Решение по адм. дело №505/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО.

Образувано е по жалба от Г. Б. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител, против решение № 1040-17-40/14.07.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане [номер]-00-1588-3/27.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление с вх.№ 171-00-1158/21.06.2024 г.

В жалбата и в представеното становище с вх.№ 4259/07.10.2025 г. се развиват подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и неправилното приложение на материалния закон – приложимите норми от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждането на направените в производството разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител, в депозиран писмен отговор по жалбата и в представените писмени бележки, изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения срок – решението на директора на ТП на НОИ – Русе е връчено на жалбоподателя на 18.07.2025 г. (известие за доставяне на л.7 от преписката), а жалбата срещу него е депозирана директно в съда на 25.07.2025 г. като е регистрирана с вх.№ 3515 от същата дата, т.е. тя е подадена в 14-дневния преклузивен срок по чл.118, ал.1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Обжалваното решение № 1040-17-40/14.07.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-1588-3/27.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл.117, ал.3 вр. ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, съответно чл.54ж, ал.1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ. Оспореното решение е издадено от Л. Т. П. – началник на отдел „Административен“ в ТП на НОИ – Русе при условията на заместване на титуляра. На П., с т.1 от заповед № 1015-17-83/10.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе (л.8 от преписката), е възложено да изпълнява правомощията на директора по чл.117, ал.3 от КСО в случай на негово отсъствие. По преписката (на л.9) е представена и заповед № 19201/03.07.2025 г. на подуправителя на НОИ, с която на И. Д. – директор на ТП на НОИ – Русе е разрешено, на основание чл.56, ал.2 от ЗДСл, ползването на платен годишен отпуск за 2025 г. в размер на 2 работни дни, считано от 11.07.2025 г. до 14.07.2025 г. включително, т.е. по делото са доказани и обстоятелствата, наложили заместването на титуляра на длъжността.

Спазени са изискванията за писмена форма на посочените административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е подробно мотивирано в съответствие с изискванията на чл.117, ал.3, изр.първо от КСО и чл.59, ал.2, т.4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009, които правни изводи са подкрепени с цитираните решения на Съда на ЕС.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е издадено на 14.07.2025 г. (понеделник, т.е. първият следващ работен ден), т.е. в едномесечния срок по чл.117, ал.3, изр.първо от КСО, считано от получаването на жалбата, регистрирана с вх.№ 1012-17-258/13.06.2025 г. (на л.24 – л.25 от преписката).

Жалбоподателят Г. Б. И. е депозирал заявление с вх.№ 713-2677/21.06.2024 г. на Дирекция „Бюро по труда“ – Русе (вх.№ 171-00-1588/21.06.2024 г. на ТП на НОИ – Русе) (на л.73 от преписката) чрез директора на Дирекция „Бюро по труда“ – Русе, съгласно възможността за това, предвидена в чл.1, ал.4, изр.второ от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица. Заявлението е по образеца, съдържащ се в Приложение № 1 към чл.1, ал.1 от същата наредба. С него жалбоподателят е направил искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава членка на ЕС – Германия с посочени в заявлението периоди от 01.11.2022 г. до 30.10.2023 г. и от 01.11.2023 г. до 31.03.2024 г., предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Във връзка с подаденото заявление на жалбоподателя, с писмо с изх.№ У-171-00-1588-1/25.06.2024 г., на основание чл.1, ал.6 от същата наредба, на жалбоподателя са дадени указания за представяне на изброените в писмото липсващи документи. Жалбоподателят представил документи, доказващи заетостта му по трудово правоотношение и получаваните от него доходи в Германия – трудови договори и фишове за работна заплата на немски език, приети със справка вх.№ 171-00-1588-1/25.06.2024 г. и справка вх.№ 171-00-1588-2/05.07.2024 г. В представената декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 жалбоподателят е посочил, че има постоянен и настоящ адрес в България, през периода на последна заетост в Германия той и жената, с която живее на семейни начала са живели заедно в Германия, а непълнолетното му дете е живяло и учило в България. Декларирал също, че разполага с постоянно жилище в България, а данъците върху доходите си е заплащал в страната по последна заетост, т.е. в Германия, където е живял под наем. Отбелязал, че в България се завръщал няколко пъти в годината или по-рядко по време на ползването на годишен отпуск. В декларацията жалбоподателят посочил, че нищо не го свързва с държавата по последна заетост в чужбина, т.е. с Германия и няма намерение да остане за постоянно там. Жалбоподателят, в изпълнение на дадените му указания, представил и искане за издаване на преносим документ U1 от Германия (л.63 от преписката).

С цел установяване на конкретните периоди на осигурена заетост в Германия и определяне на мястото на пребиваване на жалбоподателя по време на тази заетост административният орган е инициирал обмен на информация посредством Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация (EESSI - Electronic Exchange of Social Security Information) с компетентните власти в Германия – Employment Agency Frankfurt a.M. чрез изпращането на структуриран електронен документ (СЕД) U001 „Искане за осигурително досие“, № на случай 3093980. Властите в Германия отговорили чрез изпращане на СЕД U002 „Осигурително досие“ (л.52 – л.54 от преписката), видно от който формуляр жалбоподателят е живял и работил в Германия в периода от 06.09.2017 г. до 31.05.2024 г. в условията на осигурена заетост за времето от 06.09.2017 г. до 05.09.2019 г., от 04.11.2019 г. до 29.10.2021 г. и от 01.11.2021 г. до 31.05.2024 г. Като основание за прекратяване на заетостта е посочено „напускане на служителя“. В СЕД U002 изрично е отбелязано, че в периода от 06.09.2019 г. до 03.11.2019 г. жалбоподателят е получавал обезщетение за безработица в Германия.

Административният орган е изпратил до компетентните осигурителни власти в Германия и СЕД H003 „Предложение/уведомление относно държавата на пребиваване“, в който е обосновал виждането си, че по време на осигурената заетост в Германия жалбоподателят е пребивавал в тази държава. Немските осигурителни власти, както подчертава и ответникът по жалбата, не са оспорили обстоятелството, че именно Германия е държавата, в която жалбоподателят е пребивавал в процесния период на осигурена заетост. По-конкретно от страна на властите в Германия не е изпратен съответния формуляр, чрез който е следвало да бъде оспорено пребиваването на жалбоподателя в същата държава, а именно СЕД H004 „Отговор на предложение относно държавата на пребиваване/ Несъгласие с решение относно държавата на пребиваване“. Вместо това немските власти са отговорили с изпращането на СЕД H001 “Уведомление/искане за предоставяне на информация“.

В хода на административното производство били служебно събрани и доказателства от ТД на НАП Варна, офис Русе, от ОД на МВР – Русе и Дирекция „Бюро по труда“ – Русе като била извършена и служебна справка в информационната система на НОИ.

След получаването на СЕД U002 и предвид липсата на изпратен СЕД H006 „Отговор на искане за информация относно пребиваване“ или отказ на определянето на Германия като държава на пребиваване (т.е. СЕД H004), с разпореждане [номер]-00-1588-2/27.05.2025 г. спряното с разпореждане [номер]-00-1588-1/05.07.2024 г., на основание чл.54г, ал.4 от КСО, производство по отпускане на парично обезщетение за безработица било възобновено. С разпореждане [номер]-00-1588-3/27.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление. Това разпореждане е потвърдено с оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Русе.

Решението и потвърденото с него разпореждане са издадени в съответствие с материалноправните разпоредби от съюзното законодателство – Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен – според чл.2, § 1, респ. чл.3, § 1, б.“з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните се концентрира по въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно чл.65, § 5, б.“а“, изр. второ от същия регламент отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Текстът на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи следното: „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено“.

Следователно, както сочи и административният орган в писмения си отговор, предпоставка за прилагане на чл.65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, а не след нейното приключване, въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, на чието законодателство е подчинено.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.“т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.“р“, т.“i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

Разпоредбата на чл.11, § 1, изр.първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл.11, § 3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано следното: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последният е подчинен на законодателството на тази държава. Правилно е и становището на ответника по жалбата, според което с разпоредбите на чл.65, § 2 и § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се въвежда изключение от принципа, че компетентната институция е институцията на държавата, в която лицето последно е било заето като наето или самостоятелно заето лице като компетентността се прехвърля на институцията на държавата по пребиваване по време на тази последна заетост, когато тя е различна от държавата по заетостта.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.“к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка вж. критериите, изброени в т.29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Както обаче изрично е посочено в чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, пребиваването на съответното лице се определя според неговия център на жизнени интереси въз основа на неизчерпателно изброените в същата норма елементи само „…при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването“. Per argumentum a contrario, ако в случая такова различие в становищата на осигурителните институции на България и Германия липсва, а напротив, налице е взаимно съгласие между тях по въпроса къде е пребивавал жалбоподателят по време на осигурената му заетост в Германия, то пребиваването следва да се определи пряко въз основа на постигнатото от институциите взаимно съгласие, а не от съда въз основа на анализ на посочените в тази разпоредба критерии. Това следва и от съображение 11-то от преамбюла на Регламент (ЕО) № 987/2009, което гласи, че държавите-членки следва да си сътрудничат за определяне мястото на пребиваване на лицата, за които се прилагат настоящият регламент и Регламент (ЕО) № 883/2004 и, в случай на спор, да вземат предвид всички приложими критерии за разрешаване на въпроса. Държавите-членки могат включат критериите, посочени в съответния член на настоящия регламент.

Както беше посочено по – горе, административният орган е изпратил до компетентните власти в Германия СЕД H003 „Предложение/уведомление относно държавата на пребиваване“, в който е обосновал виждането си, че по време на осигурената заетост в Германия държавата по пребиваване на жалбоподателя също е Германия. Осигурителните власти на тази държава, както подчертава и ответникът по жалбата, не са оспорили това обстоятелство. Неговото оспорване е следвало да стане чрез изпращане посредством Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация на съответния формуляр, а именно на СЕД H004 „Отговор на предложение относно държавата на пребиваване/Несъгласие с решение относно държавата на пребиваване“, какъвто няма. В случая немските власти са отговорили с изпращането на СЕД H001 “Уведомление/искане за предоставяне на информация“ (на л.41 – л.42 от преписката) като в същия, графа „Допълнителна информация/промяна на обстоятелствата“ на немски език изрично е записано „Antwort H003”, т.е. отговор на СЕД H003. В изпратения СЕД H001 липсва направено искане за предоставяне от българските власти на допълнителна информация, необходима за определяне на пребиваването на жалбоподателя, нито пък има изразено несъгласие с определянето на пребиваването на същия през процесния период в Германия. Поради това и при изричното посочване в СЕД H001, че този структуриран електронен документ е отговор на изпратения от българските власти СЕД H003, следва да бъде споделено виждането на ответника по жалбата, че с него се потвърждава обстоятелството, че през процесния период на осигурена заетост в Германия жалбоподателят е пребивавал в тази държава, а не в България.

Съдът намира за нужно да отбележи, че СЕД H001 „Уведомление/искане за предоставяне на информация“ е най-общият, универсален хоризонтален СЕД, използван в системата EESSI. Той се използва, когато дадена институция има нужда от информация от друга институция, без да активира специфичен тематичен процес (BUC, Business Use Case) или когато няма друг подходящ по-специфичен СЕД. Действително, съгласно указанията за Business Use Case (BUC) H_BUC_02 — Determine Residence, предвиденият отговор на СЕД H003 е със СЕД H004. Както обаче вече беше посочено, изпратеният от немските власти СЕД H001 не съдържа изрично противопоставяне на виждането на административния орган, че държавата на пребиваване на жалбоподателя по време на осигурената му заетост в тази държава е Германия, т.е. той по никакъв начин не обективира „несъгласие с решението относно държавата на пребиваване“, нито пък съдържа искане за предоставяне на допълнителна информация за определяне на пребиваването. Поради това следва да се приеме, че изпратеният със СЕД H001 отговор по правните си последици е равнозначен на потвърждение на местопребиваването на жалбоподателя в Германия.

Това следва и от факта, че в периода от 06.09.2019 г. до 03.11.2019 г., видно от изпратения от немските власти СЕД U002, жалбоподателят е ползвал обезщетение за безработица в Германия. Ползването на обезщетение за безработица и то малко над две години след началото на почти [възраст] период, през който жалбоподателят е живял и работил в тази страна, по категоричен начин демонстрира, че по време на заетостта си в Германия жалбоподателят е пребивавал в тази държава, което последният е признал със самото си искане за предоставяне на посоченото обезщетение. Освен това със самото отпускане на обезщетението от немските осигурителни власти те са потвърдили, че още към 2019 г. жалбоподателят е пребивавал в Германия.

По изложените съображения съдът намира, че пребиваването на жалбоподателя следва да се определи въз основа на постигнатото между осигурителните институции на България и Германия съгласие без да се пристъпва към определянето му по критериите, посочени в чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Независимо от постигнатото от институциите съгласие и от анализа на установените по делото факти, примерно изброени в чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, следва извод, че жалбоподателят е пребивавал в Германия по време на осигурената си заетост там. Според тази норма тези обстоятелства може да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

• Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки:

Видно от представеното удостоверение за осигурителните периоди в Германия, издадено на 15.03.2024 г. от немското пенсионно осигуряване (Deutsche Rentenversicherung Bund) (л.64 от преписката, гръб; в превод на български на л.12 от преписката, гръб), жалбоподателят има зачетен осигурителен период от 30.03.2017 г. до 31.08.2017 г. Този период, заедно с периодите, удостоверени в СЕД U002, са с обща продължителност от 6 г., 11 м. и 27 дни. Както жалбоподателят сам е посочил в декларацията си във връзка с прилагането на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, временните отсъствия от Германия и посещения в България през този почти седемгодишен период са с честота от няколко пъти годишно или по-рядко и съвпадат с ползването на платен годишен отпуск. Това обстоятелство се потвърждава и от показанията на доведените от жалбоподателя свидетели – св.Т. Ф., с която той живее на съпружески начала и св.К. Ф. - дъщеря на жената, с която жалбоподателят живее. Според показанията на св.К. Ф. жалбоподателят и нейната майка се прибирали в България по 2-3 пъти годишно по време на отпуска им. Вярно е, че сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т.30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). В случая обаче по делото няма данни за връщане в България за по-продължителни периоди, които да изразяват именно тази запазена близка връзка със страната по произход. Контактите и срещите на жалбоподателя с неговия непълнолетен син, с роднини и приятели по време на посещенията в България през времето на ползване на платен годишен отпуск съставляват нормално човешко поведение и това обстоятелство, само по себе си, не е достатъчно, за да обуслови извод за пребиваване в България.

• Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост:

Правилно се явява виждането на административния орган, според което, с оглед стабилната/дългосрочна заетост на жалбоподателя в Германия, е налице презумпция, че същият пребивава в тази държава, дори и семейството му (неговият непълнолетен син) да е останал да живее в България. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС (вж. т.22 от решение на Съда на ЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91, Knoch). Както твърди и св.Ф., в Германия жалбоподателят е работил на постоянен трудов договор, от понеделник до петък, при осемчасов работен ден като при първия си работодател работел редовна смяна от 06:00 ч. до 16:00 ч., а при втория на смени – първа, втора и нощна.

• Семейното положение и роднинските връзки на лицето:

В цитираната точка на решението на Съда на ЕС по дело C-102/91 се приема, че следва да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на работата.

В конкретния случай жалбоподателят е живял в Германия на съпружески начала със св.Т. Ф., където и двамата работели и живели в общо домакинство в жилище под наем. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че непълнолетният към периода на осигурената заетост в Германия син на жалбоподателя живее със своята майка в [населено място], България като емоционалната връзка между двамата не била прекъсната. Св.Ф. твърди, че жалбоподателят се виждал с детето си по време на годишния си отпуск, когато се прибирали в България. Грижите за детето се полагали от неговата майка, на която било предоставено упражняването на родителските права. Установява се също, че жалбоподателят създал приятелства в [населено място].

При тези доказателства съдът намира обосновано заключението на административния орган, че не е налице твърдяната от жалбоподателя изключителност на връзката между баща и син, която да обуслови извод за запазване на пребиваването му в България. Напротив, касае се до едно напълно нормално общуване между дете и неговият родител, който живее в чужбина и на когото е определен режим на лични отношения. Както се сочи и в оспореното решение, обстоятелството, че жалбоподателят има роднини в България е обективно обусловено от това, че това е неговата държава по произход. Създадените при връщанията в страната по време на отпуските приятелства и споделянето с приятели на общи хобита (риболов, според показанията на св.Ф.) също не представлява подобно изключително обстоятелство.

• Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава;
• Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му:

По делото се установява, че през процесния период жалбоподателят е имал адресна регистрация на различни места в Германия, където той е живял под наем заедно със св.Ф.. По делото няма данни той да притежава собствено жилище в България. Всъщност той е регистриран по постоянен адрес в [населено място], [улица], вх.1, ет.5, ап.15 едва на 05.06.2024 г., т.е. непосредствено след завръщането си в страната. Находящото се на този адрес жилище принадлежи на св.Ф., видно от нейните показания.

• Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане:

Между страните не е спорно, че за периода на осигурена заетост в Германия жалбоподателят не е подавал данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ в България. Данъчното облагане на доходите от трудовата му дейност в Германия е извършвано в тази страна. Заплащаните от жалбоподателя местни данъци (разписки от „Изипей“ АД на л.25 – л.32 от делото) са основно данък върху превозните средства. Данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци са заплатени от жалбоподателя в полза на общ.Г. Т. едва на 20.06.2025 г., т.е. след приключване на периода на заетост в Германия, поради което заплащането на тези суми се явява ирелевантно.

Следва да се отбележи, че плащането на данъци върху трудовите възнаграждения в Германия не е сигурна индиция за определяне на пребиваването в тази страна с оглед на чл.4, § 1, изр.последно и чл.14, § 1 от Спогодбата между Република България и Федерална република Германия за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото и за предотвратяване на отклонението и заобикалянето на данъчното облагане, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 19.05.2010 г. - ДВ, бр. 41 от 1.06.2010 г. Издадена от Министерството на финансите, обн., ДВ, бр. 6 от 18.01.2011 г., в сила от 21.12.2010 г., изм., бр. 107 от 29.12.2023 г., в сила от 13.12.2023 г. Според чл.4, § 1 от посочената СИДДО, за целите на тази спогодба понятието "местно лице на едната договаряща държава" означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място на учредяване, място на управление или всеки друг критерий от подобно естество, а също включва тази държава, нейна федерална провинция и всяко нейно политическо подразделение или неин орган на местна власт. Този термин обаче не включва лице, което подлежи на данъчно облагане в тази държава само по отношение на доходи от източници в тази държава или имущество, разположено в нея. В чл.14 „Доходи от трудово правоотношение“, § 1 на същата СИДДО гласи, че заплати, надници и други подобни възнаграждения, получени от местно лице на едната договаряща държава въз основа на трудово правоотношение, се облагат с данък само в тази държава, освен ако трудът се полага в другата договаряща държава. Ако трудът се полага по този начин, така получените възнаграждения могат да се облагат с данък в тази друга държава. Следователно, доколкото в СИДДО с Германия е предвидено облагане на доходите от труд в страната, където трудът е полаган, то обстоятелството, че жалбоподателят е заплащал през периода на осигурена заетост данъци върху доходите си от трудова дейност в тази страна не го прави местно лице на същата и поради това не съставлява аргумент в подкрепа на направения от административния орган извод, че жалбоподателят е пребивавал в нея. Същевременно обаче заплащането на местни данъци в страната, някои от които са платени едва след приключване на заетостта в чужбина, също не съставлява сигурна индиция, че България е продължила да е държавата по пребиваване на жалбоподателя по време на осигурената му заетост в Германия. Поради това от данъчното облагане на жалбоподателя не може да се направи извод нито в едната, нито в другата посока.

• Намерението на лицето и причините за неговото преместване:

Този допълнителен критерий е посочен в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В мотивите на оспореното решение този критерий е приет за неприложим, тъй като не е удовлетворено условието да липсва съгласие между осигурителните институции в България и Германия по въпроса в коя от двете държави е пребивавал жалбоподателят по време на осигурената му заетост в Германия. При постигнатото по този ключов въпрос съгласие между институциите на двете държави-членки критерият, посочен в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., а именно какво е било намерението на жалбоподателя и какви са били причините за преместването му в Германия, действително се явява неприложим. Само за пълнота следва да се отбележи, че от показанията на св.Ф. става ясно, че намерението за връщане в България се оформило у жалбоподателя едва след като той се запознал с нея и двамата заживели на съпружески начала в Германия през 2020 г. Релевантно обаче е намерението на лицето към момента на неговото преместване в Германия, т.е. това към 2017 г., а не по – късните евентуални промени в него.

Обстоятелството, че той посещавал лекар предимно в България, а не в Германия, въпреки заплащаните там здравни осигуровки, се дължи, пак според показанията на св.Ф., на езиковата бариера. Безспорно снемането на адекватна анамнеза на познат за жалбоподателя език е съществено условие за поставяне на правилна диагноза и провеждане на ефективно лечение. Поради това следва да се приеме, че ползването на лекар в България през процесния период също не обосновава извод за пребиваване на жалбоподателя в страната.

Отчитайки всички обсъдени по – горе обстоятелства съдът намира, както е приел и ответникът по жалбата, че по време на осигурената му заетост в Германия жалбоподателят е пребивавал в тази държава. По изложените съображения жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК в полза на ответника по жалбата следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, което съдът, на основание чл.24, изр. първо от Наредбата за заплащане на правната помощ, определя в минималния размер от 200 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Националния осигурителен институт, който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. Б. И., с [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.1, ет.5, ап.15, против решение № 1040-17-40/14.07.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане [номер]-00-1588-3/27.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за отказ, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по заявление с вх.№ 171-00-1158/21.06.2024 г.

ОСЪЖДА Г. Б. И., с [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.1, ет.5, ап.15, да заплати на Националния осигурителен институт сумата от 200 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.