№ 2674
гр. София, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100500927 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Й. В. Г. срещу решение №
20101077/22.08.2023г., постановено по гр. д. № 1800/2021г. на СРС, 67 с-в.
С обжалваното решение СРС е допуснал до делба недвижим имот с
идентификатор 32216.2291.162, находящ се в с. Иваняне, община Столична,
район Банкя при квоти 3/8 ид. ч. за Б. С. Н., 3/8 ид.ч. за Л. М. М. и 2/8 ид. ч. за
Й. В. Г.. С обжалваното решение е отхвърленото възражението на Й. В. Г.
срещу Л. М. М. и С. С. М., с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване
относителната недействителност на извършеното с нотариален акт № 24, том
VI, рег. № 12128, дело № 960/2020г. дарение на 3/8 ид. ч. от процесния имот.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че липсват доказателства за идентичност между допуснатия с
решението за делба поземлен имот с недвижимия имот, собственост на
наследодателя Л.Й.Г.. Излага доводи, че неправилно СРС е приел, че не е
изтекла придобивна давност в полза на жалбоподателката. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и искът за делба на посочения имот да
бъде отхвърлен. Излага съображения за основателност на възражението по чл.
1
76 ЗН.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество частично сонователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
По правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира следното.
Предмет на конститутивния иск за делба е потестативното право да се
иска, от всеки съсобственик, прекратяване на съсобствеността върху
определено имущество. Според чл. 344, ал. 1 ГПК, в решението с което се
допуска делба съдът следва да се произнесе по въпросите между кои лица и за
кои имоти ще се извърши тя, какви са правата на съсобствениците, както и
каква е частта на всеки съделител в имотите. В първа фаза на делбата се
установяват страните и обектите на делбата.
При извършване на делбата важи общият принцип в гражданския
процес за спазване на диспозитивното начало, като съдът не може да извърши
делба на обекти, за които тя не е поискана – (в този смисъл решение № 117 от
07.05.2012 г. по гр. д. № 1098/2011 г., ГК, ІІ ГО на ВКС).
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за липса на
идентичност между имота, описан в исковата молба и този, допуснат до
делба.
Видно от нотариален акт № 155/1959г. Л.Й.Г. е придобил собствеността
върху 3/8 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 4642 кв. м., в землището на
2
с. Иваняне, м. „Ридо“, съставляващо имот пл. № 199, кв. 42 по плана на
селото, за който имот е отреден парцел III в кв. 42.
С договор за делба на недвижими имот от 13.04.1964г. в дял на Л.Й.Г. е
поставено дворно място с площ от 1670 кв.м. , в парцел III-465, от кв. 15 по
регулационния план на с. Иваняне.
Установява се от представения нотариален акт № 24/2020г., че С. С. М. е
дарила на дъщеря си Л. М. М. собствените си 3/8 ид. ч. от поземления имот с
идентификатор № 32216.2291.162, находящ се в с. Иваняне, с площ от 944 кв.
м., кв. 23, парцел III.
В нотариалния акт изрично е посочено, че поземленият имот е
идентичен с описания в нотариален акт за недвижим имот, придобит чрез
обстоятелствена проверка от 10.10.1959г., както и с описания в договор за
доброволна делба от 13.04.1964г., ведно с построената в имота жилищна
сграда, която е построена с позволителен билет № 42/1964г. на СГНС и
съгласно архитектурния проект от 23.04.1964г. Копие от архитектурния проект
е представен по делото, като в него е вписан номерът на позволителния билет.
Не е имало оспорване за съществуването на посочения позволителен билет, не
е направено и искане за задължаване на насрещната страна да представи
същия, поради което тези оплаквания са неоснователни. С въззивната жалба
също не е направено искане за задължаване на насрещната страна за
представянето им.
Действително, съгласно договора за делба на недвижими имот от
13.04.1964г. площта на имота е посочена като 1670 кв. м., а площта по искова
молба – 944 кв. м. Това обаче не променя извода за идентичност на имота.
Всички разпитани по делото свидетели посочват, че процесният имот е около
декар, а във връзка с разликата в площта св. Л.В. посочва, че са продали една
част от мястото. В нотариалния акт № 24/2020г., също е констатирана
идентичността на поделяемия поземлен имот с имот с идентификатор №
32216.2291.162, находящ се в с. Иваняне, с площ от 944 кв. м., кв. 23, парцел
III с този по нотариален акт № 155/1959г. и договор за делба на недвижими
имот от 13.04.1964г.
В производството пред СРС не е оспорвана идентичността на имота.
Ето защо, въз основа на така събраните доказателства, правилни са
изводите на СРС, че понастоящем процесният имот е заснет като поземлен
3
имот с идентификатор № 32216.2291162 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, находящ се в с. Иваняне, ул.“****, с площ 944 кв. м.
Неоснователни на следващо място са твърденията на въззивника, че е
придобила имота по давност. Същата твърди да е собственик на основание
давностно владение еднолично за периода от смъртта на съпруга й през 2003г.
до 2013г., евентуално давностно владение, което е установила заедно със
съпруга си В. за периода 1987г. – 2003г. За установява на тези обстоятелства
пред СРС са ангажирани писмени и гласни доказателства.
Видно от представеното удостоверение от 30.09.1994г., на същата дата
В.Л.Г. и Й. В. Х. са сключили граждански брак.
По делото е разпитан св. С. Й., който посочва, че В. и Й. са се събрали да
живеят заедно 1987-1988, като се оженили през 1994г. В имота имало стара и
нова къща. Първоначално живеели в старата, но тя се разрушила и се
преместили в новата, когато съпругата на Л. починала. Й. се грижела за Л., а
той казвал, че който го гледа, на него ще остави имота. Й. и синът й направили
ремонт на къщата. За двора се грижели и двамата братя – В. и Й..
Св. Л.В. посочва, че къщата била построена от Л. и съпругата му К..
След построяване на къщата в нея започнали да живеят Л., съпругата му К. и
двамата им сина В. и Й.. Чувал от Л., че ще остави къщата на Й. и В., защото
те се грижели повече за него. Й. знаел за това и нямал нищо против. Й.
направила ремонт на къщата 2003г. Й. участвал в самия ремонт с труд и
средства. Й. и В. първо живеели в старата къща, а като направили ремонта се
преместили в новата, в която имало седем стаи. Свидетелят посочва, че имало
спорове, като във всяка къща, понякога за имота, понякога за други работи.
Св. Л. твърди, че В. и съпругата му живеели в старата къща. Й. се
заключвал и не ги допускал до етажа, където живеел сам, защото го било
страх. След смъртта на Й., Й. се нанесла в новата къща. Преди това Й. и В.
живеели на втория етаж на новата къща. Й. не е допускал Й. в новата къща,
докато е бил жив.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК
по тълкувателно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или
на друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в
закона срок. Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС
включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
4
субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един чужд недвижим имот, разпоредбата на чл.
79 ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността на имота следва
да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години, фактическата власт по
отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне и без
прекъсване и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта
поведение на пълноправен собственик (animus), т. е., че упражнява
собственическите правомощия единствено за себе си. Доказването на
условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 от ЗС,
за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност
следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от
законовите материално правни предпоставки, изключва придобиването на
собствеността и вещната претенция основана на този придобивен способ
следва да бъде отхвърлена.
Законът изрично допуска установяване на самостоятелна фактическа
власт върху чужд имот с намерение за своене и придобиване на право на
собственост след изтичане на определен срок, като установеното от съдебната
практика изискване владението да е явно дава на собственика възможност да
узнае за нарушаването на правото и да го защити, ако желае да запази
собствеността. Завладяването на един имот без правно основание
действително представлява нарушение правата на собственика, но доколкото
правните последици от това завладяване са изрично предвидени в закона,
който собственикът следва да знае, и установеният срок за придобиване по
давност е с продължителност, достатъчна собственикът да организира
защитата си и да я проведе успешно, отблъсвайки владението. В този смисъл
5
и решение №262/21.11.2011г. по гр.д.№342/2011г. на ІІ ГО на ВКС, решение
№330/28.11.2011г. по гр.д.№1519/2010г. на ІІ ГО на ВКС и решение
№280/24.10.2011г. по гр.д.№344/2010г. на ІІ ГО на ВКС. От съществено
значение следователно е не дали тези действия са били противопоставени на
собственика на имота и са били манифестирани спрямо него, нито дали е
доказано да са били извършвани с намерение за своене с оглед установената в
чл.69 ЗС презумпция, а какво е тяхното естество и сочи ли последното на
установяване на самостоятелна фактическа власт.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилна
интерпретация на събраните гласни доказателства. Гласните доказателства се
преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната
заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172
ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение №
79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него
съдебни актове). Законодателят е създал едно предположение относно
посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна
заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да
извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на
свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла
на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме
показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва
от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори и да ги
кредитира, какво възприема или не за установено (решение № 79/12.07.2017 г.
по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС). Съдът не може да преиначава
свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като
игнорира друга част относно релевантни за спора факти /решение №
79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС/. Съдът е
длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да
възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи
добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства
свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на
правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че
заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази
както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за
тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда,
6
като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради
което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в
каква степен /решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на Четвърто
ГО на ВКС/. В този смисъл и решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. №
3719/2018 г., Г.К., I Г.О. на ВКС.
Дори да бъдат изцяло кредитирани показанията на свидетелите на
ответника, каквито са доводите във въззивната жалба, те не установяват, че
единствено Й. е живяла в имота за периода, посочен във въззивната жалба –
2003г. /смъртта на съпруга й В./ до 2013г. От събраните по делото
доказателства е видно, че до 17.03.2017г. – датата на смъртта на Й., същият е
живял в имота, което се установява и от показанията на разпитаните по делото
на жалбоподателката свидетели. Следователно по никакъв начин не може да
се приеме, че до 17.03.2017г., жалбоподателката е упражнявала фактическата
власт по отношение на имота без противопоставяне и без прекъсване и да е
демонстрирала по отношение на съсобственика на вещта поведение на
пълноправен собственик. Ето защо, правилни са изводите на СРС, че не се
установява фактическата власт на единия наследник да е ограничавана, чрез
завземане на негови части от имота или възпрепятстване достъпа му до имота.
Действително, с решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г.
на ВКС, I г. о., е разгледан въпросът за значението на предварителната
уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на
намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, като е
посочено, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде
владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има
качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента
на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с
намерение за придобиване на собствеността. В случая обаче това не е
установено. До датата на смъртта си през 2017г. Й. е живял в имота, без да се
установява жалбоподателката или починалият й съпруг да е възпрепятствал
ползването му.
Отделно от това именно от показанията на разпитаните на въззивницата
свидетели се установява, че Й. се е грижел за двора, участвал е в ремонта с
труд и средства, а понякога между страните е имало спорове за имота /св. В./.
В показанията си св. Й. посочва „искаха единият етаж да бъде на В., единият
7
на Й., но не го осъществиха, защото Й. се държеше много лошо с тях и те
клониха повече на В. и казаха „който ни гледа, на него ще го дадем“. По –
нататък свидетелката посочва, че Л. е казал, че „който го гледа, на него ще
даде имота“. Така събраните гласни доказателства не могат да формират
категоричен извод, че Л. е изразил воля за предаване на имота на В. и Й..
Заявявал е единствено, че който го гледа, на него ще остави имота. Не е
посочвал конкретно на кой – Й., В., Й.. Още повече, че свидетелката посочва,
че намерението им било да го оставят на двамата си сина, но повече
„клоняли“ към В.. Тоест отново липсва ясно изразена воля в тази насока.
Показанията на св. В. също не могат да формират извод в тази насока. Още
повече, че нито един от двамата свидетели не установява точния момент,
когато се е състояла такава уговорка между страните.
По същите съображения не може да се приеме, че имотът е придобит по
давност от жалбоподателката и В. в периода 1987г. до 2003г. До датата на
смъртта си - 28.07.1994г., Л., а и Й. за посочения период, са живели в имота.
Не се установява в цитирания от въззивницата период, фактическата власт
върху имота да е упражнявана единствено от нея, респективно съпругът й.
Така свидетелят на жалбоподателката – св. Й. посочва, че Й. също живеел в
имота и в къщата. Според показанията на същата свидетелка и Й. и Й. са се
грижили за двора, а преди смъртта на В., двамата братя заедно засаждали
зеленчуци. В същия смисъл са и показанията на свидетелката на
жалбоподателката В., който заявава, че и Й. живеел в къщата и също
обработвал двора. Видно от представеното удостоверение за наследници Й. е
починал на 17.03.2017г., а от 17.03.2017г. до 13.01.2021г. не е изтекъл 10
годишен период.
По отношение на В., а след смъртта му и по отношение на
жалбоподателката /по силата на наследственото правоприемство/, следва да се
има предвид, че е била налице съсобственост. В отношенията между
съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС,
но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има
право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на
съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец
на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да
придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира,
че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои
8
техните части за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи
съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците
по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който
упражнява и фактическа власт върху него.
На следващо място следва да се вземе предвид основанието, на което е
възникнала съсобствеността. В случая съсобствеността е възникнала на
основание наследствено правоприемство. В ТР № 1/2012г. ОСГК приема, че
презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията
между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически
факт, различен от наследяването. Съдът приема, че при наследяването, като
общо правоприемство, ако впоследствие въз основа на вътрешните им
отношения, само един от приобретателите остава в имота, следва да се
приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална
част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е
съсобственик и съвладелец. След като основанието, на което съсобственикът е
придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите
съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно
да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по
давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици.
Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор
за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи
идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи
за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието
на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и
промяната по начало трябва да се обективира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. За да започне в
тяхна полза да тече придобивна давност е необходимо завладяването на тези
права да е демонстрирано чрез действия, които недвусмислено да отразяват
намерението за своене и отричане правата на останалите сънаследници. В
този смисъл Решение № 270/20.05.2010 г. по гр. дело № 1162/2009 г. на ВКС II
9
г. о. Решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., ВКС, I г. о., Решение
№ 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г., II г. о. и Решение № 214 от
28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о.
В случая не се установява В. или жалбоподателката да са владели
частите и на другите съсобственици, напротив, както беше посочено по – горе
в съсобствения имот до датата на смъртта си през 2017г. е живял и Й.. Не се
установява и В. или въззивницата да са отрекли владението на другите
собственици. Нещо повече, видно от показанията на разпитания по делото
свидетел на жалбоподателката – В. понякога между страните е имало спорове
за имота. Пак от показанията на същия свидетел се установява и, че Й.
участвал и в ремонта на къщата с труд и средства, който свидетелите твърдят
да е бил извършен.
Ето защо, дори да се кредитират единствено показанията на свидетелите
на жалбоподателката, същите не установяват твърденията й за изтекла
придобивна давност.
След като не се установява фактическата власт върху целия имот да е
била упражнявана от въззивницата, респективно съпругът й В., твърдението
за изтекла придобивна давност в нейна полза е неоснователно. Нещо повече,
за да започне да тече придобивна давност е било необходимо завладяването на
правата на другите сънаследници да бъде демонстрирано. От събраните
доказателства не се установява жалбоподателката или В. да са
противопоставили намерението си да упражняват фактическата власт за себе
си на останалите наследници. Дори да беше установено ползване на целия
имот, което в случая не е така, то не би било достатъчно, за да се квалифицира
като владение за себе си на частите на останалите, тъй като всеки собственик
има право да си служи с вещта. В този смисъл Решение № 302 от 24.06.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК.
С оглед на изложеното, СРС правилно е отхвърлил възражението на
жалбоподателката за изтекла придобивна давност.
При така установеното, СРС подробно е посочил приложимата правна
уредба във връзка с притежаваните от страните идеални части от
съсобствеността, като въззивният съд изцяло споделя доводите, изложени в
първоинстанционното решение и препраща към тях в тази връзка на
основание чл. 272 ГПК, без да е необходимо да ги преповтаря. Твърденията за
10
неправилност в определените квоти, обективирани във въззивната жалба,
произтичат от направените възражения за придобивна давност и са в
зависимост от уважаване на това възражение.
От събраните по делото доказателства се установява, че имотът е бил
лична собственост на Л. – чл. 13, ал. 1 от СК /в приложимата редакция от
1968г./. Доколкото сградата е била построена по време на брака между К. и Л.,
след смъртта на К., собствеността върху сградата се разпределя, както следва:
4/6 ид. ч. за Л. и по 1/6 за В. и Й. – чл. 9, ал. 1 ЗН.
След смъртта на Л., собствеността върху поземления имот и сградата се
разпределя по следния начин: по ½ за двамата братя В. и Й. - чл. 5, ал. 1 ЗН.
След смъртта на В. страните притежават следните идеални части - Й.
1/4 , а Й. ¾ - чл. 9, ал. 2, предл. 1 ЗН, предвид откриване на наследството
преди навършване на десет години от сключване на брака. Респективно, след
като Й. е починал собствеността върху неговите ¾ идеални части преминава
върху двете му лели по равно. Така Й. е собственик на 2/8, а Б. и Л. на по 3/8
ид. ч.
Оплаквания във въззивната жалба се съдържат и по отношение на
отхвърленото от СРС възражение по чл. 76 ЗН за прогласяване на
относителната недействителност на дарението, извършено от С. М. на Л. М. .
Правото да се иска прогласяване относителната недействителност по чл.
76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ,
установителен иск или чрез възражение. В настоящия случай въззивникът
упражнява правото си по чл. 76 ЗН посредством възражение, по което съдът
дължи произнасяне с нарочен диспозитив по чл. 76 ЗН, а единствено следва да
зачете последиците на относителната недействителност между наследниците
при постановяване на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК.
Искът по чл. 76 от ЗН по същността си представлява обуславящ иска за
делба - в този смисъл и т.1 на ТР № 1/ 2004 г. по гр.д. № 1/ 2004 г. на ОСГК,
според мотивите на което спорът по чл. 76 от ЗН се явява преюдициален и
обуславящ спора за собственост в делбения процес, тъй като с решението по
чл. 282, ал.1 ГПК – отм. следва със силата на пресъдено нещо да се разреши
спорът за страните съделители, титуляри (съпритежатели) на правото на
собственост.
11
Предвид нормата на чл. 76 ЗН актовете на разпореждане на
сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия
предмети не се паднат в негов дял при делбата. Недействителността по
цитираната разпоредба не е абсолютна, а относителна. В отношенията
сънаследник-прехвърлител и третото лице-приобретател извършената преди
делбата сделка произвежда правно действие и поражда целените правни
последици, но е непротивопоставима на сънаследника, неразпоредил се с дела
си. В този смисъл - ТР № 1/2004 г. ОСГК на ВКС.
При уважаване на възражението, актът на разпореждане не произвежда
прехвърлително действие и неговите правни последици не се зачитат в
отношенията между сънаследниците. Собственик се явява наследникът-
прехвърлител и той следва да вземе участие в делбата. По силата на
разпоредбата на чл. 76 ЗН сделката може да бъде санирана при условие, че
разпоредената вещ се падне в дял на сънаследника-прехвърлител. Ако
условието не се сбъдне, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и
приобретател актът на разпореждане макар и действителен, не може да
прехвърли права.
Предпоставките за уважаване на иска са съсобствеността между
страните да произтича от наследяване, разпореждане с имот включен в
наследствената маса в полза на трето лице, както и разпореждането да не
изчерпва наследството.
Разпоредбата на чл. 76 ЗН е ограничителна, тъй като препятства
свободното разпореждане с идеални части от наследствените имоти в полза на
лица, които са извън кръга на наследниците. Затова тази разпоредба не може
да се прилага разширително за хипотези, които не са уредени в закона. Иск или
възражение по чл. 76 ЗН може да се предяви по отношение на имот,
съсобствеността върху който произтича единствено от наследяване. Целта на
тази разпоредба е да защити интересите на наследниците, като обезпечи
възможността да получат реален дял от наследството според състоянието му в
момента на неговото откриване – в този смисъл са разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 72 от 09.04.1986 г. на ВКС по гр. дело № 36/1985 г.,
ОСГК, в запазилата действието си негова част относно целта на нормата на чл.
76 ЗН.
В случая съсобствеността между страните не е смесена, каквито
12
възражения са изложени в писмената защита на ищците пред СРС.
Съсобствеността е възникнала изцяло от наследяване. Съдебната практика,
която разглежда хипотези на смесена съсобственост се отнася до случаи,
когато освен наследяване е налице и друг юридически факт за възникване или
изменение на правото на собственост, като например сделки или друг способ
за придобиване, предвиден в чл. 77 ЗС. Основанието за придобиване правото
на собственост на всички страни по делото, с изключение на ищцата -
приобретателка по договора за дарение, е по чл. 77 ЗС. Тезата на ищците,
развита в писмената защита, че чл. 76 ЗН не се прилага, когато наследниците
имат различни преки наследодатели, които са наследници на общия
наследодател, не намира опора в съдебната практика по приложението на чл.
76 ЗН. Нормата на чл. 76 ЗН се прилага и когато са се разпоредили
наследниците от едно коляно на общия наследодател или част от тях с правата,
оставени от прекия им наследодател - Определение № 4241 от 21.12.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 1716/2023 г., I г. о., ГК. Отделно от това в Решение № 187 от
20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 696/2011 г., I г. о., ГК е прието, че
възражението по чл. 76 от ЗС може да се направи, както от останалите преки
наследници, така и от техните наследници, тъй като това е наследимо право.
Към деня на изповядване на оспорената сделка за дарение,
приобретателката по нея няма качеството на наследник на общия
наследодател, както и няма качеството на наследник на прехвърлителя, тъй
като към този момент все още не е призована към наследяване на същия. Това
определя качеството й на трето лица към деня на сключване на двете сделки
спрямо наследството на общия наследодател.
От приетите пред въззивния съд доказателства се установява, че
наследството не се изчерпва единствено с имота, предмет на делбата. Видно
от Решение № 4150П от 01.11.1999г. на наследниците на Й. Георгиев Вучков
са възстановени земеделски земи – ниви. За две от тях е отбелязано, че
решението не е влязло в сила. С четири от описаните ниви наследниците са се
разпоредили, видно от приложената справка от Агенция по вписванията.
Останалите пет имота обаче са останали съсобствени между наследниците.
Следователно, установяват се предпоставките за уважаване на
възражението: съсобствеността между страните произтича от наследяване,
разпореждане с имот, включен в наследствената маса в полза на трето лице,
13
както и разпореждането не изчерпва наследството. В случая се установява
наличието на тези кумулативни предпоставки, поради което и възражението за
относителна недействителност на сделката, обективирана в нотариалния акт
за дарение се явява основателен. Сделката следва да бъде обявена за
относително недействителна по отношение на жалбоподателката.
Поради основателността на възражението по чл. 76 ЗН, следва да
отмени решението на СРС в посочената част, а делбата да се допусне при
същите квоти, определени от СРС, но вместо Л. М., делбата следва да се
извърши с участието на С. М..
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20101077/22.08.2023г., постановено по гр. д. №
1800/2021г. на СРС, 67 с-в в частта, в която е отхвърлено възражението на Й.
В. Г., ЕГН ********** срещу Л. М. М., ЕГН ********** и С. С. М., ЕГН
**********, с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване относителната
недействителност на извършеното с нотариален акт № 24, том VI, рег. №
12128, дело № 960/2020г. дарение на 3/8 ид. ч. от процесния имот, както и в
частта, в която е допуснато да бъде извършена делба с участието на Л. М. М.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОБЯВЯВА на основание чл. 76 от ЗН за относително недействителен по
отношение на Й. В. Г., ЕГН ********** договор за дарение, обективиран в
нотариален акт № 24, том VI, рег. № 12128, дело № 960/2020г., с който С. С.
М., ЕГН ********** е дарила на Л. М. М., ЕГН **********, 3/8 идеални части
от имота.
ДОПУСКА делбата да бъде извършена между Б. С. Н. /3/8 ид. ч./, С. С.
М. /3/8 ид. ч./ и Й. В. Г. /2/8 ид.ч./.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20101077/22.08.2023г., постановено по гр.
д. № 1800/2021г. на СРС, 67 с-в в останалата част.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15