№ 3287
гр. С., 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20211110171806 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 вр. чл. 439 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Р. ИВ. Д., чрез адв. П., срещу Столична
община, с която е предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника чрез принудително
изпълнение сумата от 200 лева, представляваща административно наказание „глоба“,
наложено с Наказателно постановление № 317690/2017 г. на Е.К. – зам.кмет на Столична
община, за което има образувано изп. дело № 20218490403333, поради погасяване на
вземането по давност.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
10.12.2021 г. получила от ЧСИ А.П. покана за доброволно изпълнение, като основание за
образуваното срещу нея изпълнително дело № 20218490403333 било влязло в сила
Наказателно постановление № 317690/2017 г. на зам. кмет на Столична община, с което на
Р.Д. била наложена глоба в размер на 200 лева. Поддържа, че наказателното постановление
влязло в сила на 25.04.2018 г., а възлагателното писмо, с което административният орган
пристъпил към принудително изпълнение и заявил желанието си за събиране по
принудителен ред на вземането, чрез сезиране на съдебния изпълнител за това, било от
21.06.2021 г., т.е. след изтичането на двугодишният срок, в който следвало да реализира
наложеното наказание глоба или най-малкото да предприеме действия, с които да прекъсне
давността, каквито в случая не били налице. В слчая административното нарушение било
установено на 13.08.2017 г., наказателното постановление за него било влязло в сила на
25.04.2018 г., а опитът му за принудително събиране бил от 21.06.2021 г. Съгласно
утвърдената съдебна практика, при изпълнение на административното наказание глоба се
прилагал двугодишният срок по чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, който в конкретния случай
изтекъл на 25.04.2020 г. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да приеме за
установено, че Р.И. Д. не дължи на Столична община заплащане на задължението си в
размер на 200 лева, обективирано в Наказателно постановление 317690/2017 г. на Е.К. –
зам.кмет на Столична община, като погасено по давност, за което има образувано изп. дело
1
№ 20218490403333. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Столична община, чрез юрк. Ц., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск. Поддържа, че било неоснователно
твърдението на ищеца по отношение на настъпила погасителна давност за събиране на
наложените административни наказания „глоба“, тъй като действията по образуване на
изпълнително производство и принудително събиране на глобата били предприети изцяло в
законоустановения срок и не била изтекла абсолютната погасителна давност. Ето защо моли
съда да отхвърли предявения иск. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намери за установено следното от фактическа страна:
Безспорно е между страните по делото, че с Наказателно постановление № 317690/2017
г. на Е.К. – зам.кмет на Столична община, влязло в сила на 25.04.2018 г., на Р. ИВ. Д. е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200.00 лв.
По делото е представен препис от изп. д. № 20218490403333 по описа на ЧСИ А.П., от
което се установява, че същото е било образувано по възлагателно писмо на Столична
община за събиране на публични вземания, в което е посочено, че с влязло в сила
Наказателно постановление № 317690/29.08.2017 г. било установено, че длъжникът Р. ИВ.
Д. има задължения за глоба към Столична община в размер на 200 лева. С възлагателното
писмо на съдебния изпълнител били възложени всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ. Към
писмото е било приложено Наказателно постановление № 317690 от 29.08.2017 г. и акт за
установяване на административно нарушение № 0317690 от 13.08.2017 г.
На 15.10.2021 г. била изпратена покана за доброволно изпълнение до Р. ИВ. Д., която
била връчена на 10.12.2021 г.
На 15.10.2021 г. от частния съдебен изпълнител било изпратено запорно съобщение до
„ПЕЙНЕТИКС“ АД - работодател на длъжника Р. ИВ. Д., получено на 19.10.2021 г., за
налагане на запор върху трудовото й възнаграждение. С молба от 20.10.2021 г., подадена от
изпълнителния директор на „ПЕЙНЕТИКС“ АД, частният съдебен изпълнител бил
уведомен, че считано от 20.10.2021 г. всички платежни сметки на длъжника били
запорирани.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна
страна:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.
По предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже правния си интерес,
а в тежест на ответника е да докаже, че са налице обстоятелства, водещи до прекъсване или
спиране на давността на вземанията, предмет на влязлото в сила наказателно
постановление.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство
може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат
на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл. 439
от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че
изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите
след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че
изпълняемостта му не е настъпила. По изложените съображения предявеният иск е
допустим, доколкото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по
влязло в сила наказателно постановление е достатъчно основание за пораждане на правен
интерес у длъжника за предявяване на иска по чл. 439 от ГПК, с който се оспорва
изпълнението.
2
Съгласно нормата на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК, публични са държавните и общински
вземания по влезли в сила наказателни постановления. Разпоредбата на чл. 163, ал. 4 ДОПК
постановява, че в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен
изпълнител, събирането им се извършва по реда на Гражданския процесуален кодекс.
Следователно редът за събиране на публичното вземане определя и компетентният съд,
който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това
вземане. Доколкото в настоящия случай на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3
ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и
предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския
съд. В този смисъл е и практиката на смесени петчленни състави на ВКС и ВАС, които
определят компетентност на гражданския съд по искове за установяване несъществуване на
публично вземане, което е възложено за събиране на съдебен изпълнител (Определение №
92 от 22.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 74/2012 г., Определение на ВАС по адм. д. № 1/2013
г., Определение на ВАС по адм. д. № 7/2013 г.; Определение на ВАС по адм. д. № 73/2012 г.,
Определение № 35 от 11.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 60/2015 г., Определение № 45 от
8.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по
адм. д. № 47/2017 г., Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г.,
Определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., Определение № 39 от 02.10.2020
г. по адм. д. № 23/2020 г., Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г.,
5-членен с-в, ГК).
Следва да бъде посочено, че когато принудително събира публично общинско вземане,
съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по
възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК
съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде
представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е.
признато е за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност
на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Тъй
като няма правомощие да се произнася по възражение за давност и не е орган в структурата
на общинската администрация, съдебният изпълнител не би могъл да "отпише" погасеното
по давност публично общинско задължение. Едновременно с това разпоредбата на чл. 433,
ал. 1 ГПК не оправомощава съдебния изпълнител да вземе предвид евентуално постановено
от орган в структурата на общинската администрация "отписване", извършено след
предаването на публичното задължение за събиране по реда на ГПК. Подобно "отписване"
би могло да обоснове отправянето на искане от взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, но
заявяването на такова е в зависимост единствено от волята на взискателя и при отсъствието
му, единствен способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за
изтекла погасителна давност по отношение на публично общинско вземане, остава
предявяването на иск - отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН давността при наложено наказание "глоба" е две
години. Нормата на чл. 82, ал. 2 ЗАНН регламентира, че давността започва да тече от
влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието и се прекъсва с всяко действие на
надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. Следва да
бъде посочено, че глобата, освен публично вземане, е и административно наказание, която
правна природа следва да намери превес, поради което неприложим по отношение на
давността за това вземане е срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК (в този смисъл Тълкувателно
решение № 2/12.04.2017 г. по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ВАС). Образуването на
изпълнително производство е действие, което прекъсва давността и започва да тече нов 2-
годишен срок, но това производство следва да е образувано преди изтичане на предвидената
в НК обикновена или абсолютна давност. Ако в посочения по – горе 2-годишен срок не се
предприемат изпълнителни действия глобата не подлежи на изпълнение по принудителен
ред, в приложение на чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК (в този смисъл ТР № 2/28.02.2018 г. по т. д. №
3
2/2017 г. на ОСНК на ВКС). Давността за изпълнение на административно наказание е
изтичане на определен срок от време, установен със закон, в който надлежният орган
бездейства да упражни правомощията си да приложи административно – наказателната
репресия спрямо извършителя на нарушението. Позоваването на давността е изведено при
факти, настъпили след влизане в сила на постановлението, поради което релевираното от
ответника възражение за преклудиране на това позоваване с изтичане на срока за
упражняване правото на жалба, е неоснователно.
В настоящия случай с оглед приложението на разпоредбата по чл. 82, ал. 1, б. "а" от
ЗАНН, се установи, че по отношение на наложеното на Р. ИВ. Д. наказание "глоба" на
основание Наказателно постановление № 317690 от 29.08.2017 г. погасителният давностен
срок е започнал да тече от датата на влизането в сила на същото – 25.04.2018 г. По делото от
страна на ответника не са ангажирани доказателства да са предприети действия, водещи до
прекъсване на давността за периода от влизане в сила на наказателното постановление до
образуване на горепосоченото изпълнително дело. В случая от датата на влизане в сила на
наказателно постановление – 25.04.2018 г. до датата на образуване на изпълнителното дело -
04.06.2021 г., давността за събиране на наложената глоба е изтекла, поради което
изпълнително дело 20218490403333 по описа на ЧСИ А.П. е образувано за неподлежащо на
принудително изпълнение вземане.
Ответникът, който носи доказателствената тежест, не доказа факти, от които да се
направи извод за спиране и/или прекъсване на давността преди датата на възлагателното
писмо, поради което съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществен.
Изложеното предпоставя, че към настоящия момент правото на ответника да изпълни
принудително вземането за глоба е погасено по давност и предявеният отрицателен
установителен иск е основателен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищцата, която претендира
и представя надлежни доказателства за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. съгласно представения договор за правна
защита и съдействие от 12.12.2021 г. Своевременно релевираното от процесуалния
представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, предвид разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което същото следва да бъде намалено до размера от 300 лв., т.е. на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 350 лв.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Р. ИВ. Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж.к. „Х.С.”, бл. 5, вх. „Г“, ет. 7, ап. 92, срещу Столична община, БУЛСТАТ
*********, с адрес – гр. С., ул. “Московска” № 33, отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че Р. ИВ. Д. не дължи поради изтекла погасителна давност на
Столична община сумата от 200.00 лв., представляваща административно наказание „глоба“,
наложено с Наказателно постановление № 317690/29.08.2017 г. на Е.К. – зам.кмет на
Столична община.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ *********, с адрес – гр. С., ул. “Московска”
№ 33, да заплати на Р. ИВ. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Х.С.”, бл. 5, вх. „Г“, ет.
7, ап. 92, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 350 лв. - разноски за производството пред
4
СРС за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5