Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 27.07.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 16504 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 235041 от 07.10.2019 г., постановено по
гр. д. № 7869/2018 г., Софийският
районен съд, III ГО, 88 състав, е отхвърлил предявеният от „Л.“ ЕООД срещу ответника Държавата чрез М.НА Ф.иск
по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 22247,96 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от
цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 28.12.2018
г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 6775,07 лева –
мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 28.12.2015 г. до
27.12.2018 г.
С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 450 лева –
разноски по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от „Л.“ ЕООД чрез адв. Х.Х., в която се правят оплаквания, че решението
е неправилно, тъй като съдът погрешно е приел, че не е налице деликт. Сочи, че безспорно
по делото е установено, че исковата сума е удържана от дружеството като такса,
събрана въз основа на обявена за противоконституционна норма, поради което
държавата дължи на ищеца възстановяване на вредата ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва от датата на деликта. Излага, че тъй като
актът, който е обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане
в сила на решението на КС, за органа, който е постановил противоконституционния
акт възниква задължението да уреди последиците от него занапред, поради което
за държавата е възникнало задължение да възстанови настъпилите за ищеца вреди
от приложението на чл. 35а от ЗВЕИ, като изводите на първата съдебна инстанция,
че до постановяването на решението на КС е налице законово основание за събиране
на сумата са неправилни. Поради тази причина, счита че настъпилите вреди от
приложението на противоконституционната норма следва да се обезщетят. Излага,
че настъпилата вреда, представляваща 20% от цената на количеството изкупена
енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която се удържа и
внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител за периода от
01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. в размер на исковата сума е установена по делото
и следва да му бъде присъдена, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за периода от
28.12.2015 г до 27.12.2018 г. както и от исковата молба до окончателното
изплащане на вземането. Моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноски за
двете инстанции. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил по делото от въззиваемата
страна Държавата, представлявана от Министъра на финансите, в която оспорва
въззивната жалба като неоснователна и недоказана, поддържа доводите, заявени в
първата съдебна инстанция и възражението, че вземанията са погасени по давност.
Сочи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, почива на вярна
и точна интерпретация на установените по делото факти при правилно приложен
материален закон и излага подробни доводи в тази връзка. Не оспорва, че
исковата сума е удържана от ищеца на основание чл. 35а от ЗВЕИ за посочения
период, но излага, че за това е било налице законово основание, което не е
отпаднало с постановяване на решението на КС, в подкрепа на което излага
подробни правни доводи. Оспорва, че Държавата е възложител на работата по
смисъла на ч. 49 от ЗЗД, като твърди, че изключително правомощие на Народното
събрание е да приема законодателство в това число за уреждане на последиците от
обявената за противоконституционна норма. Оспорва причинната връзка и
доказването по основание и размер на вредата. Възразява, че вземането по
главния иск е погасено по давност към датата на подаване на исковата молба в
съда – 28.12.2018 г., тъй като са изтекли 5 години от увреждащото действие.
Оспорва иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 28.12.2015 г. до 27.12.2018
г. като недоказан по основание и размер. Оспорва акцесорната претенция за
присъждане на законна лихва върху главницата от исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, като счита за недопустимо такова искане за мораторната
лихва за периода от 28.12.2015 г. до 27.12.2018 г. Прави искане въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира
разноски. Във връзка с
претендираните от насрещната страна разноски възразява, че не са налице
доказателства за тяхното реално плащане, както и за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна. Не представя нарочен списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
на въззивния съд счита, че разгледано
по същество, същото неправилно
по следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е
приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр.
чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата от 22247,96 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, събрана такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ,
обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на РБ, удържана в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014
г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 6775,07
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 28.12.2015 г. до 27.12.2018 г., така както претенциите са
докладвани с определението по чл. 146 от ГПК.
Между страните не се
спори, а и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че през
исковия период ищецът е оперирал фотоволтаични електрически централи ФЕЦ
„Верен“ и ФЕЦ „Осларска“ с инсталирана мощност съответно 192 kWp, с брой на инверторите
16 за с. Верен и инсталирана мощност 30 kWp и брой на инверторите 3 за с.
Осларска, които са присъединени към електроразпределителната мрежа на „ЕВН
България Електроразпределние“ АД по силата на договор с № ********** от
01.12.2011 г. и договор с № ********** от 04.05.2012 г. Обектите са въведени в
експлоатация и за тях са сключени съответно договор за изкупуване на
електрическа енергия № 552 от 29.06.2012 г. и договор за изкупуване на
електрическа енергия № 553 от 29.06.2012 г. с „ЕВН България Електроснабдяване“
АД, по силата на които продавачът произвежда електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез посочените енергийни обекти фотоволтаични
електрически централи, а купувачът изкупува по преференциални цени цялото
количество произведена и доставена от продавача активна електрическа енергия от
възобновяеми източници.
Между страните не се
спори, че на 04.12.2013 г. народните представители от 42-рото Народно събрание
са приели § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2
и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4
в ЗЕВИ, а съгласно нормата на чл. 35а ЗЕВИ от производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия.
От представените
протоколи от 31.01.2014 г. до 31.08.2014 г. за двата ФтЕЦ Осларка и ФтЕЦ Верен,
които не са оспорени от страните, се установява произведената и отдадена в
електроразпределителната мрежа електрическа енергия за исковия период.
Количеството енергия, фактурирана на „ЕВН България Електроснабдяване“ АД се
установява и от представените по делото фактури.
От приетото по делото писмо
– извлечение от справка № 1 от ДКЕВР от 16.07.2019 г., се установява, че
размерът на дължимата от „Л.“ ЕООД такса по чл. 35а от ЗЕВИ е 19376,55 лева за
ФтЕЦ Верен и 2871,42 лева за ФтЕЦ Осларка или общо 22247,97
лева за исковия период. Съгласно справката крайните снабдители са превеждали по бюджетната
сметка на КЕВР удържаната от производителите на електрическа енергия от вятърна
и слънчева енергия такса по отменената разпоредба на чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ,
като съответно датите за „ЕВН България Електроснабдяване“ АД са 15.04.2014 г.,
15.07.2014 г. и 15.10.2014 г.
Между страните не се
спори, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република
България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за
противоконституционни §6, т.2 и т.3 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014 г., с които са създадени чл.
35а, ал.1,2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1,
2, 3 и 4в ЗЕВИ /ДВ,бр.109 от 2013г./.
Съгласно чл. 7 от Конституцията
на Република България, Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните
представители като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси и съществува и
функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от
това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги
упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата
на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на
самата държава. Поради това, в случаите, когато от действията или бездействията
на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се
носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на
Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея
иск, а в случаите, когато това е допустимо – и чрез иск, предявен против
причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото,
но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от
действията или бездействията на няколко държавни органа, искът за обезщетение
може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност,
тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата.
Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против
нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният
иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на
задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва
действия в процеса от свое име /в посочения смисъл - решение № 72 от 21.04.2020
г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО и решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО/.
Неоснователни се явяват
доводите за недопустимост на иска поради невъзможност да бъде ангажирана
отговорността на народните представители, респ. на Народното събрание като
колективен орган. Допустимостта на иска се извежда от твърденията на ищеца за
възникването на материално правоотношение, част от което е спорното материално
право. В случая, в исковата молба са изложени доводи, че Държавата следва да
отговаря като възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД за вреди, настъпили от
противоконституционен закон, като дали тя има такова качество и респективно е
пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за това, с оглед особения
статут на приелите закона народни представители, е въпрос по същество на спора.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните
елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на
някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на
възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и
вредоносния резултат.
На 04.12.2013 г.
народните представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на §
6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за
2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4,
чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата
разпоредба на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, за производството на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия се събира такса, чийто размер се определя по
посочената в чл. 35а, ал. 2 формула: ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е
такса за производство на електрическа енергия; ПЦ е преференциалната цена по
чл. 31, ал. 1 без данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители
по чл. 31, ал. 5. В ал. 3 на посочената разпоредба като задължени лица за
заплащането на тази такса са посочени производителите на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия.
С Решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по
конституционно дело № 1/2014 г., влязло в сила на 10.08.2014 г., са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
На първо място, следва да
се посочи, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на
Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно събрание.
Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което
определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в
изпълнителната и съдебната власт или са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и
др. Народните представители са лица от състава на Народното събрание като
държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите
държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен
орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет,
имунитет от наказателно преследване и др. Отговорността за вреди е имуществена.
Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат
функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си.
Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред
пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото
обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са
налице съответните предпоставки за това. В посочения смисъл е постановена и
съдебна практика на ВКС - решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. №
4069/2019 г., IV ГО; решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019
г., IV ГО и решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК.
По отношение на
противоправността при действията на народните представители при приемане на
процесните законови разпоредби, на първо място следва да бъде уточнено правното
действие на разпоредбите на чл. 35а-35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от момента на
влизането им в сила до момента на обявяването им за противоконституционни с
влязло в сила решение на Конституционния съд, и в този смисъл извършено ли е
въз основа на съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на
държавна такса по реда на чл. 35а- чл. 35в от ЗЕВИ за периода преди тези
разпоредби да бъдат обявени за противоконституционни с решението на
Конституционния съд. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява формираната
еднозначна и безпротиворечива практика на ВКС, както и решение № 3/28.04.2020
г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република България. Съгласно
Решение № 207 от 6.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2019 г., III г. о., ГК,
за да бъде даден отговор на тези въпроси, следва да бъде изяснен смисълът на
разпоредбите на чл. 151, ал. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 4 от Закона за
конституционния съд, като се даде тълкуване дали действието занапред на решението
на Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат
противоконституционна правна норма за развили се преди това правоотношения,
дали и в кои случаи и спрямо кои правни субекти такова приложение е възможно.
Такива подробни разяснения се съдържат в решение № 3 от 28.04.2020 г. на
Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г. /обн., ДВ, бр. 42 от
12.05.2020 г./. Според това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата
държава, чието ядро е върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от
Основния закон, Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й
противоречат. Съществените елементи на правовата държава са отричане на
абсолютната власт в държавата, признаване на господството на правото,
инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на
личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при
упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Съдържанието на
конституционния принцип на правовата държава се формира от съчетаването на
двата елемента – формалния, включващ правната сигурност, и материалния,
обхващащ материалната справедливост, който е вътрешно присъща негова
характеристика. За да защити конституционния ред, Конституцията на Република
България е създала отделен и независим държавен орган, който е компетентен да
установи с общозадължителна сила противоречието на закон с принципите,
ценностите и разпоредбите на Конституцията и по този начин да гарантира
върховенството на Конституцията в правната система. Конституционният съд не
може да изпълни това свое предназначение, ако се допусне решенията на
Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание
и на президента да имат единствено характер на декларация без правни последици.
Разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Основния закон дава
предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието
занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона
за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от
противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл.
22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между правната сигурност и
правната справедливост. В изпълнение на последния принцип, Народното събрание
трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на
противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията
на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има
изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна
уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо
заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по
конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото
и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие
между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели
да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян
противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за
да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от
смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон.
Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство
е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава
забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да
противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната
система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за
решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни
производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е
да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на
Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията.
Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с
нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава.
Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на
принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се
осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че
конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото
решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение.
Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в
Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба
цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не
възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици
от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността.
Следователно конституционните разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл.
150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че правилото за действие „занапред“ се
прилага, освен ако не води до крайна несправедливост. В крайна сметка правната
сигурност не се отнася до релативна стабилност на правния ред, основана на
законност, а е сигурност, основана единствено на валиден закон. Ето защо,
крайният извод на Конституционния съд, отразен в т. 2 на решение № 3 от
28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г., е в
смисъл, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд
неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционният закон не се прилага.
Нормата на чл. 35а ЗЕВИ
за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., преди да бъде обявена за
противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС,
представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти
с оглед правната сигурност, уредена чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда. Правните субекти имат
основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е
конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата задължения или да се
възползват от предоставените от нея права. Това обаче не означава, че съдът
може да приложи разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, след като тя е била обявена за
противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар правоотношението
да се е развило в минал момент. Когато се заведе исковата молба, свързана с
приложението на чл. 35а ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е произнесъл с
решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., че тази норма е
противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението
от правилото на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията за действието
на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в
съответствие с чл. 150, ал. 2 от Конституцията, съдът не прилага противоконституционна
норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на
Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се изпълни разпоредбата на чл.
150, ал. 2 от Конституцията и Върховният касационен съд да спира
производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл и е
прогласил противоконституционността на чл. 35а ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да се
съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи
нормата на чл. 35а ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл.
5, ал. 1 от Конституцията. Нормата на чл. 35а ЗЕВИ към момента на произнасяне
на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо
право.
В тази насока, следва да
бъде съобразено приетото в решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр.д. № 3812/2018
г. на ВКС, III ГО; решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г .на
ВКС, IV ГО; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV
ГО и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО,
съгласно които отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на
КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я
спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при
конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен
закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството
народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл.
4, ал. 1 от КРБ Република България е правова държава, която се управлява на
първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната.
Приемането на
противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно
деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон
неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и
на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона
до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа
качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с
КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с
нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен
противоправно е онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в
своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие
занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ
неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането
на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има
конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за
противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие,
доколкото установява несъответствието на акта с Конституцията. Това несъответствие
съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и
затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на
влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за
противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците
от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването
противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като
последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа
постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му.
Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на
органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението
си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
НС в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения
конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е
противоконституционен.
Правните последици на
влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни
актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие,
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо
противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив
начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Докато НС не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението
да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите
правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен
закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да
съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото
може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за
получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните
правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС
непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ, поради което увреденият има право да предяви на
общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането.
Предвид изложеното, по
делото се установява противоправност в поведението на народните представители
от 42-рото Народно събрание, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна
на Държавата. С оглед установената противоправност във връзка с обявяването на
процесните законови разпоредби за противоконституционни е безпредметно
обсъждането дали същите нарушават и правото на ЕС. По делото не е оборена и
законоустановената презумпция за вина. Несъстоятелни се явяват доводите на
жалбоподателя, че доколкото противоконституционните разпоредби са приети от
Народното събрание като колективен орган, то не може да формира вина и тази
предпоставка не може да бъде установена по делото. В случая презумпцията за
вина се отнася към поведението на членовете на органа, които го конституират –
отделните народни представители, които като физически лица са в състояние да
проявяват виновно поведение.
Установено по делото е и
наличието на вреди в размер на заплатените в полза на Държавата такси по чл.
35а ЗЕВИ в размер на исковата сума за
заявения период, поради което искът за главница е основателен и следва да бъде
уважен в пълния предявен размер от 22247,96 лева, за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането, така както претенцията е заявена и докладвана с определението по чл.
146 от ГПК на първата съдебна инстанция, а решението с което неправилно е бил
отхвърлен следва да се отмени.
От страна на ответника своевременно
е било заявено възражение за изтекла погасителна давност, което
първоинстанционният съд е приел за неоснователно. В тази връзка следва да се
има предвид, че по отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим
общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е
установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с
откриването на дееца – от деня на извършването на непозволеното увреждане,
когато деецът е известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а
когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Съдът намира, че давността
в случая тече от влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело №
1/2014 г. на Конституционния съд /обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /, с което
са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г. /, а
именно – 10.08.2014 г., тъй като от посочения
момент за НС е възникнало задължението да преуреди възникналите правни
последици от прилагането на обявените за противоконституционни норми, с
неизпълнение на което се поддържа нарушеният с приемането им конституционен
ред. До този момент кредиторът е бил в невъзможност да упражни правата си,
поради което и по аргумент от чл. 115 от ЗЗД давност за вземането не е
текла. Исковата молба е депозирана на 28.12.2018
г. по реда на чл. 62, ал. 2 от ГПК по пощата, и следователно преди изтичане на
релевантния за вземанията от непозволено увреждане петгодишен давностен срок,
поради което съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че вземането
е погасено по давност.
С оглед установяване на възникване
на главно вземане, основателна се явява и акцесорната претенция за обезщетение
за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, тъй като вземането произтича от непозволено
увреждане, поради което и на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД длъжникът се смята
в забава и без покана. Размерът на
дължимата сума, определен по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на онлайн лихвен
калкулатор, е в
рамките на заявената претенция от 6775,07 лева за периода от 28.12.2015 г. до
27.12.2018 г., ето защо с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, същата е
основателна и следва да бъде уважена в пълния предявен размер. Що се отнася до
възражението на ответника, че искането за лихва върху обезщетението за забава
от исковата молба е недопустимо, съдът не дължи произнасяне, тъй като такова
искане не е заявено с оглед доклада на съда по чл. 146 от ГПК, срещу който
ищецът не е възразил.
Поради изложеното,
въззивната жалба е основателна, поради което обжалваното решение следва да бъде
отменено и вместо него постановени друго, с което предявените искове да бъдат
уважени изцяло.
По разноските:
При този изход на спора,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец има право на разноските в
производството пред двете инстанции.
Ищецът
е сторил разноски, съгласно списъка по чл. 80 от ГПК, в размер на 1160,92 лева
за държавна такса за исковата молба – л. 11 и 580, 46 лева за държавна такса за
въззивна жалба – л. 13. Същият е заплатил и адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева за първа съдебна инстанция по договор за
правна защита и съдействие от 27.12.2018 г. ведно с платежно нареждане за
заплащане на сумата по уговорения в договора начин – по банков път (лист
96-99), съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС и 800 лева за въззивна инстанция според представения на лист 45
договор за правна защита и съдействие от 08.11.2019 г., ведно с извлечение от
банкова сметка ***.
Възражението на процесуалния представител на въззиваемата
страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиника съдът намира за неоснователно. Претенцията от 1200
лева за първа инстанция и 800 лева за тази инстанция е под минимума по чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес, поради което
адвокатските възнаграждения следва да се присъдят в цялост.
Ето защо
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 3741,38
лева
– разноски за двете инстанции.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 235041 от 07.10.2019 г., постановено по
гр. дело № 7869/2018 г. на Софийски районен съд, III ГО, 88 състав и вместо
него постановява:
ОСЪЖДА Държавата чрез М.НА Ф.да заплати на „Л.“ ЕООД, ЕИК,********,
със седалище и адрес на управление *** Даскалови п.к. 6250, на основание чл. 49
от ЗЗД във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 22247,96 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди от
реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от
01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 6775,07
лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 28.12.2015 г. до 27.12.2018 г.
ОСЪЖДА Държавата чрез М.НА Ф.да заплати на „Л.“ ЕООД, ЕИК,********,
със седалище и адрес на управление *** Даскалови п.к. 6250, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, сумата от 3741,38 лева
- разноски в производството за двете инстанции.
Решението може да се обжалва пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страната, при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.