрешаване на спора по същество, чрез произнасяне по основателността на
предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за
неговото обезсилване. – така съгласно
Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 516/2009 г., II т. о., ТК на
ВКС; Решение
№ 277 от 03.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 977/2012 г., II т. о., ГО на
ВКС; Решение № 157 от 30.10.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1091/2012 г., I т. о., ТК на ВКС; Решение
№ 193 от 02.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2565/2013г., I т. о., ТК на ВКС и Решение № 332 от 21.11.2018г. на ВКС по т.
д. № 2976/2017 г., II т. о., ТК на ВКС и Решение № 91 от 04.04.2019г. на ВКС по
т. д. № 3595/2018 г., на ВКС. Така, като
е приложил неправилно материалния закон (кавилифицирал е заявената претенция
като иск по чл. 59 от ЗЗД, наместо чл. 79 , във вр. с чл.280 от ЗЗД), СРС е постановил
неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен като такъв и наместо него
да бъде постановен правилен с произнасяне по съществото на спора от въззивната
инстанция.
При приетата от въззивния съд правна квалификация в тежест на ищеца е да установи при пълно и главно
доказване съществуване на облигационно отношение между страните по договор за
наем от 08.04.2015г на недвижим имот с площ 400
кв.м., част от УПИ № XXI- 1675 в квартал 86, по
плана на гр.Созопол, с изрично постигнатата договореност, съгласно чл.
1.2., за построяване и оборудване на временна постройка върху отдадената под
наем площ, която временна постройка също се отдава под наем на наемателя –
ищец, срещу заплащане на договореното
общо месечно възнаграждение в размер на 1200 лева; твърдяното от ищеца
неизпълнение по договора на насрещната страна по него; размерът на вредите,
които е търпял в следствие на неизпълнението.
От представените и релевантни за делото
писмени доказателства – договор от 08.04.2015г.и разрешение за поставяне № 6/05.05.2015г. на преместваем обект – ОЗХ
е УПИ № XXI- 1675 в квартал 86, по плана на гр.Созопол се
установява, че преместваем обект – ОЗХ е бил поставен и той е изграден и
оборудван изцяло за сметка на наемателя – ищец, така както страните са се
договорили помежду си. Видно от свидетелските показания, изслушани пред СРС,
заведение на посоченото място е било изградено и то се е стопанисвало от ищеца,
което обосновава изводът, че ответниците са изпълнили своето задължение да
отдадат имота в временната постройка под наем и да осигурят необезпокояваното й
ползване от ищеца за срока на договора. Постигнатото между страните съгласие по
договори, сключени помежду им валидно, ги обвързва със силата на закон. По тази
причина и доколкото не се установява договорно неизпълнение от страна на
ответниците по процесния договор от 08.04.2015г., искът на ищеца се явява
неоснователен. Каква е стойността на вложените в изграждане на преместваемата
конструкция, реализирал ли е приходи от нея ищеца, са все обстоятелства, които
са ирелевантни за спора, доколкото сам ищецът се е съгласил да изгради и
обзаведе изцяло за своя сметка преместваемата постройка.
По изложените мотиви
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от Б.Д. Л.иск с правно
основание чл.59 от ЗЗД против Л.С.З. – З. и Й.И.З. за заплащане солидарно на
сумата от 10 000 лева (предявена като част от общата претенция в размер на
120 150 лева), явяваща се направени от ищеца разходи по построяване на
временна постройка с предназначение „Заведение за обществено хранене“ върху
отдаден под наем имот УПИ XXI-1675, кв.86 по плана на гр. Созопол, тъй
като СРС се е произнесъл по същество при
неправилно приложение на материалния закон. Наместо отмененото
първоинстанционно решение, в посочената част, въззивният съд следва да постанови своя акт
при определяне на действителната правна квалификация според приложимата правна
норма - чл.79 , във вр. с чл.280 от ЗЗД и като неоснователен
да отхвърли предявения на това основание иск.
По разноските:
С оглед приетия
изход на спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата
страна, която прави такова и доколкото е доказан размерът на платения по банков
път адвокатски хонорар в размер на 3000
лева, в този именно размер следва да се уважи претенцията за разноски.
Неоснователно се явява възражението за
прекомерност на хонорар, направено от въззивника, доколкото съдът го
намира за определен съгласно действащата правна уредба и адекватно отговаря
както на фактическата и правна сложност на самото дело, така и на извършените
от страна на адвоката действия по процесуално представителство по него.
По
правилата на чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горните мотиви, СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 411981 от 21.05.2018г., постановено по гр. дело № 10007 по описа за 2017г. на СРС, ГО, 150-ти състав, в частта, с която е бил отхвърлен
предявеният от Б.Д.Л. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД против Л.С.З. – З. и Й.И.З.
за заплащане солидарно на сумата от 10 000 лева (предявена като част от
общата претенция в размер на 120 150 лева), явяваща се направени от ищеца
разходи по построяване на временна постройка с предназначение „Заведение за
обществено хранане“ върху отдаден под наем имот УПИ XXI-1675, кв.86
по плана на гр. Созопол, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявеният от Б.Д.Л., с ЕГН: ********** иск с правно
основание чл.79, във вр. с чл.280 от ЗЗД против Л.С.З. – З. с ЕГН: ********** и Й.И.З., с ЕГН: ********** за заплащане
солидарно на сумата от 10 000 лева (предявена като част от общата
претенция в размер на 120 150 лева), явяваща се направени от ищеца разходи
по построяване на временна постройка с предназначение „Заведение за обществено
хранане“ върху отдаден под наем имот УПИ
XXI-1675, кв.86 по плана на гр. Созопол.
ОСЪЖДА Б.Д.Л., с ЕГН: с ЕГН: ********** да плати на Л.С.З. – З. с ЕГН: ********** и Й.И.З.,
с ЕГН: ********** сумата от 3000 лева, разноски пред въззивния съд.
Решението подлежи
на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3 ГПК, в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: