№ 1257
гр. София, 24.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА Г. НЕСТОРОВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20231110102330 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по предявени от А. Г. А. срещу „К*** Предявени са обективно
кумулативно съединени искове – установителни искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1
пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146
ЗЗП, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът А. Г. А. твърди, че сключил на 19.09.2022г. договор за паричен заем № 791653
с ответника „К***, по силата на който ответникът му отпуснал заем в размер на 500 лв. при
седмична погасителна вноска и брой на погасителните вноски – 27, без посочен месечен
лихвен процент. Твърди, че в чл. 8 от договора било предвидено задължение за предоставяне
на обезпечение при определени условия, а в случай на неизпълнение на това задължение се
дължала неустойка в размер на 335,44 лв. Посочената неустойка била начислена още при
сключване на договора. Ищецът счита, че процесният договор за кредит е изцяло нищожен
на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не е спазена изисканата от закона
форма - същият не е написан по ясен и разбираем начин, не е спазено изискването всички
елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-
малък от 12. Отделно счита, че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание –
годишният процент на разходите по кредита (ГПР). Намира, че липсва ясно разписана
методика за формиране на ГПР, какви компоненти са включени в него и как се формира,
което е в пряко противоречие с чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Отделно
от това намира, че действителният ГПР е в пъти по-висок от посочения в договора и е над
максимално установения в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК праг. Сочи, че
разпоредбата на чл. 8 от договора, в която е предвидено заплащане на неустойка в случай на
непредставяне на обезпечение за нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, тъй като е
налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител
/солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Отделно от
това счита неустойката по чл. 8 от договора за нищожна поради накърняване на добрите
нрави, излизаща извън присъщите й функции, тъй като е свързано с неизпълнение на
задължение, което не е пряко свързано с претърпени вреди. Счита и че с посочената
неустойка се уговаря едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, което се кумулира с мораторната лихва и е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК.
1
Счита, че неустойката е нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Също така намира, че е налице нарушение на императивното правило на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като разходите за заплащане на неустойката за недаване
на обезпечение, която по своята същност представлява печалба на кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, следва да бъде част от ГЛП и ГПР, при което
същият би възлизал многократно над допустимия, което води до нищожност на целия
договор на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочването на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Позовава се и на недействителност на
целия договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК поради липса на уточнение
на условията за прилагане на ГЛП и базата, върху която се начислява, което е пречка за
установяване дали уговорения лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитора. Счита, че на посочените основания договорът е изцяло недействителен и се
дължи само чистата стойност на кредита, , евентуално че нищожни са отделни негови
клаузи, по-специално на неустоечната клауза. Твърди, че с плащания по кредита на
21.09.2022г. в размер на 200 лв. и на 23.09.2022г. – в размер на 435,28 лв. е погасил изцяло
задълженията си по кредита. С оглед изложеното претендира да бъде установено в
отношенията между страните, че чл. 8 - неустоечна клауза от сключения между страните
договор за потребителски кредит № 791653 е нищожна, както и да се осъди ответника да
заплати на ищеца сумата от 133,08 лв. (след допуснатото изменение размера на иска с
протоколно определение от 11.04.2024г.), недължимо платена по договора, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и разноски за производството.
Ответникът „К*** е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с
който оспорва исковата молба. Намира, че сключеният договор за кредит е съобразен с
императивните изискания на ЗПК, а възраженията на ответника за нищожност на целия
договор и на отделни негови клаузи са неоснователни. Твърди, че клаузата на чл. 8 от
договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя, включително по отношение на
нейния размер, като при сключване на целия договор страните са действали в рамките на
свободата на договаряне. Сочи, че ответното дружество е небанкова финансова институция,
вписана в Регистъра по чл. 3, ал. 2 ЗКИ, като средствата в нея не са набрани чрез публично
привличане на влогове, поради отпуснатият кредит се явява по-рисков и обезпечаването му
чрез достатъчно обезпечение е изискване на кредитор чрез което да гарантира интересите
си, респ. неустойката за неизпълнение на това задължение също представлява механизъм за
обезпечаване на заема. Твърди, че лихвеният процент за срок на отпускане на кредита е
фиксиран и не е променян за целия период на действието му. Счита, че дори ако съдът
приеме, че отделни клаузи на договора са нищожни, по-специално клаузата на чл. 8, това не
води до недействителност на целия договор. Ето защо, моли за отхвърляне на предявените
исковеобективно кумулативно съединени искове – установителни искове с правна
квалификация чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 22, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146
ЗЗП, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и присъждане на
разноски за производството.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация с правна квалификация чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26,
ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП, както и осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявените искове по чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр.
1 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП в тежест на ищеца да установи, че е сключен на
19.09.2022г. договор за паричен заем № 791653 с „К*** с твърдяното съдържание, както и че
договорът, както и клаузата на чл. 8 от договора са нищожни на твърдените в исковата
молба основания.
2
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е платил
на ответника на 21.09.2022г. сумата в размер на 200 лв. и на 23.09.2022г. – сумата в размер
на 435,28 лв.
В тежест на ответника е да докаже твърденията си, че клаузите на договор и по
специално тази на чл. 8 от него са индивидуално уговорени между страните, както и че е
налице основание за получаване на платените от ищеца суми.
С доклада по делото като безспорно и неподлежащо на доказване между страните е
отделено обстоятелството, че на 19.09.2022г. е сключен договор за паричен заем № 791653
между ищеца А. Г. А. като заемател и „К*** като заемодател.
В чл. 6 от договора е предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от следните посочени обезпечения: ипотека върху недвижим
имот съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество
съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от
Общите условия, ценна книга издадена от заемодателя, последната избрана от заемателя по
договора.
Чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че не предостави предвиденото в чл. 6 от
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение
не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към
договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 335,44 лв., която
се заплаща от заемателя разсрочено на равни части, заедно с всяка от погасителните вноски
съгласно погасителния план към договора.
Съгласно изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза договорът е сключен
при следните параметри: размер на кредита: 500 лв. (усвоен на датата на сключване на
договора); срок на заема: 27 седмици; фиксиран годишен лихвен процент – месечен лихвен
процент – 3,340 %, ГПР – 49,052 %, обща сума за плащане – 555,56 лв., дата на първо
плащане – 26.09.2022г., дата на последно плащане – 27.03.2023г. Вещото лице е посочило, че
процесният кредит е погасен изцяло предсрочно от ищеца с две плащания, извършени на
21.09.2022г. в размер на 200 лв. и на 23.09.2022г. в размер на 435,28 лв., общо платени
635,28 лв. От заключението на експертизата се установява още, че при включване в
разходите по договора на предвидената неустойка при непредставяне на обезпечение (чл. 8
от договора), ГПР по договора при съобразяване на предвидения срок за погасяване на
същия би се равнявал на 155,97 % (с оглед направеното уточнение от вещото лице при
разпита му в открито съдебно заседание от 11.04.2024г.
При така събраните доказателства, съдът намира следното:
По предявените искове по чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр.
1 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП.
Предявените искове имат за предмет прогласяване на нищожност на клауза от договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съгласно
който това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице
изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител – лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Следователно за процесния договор важат допълнителните изисквания за
действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби са императивни и за
спазването им съдът следи служебно в производството по искове, основание на клаузи от
тези договори.
В случая се установява от съдържанието на договора за кредит и от заключението на
3
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че в процесния договор за кредит не е посочен
по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това е така, тъй като в договора е
посочен единствено размера на ГПР в проценти (49,052 %), без да може да се направи извод
какви компоненти включва последния и какво е взето предвид при формирането му,
аргумент за което е и предвидената вариантност в размера на дължимите вноски по
погасителния план – със и без предвидената неустойка по чл. 8 от договора. В този смисъл
неустойката за непредставяне на обезпечение по оспорената клауза на чл. 8 от договора,
която е предвидена изначално (още при сключване на договора) в размера на месечната
погасителна вноска, следва да се разглеждат като уговорка, чрез която се прикрива едно
допълнително възнаграждение за кредитора и че това вземане по същество представляват
разход по кредита, който следва да бъдр включени при изчисляване на ГПР. В този случай
съгласно заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза действителният ГПР
по договора се равнява на 155,97 %, което е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява самостоятелно основание за
прилагане на последиците на чл. 22 ГПК и води до недействителност на процесния договор
за кредит, включително на оспорената клауза поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД
Независимо от изложеното и за пълнота следва да се има предвид следното по
отношение на клаузата на чл. 8 от договора, установяваща задължение за плащане на
неустойка при неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение
при предвидените в договора условия. Съдът приема, че е недопустимо при неизпълнение на
задължение за даване на обезпечение да се уговаря неустойка, защото една от функциите на
неустойката (обезпечителната) е да мотивира към изпълнение на дължимия по договора
резултат. Дължимият по договора резултат не е даването на обезпечение, като последното е
само гаранция за постигане на резултата. В случая така предвидената неустойка има за цел
да принуди длъжника да даде обезпечение, а не да изпълни поетите с договора задължения,
които да удовлетворят конкретния кредиторов интерес. Налице е противоречие на
неустойката с добрите нрави, което е налице още при сключване на договора – чл. 26, ал. 1
ЗЗД, ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Санкцията за недадено обещано обезпечение е
предсрочна изискуемост на кредита, а не натоварване на длъжника с допълнителни парични
задължения – арг. чл. 71 ЗЗД. По този начин, поставяйки неизпълними за заемателя условия,
при които същият следва да предостави обезпечение, кредиторът цели да се обогати
неоснователно, да получи допълнително възнаграждение, което представлява заобикаляне
на изискванията на ЗПК и води до нищожност на оспорената клауза съгласно чл. 21, ал. 1 от
закона. Със задължаването на заемателя да плати неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора се
стига също до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно начисляването на ГПР в
размер пет пъти по-висок от законната лихва (както беше посочено по-горе). Следователно
тази уговорка е в противоречие със закона и следва да се прогласи за нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В резултат на възприетия извод за недействителност на договора ответникът дължи
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него – чл. 23
ЗПК.
В случая се установи, че ищецът е платил по кредита на ответника сумата от общо
635,28 лв. , като чистата стойност на кредита се равнява на сумата от 500 лв., поради което
разликата над тази сума до платената, а именно сумата от 135,28 лв. се явява платена по
недействителен договор, т.е. при начална липса на основание и връщането й се дължи от
ответника, който не доказа наличие на действително основание за получаване на сумата.
Ищецът е предявил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за по-малка сума, поради което
4
предявеният иск е изцяло основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер от
133,08 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.01.2023г.
до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
Право на разноски при този изход на спора има ищецът, който е претендирал и доказал
извършване на разноски по делото в размер на 100 лв. – държавна такса, 250 лв. – депозит за
съдебно-счетоводна експертиза и 1000 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение.
Ответникът е заявил своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно, като
намира, че същото следва да бъде намалено до сумата от 400 лв., което не е по-ниско от
определеното минимално такова по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ. При определяне на
размера на адвокатско възнаграждение съдът взе предвид, че осъщественото от адвоката
процесуално представителство е в защита на един интерес, по предявени искове,
произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – да се признае
нищожността на съответни договорни клаузи, респ. връщане на недължимо платените по
договора суми, както и съобразявайки липсата на фактическа и правна сложност на делото,
липсата на доказателствени искания и приключване на делото в рамките на едно съдебно
заседание, без представителство на ищеца в същото. Поради това на адвоката се следва едно
възнаграждение. Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не
следва да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по същите, като съдът следва да съблюдава разпоредбата
на чл. 3 ГПК.
Или признатите разноски на ищеца са общо в размер на 750 лв., които следва да му се
присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С***
срещу „К***, със седалище и адрес на управление: гр. Х***, иск с правна квалификация чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожна клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № 791653 от
19.09.2022г.
ОСЪЖДА „К***, със седалище и адрес на управление: гр. Х*** да заплати на А. Г. А.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
133,08 лв., платена при начална липса на основание по договор за паричен заем № 791653 от
19.09.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
15.01.2023г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 750 лв., представляваща разноски за производството.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка на ищеца А. Г.
А., ЕГН ********** с IBAN:BG21INTF4001205064***.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5