РЕШЕНИЕ
гр.София,
23.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети декември през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Ковачев
мл.с.
Евелина Маринова
при секретаря Цветослава Гулийкова и
в присъствието на прокурора ........................... като разг-леда
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 10 016 по описа за 2019 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 110056 от 09.05.2019
г., постановено по гр.д.№ 16 340/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 72 състав са
отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** искове
срещу Л.Г.Н., ЕГН ********** с правно осно-вание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Г.Н.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** сумата 4 727,61 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия от дружеството в топлоснабден
имот – апартамент № 51, находящ се в гр.София, ул. ”********3, с аб.№ 091053 за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. и сумата 96,25 лева – представляваща цена
на извършената услуга за дялово разпределение за същия период, ведно със законната
лихва върху тях, считано 21.12.2017 г. до окончателното им изплащане, както и сумата
683,07 лева – мораторна лихва за забавено плащане на главницата за топлинната
енергия, начислена за времето от 16.09.2015 г. до 12.12.2017 г. и сумата 17,93 лева
– мораторна лихва за забава при погасяване на цената на услугата за дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 12.12.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
09.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 89 060/2017 г. по описа на СРС.
Със същия съдебен акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Л.Г.Н. на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 700,00 лева – разноски за исковото и 430,00 лева – разноски за
заповедното производство.
Решението е постановено при
участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Б.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно
решение е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД, *** – чрез процесуалния му
представител юрисконсулт М.. В жалбата се поддър-жа, че решението е неправилно,
постановено при нарушение на материалния закон и че е необос-новано. Твърди се,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че Л.Г. Нико-лова не е титуляр
на вещни права върху имота; че законът дава легална дефиниция на понятието „потребител
на топлинна енергия” – § 1, т.42 от ДР
на ЗЕ, като видно от представените по де-лото доказателства – нот.акт №
146/1994 г. и искания за вписване на възбрана и за заличаване на възбрана по
изп.дело № 0068/2913 г. ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот
през процесния период, което качество попада във визираните такива в чл.153 ЗЕ.
Посочено е още и че във връзка с легалната дефиниция на понятието „потребител
на топлинна енергия” е без значение фактът дали лицето е обитавало процесния
имот, респ. дали същото е консумирало топлинната енергия лично; че
правомощията, които формират състава на едно субективно право, са типизираните
възможности, които субективното право дава на своя носител и в този смисъл § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ /§1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/ говори именно за тези възможности, а
не за реалното им упражняване. Поддържа се и че първоинстанционният съд
погрешно е приел, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало
да се приеме, че лицето, носител на качеството „ползвател” и лицето обитавало,
съотв. консумирало топлинната енергия, като са релевирани доводи и че в
дадената хипотеза е установено принципното съществуване на облигационно
дого-ворно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който „Т.С.” ЕАД е доставяло топлинна енергия, което е
напълно достатъчно за доказване на иска, като съдържанието на този договор е
уредено в ОУ, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответницата.
Моли съда да отмени обжалваното решение на
първоинстанционния съд и да уважи из-цяло претенцията му, като му се присъдят и
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата – Л.Г.Н.,*** подадения в срока
по чл.263, ал.1 ГПК отговор е оспорила на въззивната жалба с доводи за неправилност
и несъстоятелност на изложените в нея съображения. Моли жалбата да бъде
оставена без уваже-ние, а атакуваното решение – да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждането на разноски.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Б.” ООД, *** не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следно- то:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е
валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус
не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което,
поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата
правилност.
Със заявление вх.№ 3098005/21.12.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Л.Г.Н.
общо за сумите: 4 823,86 лева – главница, от която: 4 727,61
лева – стойност на доста-вена, но незаплатена
топлинна енергия за времето: м.05.2014 г. – м.04.2017 г. и 96,25 лева – цена за
разпределение на топлинната енергия за същия период, както и 701,00 лева – лихва за забава
за периода: 16.09.2015 г. – 12.12.2017 г., от
които: 683,07 лева – относно главното вземане за топлинна енергия и 17,93 лева
– относно вземането за дялово разпределение, касаещи топлоснаб-ден имот – апартамент № 51, находящ се в
гр.София, ул.”********3, с абонатен № 091053. На 09.01.2018 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 89 060/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 72 състав срещу посоченото лице за предявените суми, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 21.12.2017 г. до изплащането им,
като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на обща стойност 160,50 лева, от които: 110,50 лева – държавна такса и
50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 29.01.2018 г. е депозирано
възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 09.03.2018 г. ищецът
„Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществу-ването на
вземанията му срещу длъжника по издадената заповед.
Съдът е сезиран с установителни искове
по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задъл-жение.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
При събрания по
делото доказателствен материал решаващият състав на СГС намира, че не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата по предявените срещу
нея при условията на обективно съединяване искове от „Т.С.” ЕАД искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „потре-бители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, дейст-ваща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редак-ция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, при-съединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топ-линна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде
определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото
е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъеди-нен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице
е задължено да зап-лаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия на топлоснабдения обект и цената на услугата дялово разпределение,
респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество –
топлопреносно предприятие. От представените по делото писмени доказа-телства се установява, че
ответницата Л.Г.Н. е титуляр на правото на собст-веност
върху процесния имот, придобито чрез договор за дарение на недвижим имот,
обективи-ран в нотариален акт № 146, том VIІ, нот.дело № 1392/1994 г. на
нотариус при СРС. От визи-рания нотариален акт е видно и че със същия прехвърлителката
Р.В.Н. е запазила правото на ползване върху целия апартамент пожизнено. Т.е. от
представения по делото нотариален акт се установява, че Л.Г.Н., ЕГН ********** се легитимира като собственик на целия процесен имот, който имот е обременен с
учредено върху него вещно право на ползване с титуляр: третото за спора лице Р.В.Н..
При тези данни въззивният съд приема, че е възникнало облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия относно недвижимия имот –
предмет на спора между ищцовото дружество и това неучастващо в процеса лице. От
систематично тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР
на ЗЕ във връзка и с разпоредбата на
чл.57 ЗС се обосновава извод, че по принцип потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди се явява собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота е учредено
вещно право на ползване. При последната хипотеза – клиент на топлинната енергия
по смисъла на чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ, който е и страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, е титулярът на
ограниченото вещно право на ползване, който е задължен да заплаща стойността на
доставената за имота топлинна енергия като разход, съгласно изричното
разпореждане на чл.57 ЗС. В производството нито се твърди, нито са представени доказателства за
отказ или погасяване на правото на ползване, учредено в полза на третото лице Р.В.Н., нито такива за
сключено споразумение между последната и „голия“ собственик Л.Г.Н. за различен от установения в чл.57 ЗС начин за разпределение на задължението за кон-сумативните разноски за имота
помежду им в заявения като предмет на спора времеви интервал, които да имат правни
последици за възникналото
с вещния ползвател правоотношение.
С оглед горните мотиви настоящата
инстанция приема, че ответницата Л.Г.Н.
като „гол”
собственик няма качеството на клиент на топлинна енергия за битови нуж-ди в
рамките на процесния период по смисъла на приложимите към този период норми от
Закона за енергетиката, и за същата не се е породила отговорността в рамките на
съществуващото договорно правоотношение с ищеца за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия за процесния имот през исковия период от време.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския про-цес, установени с разпоредбата на
чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания. При
формирания извод на въззивния съд относно липсата на съществуващо валидно облигационно правоотношение между „Топлофикация Со-фия”
ЕАД и ответницата Л.Г.Н., сключено при общи условия, попадащо в приложното поле
на чл.149 ЗЕ и чл.150, ал.1 ЗЕ, действащо през исковия период, последната няма качеството на клиент
на топлинна енергия по смисъла на закона, в нейния патримониум не е възникнало задължение за заплащане на цената на
топлинната енергия, доставена до имота за времето от м.05.2014 г. до м.04.2017
г.
Поради липсата на един от
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и пасивна материалноправна легитимация
да отговаря за задължения по Закона за енергетиката, предявените
искове на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу ответни-цата относно
главните вземания в общ размер от 4 823,86 лева, от които: 4 727,61 лева – стойност на консумирана топлинна енергия за времето: м.05.2014 г.
– м.04.2017 г. и 96,25 лева – цена за разпределение на топлинната енергия за
същия период, се
явяват неоснователни и като такива същите подлежат на отхвърляне.
При приетия изход на спора по отношение
на търсените главници, като неоснователни следва да се отхвърлят и претенциите
по чл.86, ал.1 ЗЗД на обща стойност от 701,00
лева, от които: 683,07 лева – лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия и 17,93 лева – лихва за
забава върху главницата за
дялово разпределение, начислена за периода: 16.09.2015 г. – 12.12. 2017 г., тъй като тези задължения
са акцесорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно
вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъж-никът да е изпаднал
в забава, каквото в настоящата хипотеза не е налице.
Поради съвпадение на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на
първоинстан-ционния съд относно изхода на спора по заявените претенции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При приетия изход от
разглеждането на делото на въззивника не се дължат разноски за настоящото
производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Такива следва да се присъдят на
въззиваемата страна на основание чл.78, ал.3 ГПК в размер на 600,00 лева –
адвокатско възнаграждение.
Неоснователно е наведеното от въззивника
възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Заплатеният от Л.Н. хонорар не е прекомерен. Същият е под минималния размер, установен в чл.
7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС, възлизащ в случая на 606,24
лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76 166 от 26.03.2019 г., постановено по
гр.д.№ 7 358/ 2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес ***, да ЗАПЛАТИ
на Л.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: *** на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 600,00 /шестстотин/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца: „Б.“ ООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.