РЕШЕНИЕ
№ 444
гр. Велико Търново, 12.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, V СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ГАЛЯ ИЛИЕВА
при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от ГАЛЯ ИЛИЕВА Гражданско дело №
20234110102374 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени искове с правно основание чл.124 ал.1 от
ГПК.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че е страна по договор за
паричен заем *****, по който ответникът е кредитор, а ищецъткредитополучател. Ищецът
твърди ,че договорът за кредит е за сумата 350лв., който е следвало да де върнат за срок от
два месеца, с дата на първо плащане-09.03.2023г. и дата на последно плащане-09.05.2023г.
Сочи се, че ГПР е 48,01%, а ГЛП е фиксиран-40,05%. Ищцата твърди, че в договора е
посочена неустойка за непредставяне на обезпечение, като общия й размер е 145,38лв.
Ищцата заявява ,че е платила по договора общо сумата 150 лв. Ищцата сочи, че има
качеството потребител и твърди ,че процесния договор за кредит е недействителен на
основание чл.11 ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Твърди, че клаузата на чл.33 от ОУ на договора за
осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение по д формата на поръчителство
или банкова гаранция е нищожна като представляваща скрито възнаграждение за
кредитодателя, но не включено в ГПР. Сочи ,че не е посочено кои разходи се включват в
ГПР и е налице нарушение на чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. На следващо място счита ,че
неустойката в общ размер 145,38 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като е
необосновано висока. Подробни съображения излага в исковата молба. .Ищцата отправя
искане съдът да прогласи за недействителен договор за паричен заем №810053/07.02.2023г.,
сключен между ищцата и ответника, на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК
вр. чл.11, ал.1 т.9 и.10 от ЗПК. В условие на евентуалност, при отхвърляне на иска за
прогласяване на нищожността на целия договор, ищцата отправя искане съдът да прогласи
за недействителна клаузата на чл.6.2 от процесния договор, на 1 основание чл.26 ал.1 пр.1,2
вр чл.26 ал.4 от ЗЗД. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, който
оспорва иска като неоснователен. Твърди, че процесния договор не е нищожен и ако съдът
реши, че нищожни са отделни клаузи ,следва да прогласи тяхната нищожност, а не на целия
договор. Ответникът счита възнаградителната лихва за дължима. Заявява, че неустойката не
е включена в ГПР ,защото не попада в разходите по кредита и не се приравнява на лихва,
1
тъй като според уговореното между страните няма такава функция. Твърди, че нейната
изискуемост настъпва при неизпълнение на договорно задължение от страна на
потребителя. Моли за отхвърляне и исковата претенция. Претендира разноски.
С отговора ответникът предявява насрещен иск, приет за съвместно разглеждане в
настоящото производство, за осъждане на ответникът по насрещния иск/ищец по
първоначалният иск/ да заплати сумата 350лв., представляваща главница по процесния
договор за кредит, сумата 23,62 лв.-възнаградителна лихва, за периода 09.03.2023г.-
09.05.2023г., ведно със законната лихва върху главниците,считано от подаване на
насрещната искова молба до окончателното изплащане. Твърди се, че кредитополучателят
по процесния договор за кредит не е погасила задължението си. Отправя искане за
уважаване на насрещните искови претенции. Претендира разноски.
Ответникът по насрещния иск е депозирала отговор на насрещната искова молба, в
която заявява, че съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита. Ответникът по насрещния иск
твърди, че е заплатила сумата 150лв., поради което заявява, че дължи сумата 200лв., като
сочи, че искът за възнаградителна лихва е неоснователен, а искът за главница е
неоснователен за разликата над 200лв.
От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа
страна следното:
На 07.02.2023г. между ищеца Р. И. Ш. и ответника „**** е сключен договор за
паричен заем ****, по силата на който кредитодателят „Сити Кеш“ предоставя на ищеца
кредит в размер на 350 лв., при лихвен процент 40,05% и ГПР 48,13%. Съгласно чл.3 от
договора, кредитополучателят следва да върне главницата и да заплати лихвите по кредита
на три погасителни вноски, всяка в размер на 124,54лв., като последната е с падеж
09.05.2023г.
В чл.6 ал.1 от договора за паричен заем е посочено, че в срок от три дни, считано от
усвояване на заемната сума, заемателят се задължава да предостави обезпечение, по начин и
ред, отговоравящо на условията на чл.33 ал.1 от ОУ:поръчител или банкова гаранция, като
при неизпълннеие на т.6.1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
145,38лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора
за заем заемателят се счита уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се
заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
Съгласно чл.3.10 от договора, общата сума, дължима от кредитополучателя по
договора за кредит е в размер на 373,62лв.
По делото не е спорно, че ищцата е заплатила общо сумата 350лв. по договоа за
кредит. Представено е платежно нареждане от 10.01.2024г за сумата 200лв. , а преди
подаване на исковата молба е заплатена сумата 100лв.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи
следните правни изводи:
По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че
между страните е сключен Договор за паричен заем кредирект № 810053 от 07.02.2023 г., по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 350 лв.,
като последният се е задължил да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва
на три погасителни вноски, всяка в размер на 124,54лв. в срок до 09.05.2023г.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Ответникът кредитодател е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК,
съответно – на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а сключеният между тях договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
ЗПК.
Твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира за неоснователно. В договора е посочен лихвения
процент по кредита /40,05 %/, както и годишния процент на разходите по кредита /48.01 %/.
Настоящият съдебен състав приема, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11
ЗПК, доколкото с договора е уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на кредита,
като за спазване на изискването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е достатъчно
същият да бъде посочен в договора, доколкото останалите изброени в нея реквизити относно
лихвата по потребителския кредит, касаят хипотезата, в която страните са уговорили
променлив лихвен процент. При договори за кредит с фиксиран лихвен процент за спазване
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е необходимо погасителният план да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. В случая по делото в сключения между страните договор се съдържа погасителен
план с такова съдържание, поради което следва да се приеме, че в него се описани условията
за издължаване на кредита от потребителя. На следващо място следва да се има предвид, че
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК възнаградителната лихва е част от ГПР, а съгласно чл. 19, ал.
4 ЗПК същият не може да бъде по–висок от пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в левове и във валута. В този смисъл при договорен размер на
лихвата от 40.05 % и ГПР в размер на 48.13 %, същият се явява съобразен със закона и
непротиворечащ на добрите нрави. В случая не е налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото в договора е посочен размера на ГПР и общата сума дължима от
кредитополучателя, изчислена към момента на сключването му. Отразени са и всички
дължими плащания по договора, релевантни за изчисляване на ГПР, съобразно отразения в
приложение № 1 към ЗПК начин към момента на сключване на договора.
С оглед изложеното предявеният първоначален иск за недействителност на
договора за кредит на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен, като съдът следва да
разгледа предявения евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, по
който ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че клаузата на чл. 6.2 от
3
договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави и с императивни разпоредби на
закона.
С клаузата на чл. 6.1 от договора кредиторът е въвел изискване за предоставяне от
страна на кредитополучателя на обезпечение – поръчител/и, който да отговаря на
определени изисквания или банкова гаранция, и то в размер на два пъти общата дължима
сума по договора кредит – главница и възнаградителна лихва, а при неизпълнение на това
задължение, съгласно чл. 6.2 от договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на
145,38 лева. Настоящият съдебен състав намира, че така уговорените с договора клаузи за
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита,
както и за самото задължение за такова, са неравноправни, респективно - такива, които
противоречат на добрите нрави, поради което същите са нищожни. Неустойката, предвидена
в чл. 6.2 от договора за паричен заем за неизпълнение на задължението по чл. 6.1 от същия,
във връзка с чл. 33 от ОУ е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Въведените пък с договора и ОУ изисквания за вида на обезпечението и срока за
представянето му създават значителни затруднения на кредитополучателя при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Уговорена по този начин
претендираната сума не съставлява неустойка, а част от печалбата на кредитора, която е
единствената цел за начисляването й. Клаузата за неустойка е и с неравноправен характер по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като е необосновано висока - в размер повече от два
пъти по-голям от този на главницата по договора. Размерът й е фиксиран отнапред и с оглед
вторичния характер на задължението, което обезпечава - неизпълнение на задължение за
обезпечаване на главното задължение по договора, чрез поръчител или банкова гаранция,
безспорно създава значително неравновесие между търговеца и потребителя. Установеното
противоречие на клаузите за предоставяне на обезпечение по кредита и за неустойка при
неизпълнение на това задължение с добрите нрави прави същите нищожни, като съгласно
чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът не е породил действие и за кредитополучателя не е
възникнало задължение за заплащане на сумите за неустойка по договора.
С оглед изложеното предявеният в условие на евентуалност първоначален
установителен иск за нищожност на клаузата на чл.6 ал.2 от договора за кредит се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По насрещните искове.
При разглеждане на първоначалните искове съдът прие за недействителна клаузата
на чл.6.2 от процесния договор, но в останалата си част договорът е породил действие и за
кредитополучателят е възникнало задължение за връщане на дадената му в заем сума, ведно
с уговорената възнаградителна лихва.
В случая по делото не е спорно, а и от приложените писмени документи се
установява, че ответникът по насрещните искове е направила плащания по договора в общ
размер 350лв., с което е погасила дължимата главница по кредита, поради което искът за
гбавница в размер на 350лв. следва да се отхвърли поради плащане в хода на
4
производството. Непогасена е договорната лихва в размер на 23,62лв. От страна на
ответника по насрещния иск, до приключване на устните състезания не са наведени
твърдения за погасяване на горепосочената сума за възнаградителна лихва по договора за
кредит, поради което съдът намира, че предявения насрещен иск за сумата 23,62лв. е
основателен и доказан в претендирания размер.
Доколкото плащането на сумата за главница е направено в хода на поризводството,
след предявяване на насрещния иск, следва следва да се присъди законната лихва за забава
върху главницата от 350лв., считано от подаване на насрещната искова молба/06.11.2023г./
до плащането на сумата за главница/10.01.2024г./
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът по
първоначалния иск следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата 50лв. за
държавна такса по уважения предявен в условие на евентуалност иск по чл.124 ал.1 от ГПК.
От пълномощника на ищеца по първоначалните искове своевременно е поискано
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата, за оказана безплатна правна помощ на ищеца. Видно от представения по
делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца Р. Ш. и адвокат А. Д.-
САК е договорено оказване на адвокатска помощ и съдействие безплатно, при условията на
чл.38 от Закона за адвокатурата. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА, в посочената
хипотеза адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда, в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В случая и при съобразяване на материалния интерес по делото,
възнаграждението следва да бъде определено по чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като изчислено съобразно
посочената разпоредба възлиза на сумата 480 лв. по уважения иск. С оглед изхода на делото
и на основание чл.38, ал.2 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати посочената
сума на адвокат А. Д.-САК, пълномощник на ищеца Р. Ш..
Ищецът по насрещните искове също е претендирал присъждане на разноски за
държавна такса по насрещните искове в размер на 100лв., както и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя по реда на чл.78 ал.8 от ГПК в размер на 150лв.
Общият размер на разноските на ищеца по насрещните искове е 250лв., като предвид на
това, че плащането на претендираната сума за главница е в хода на производството и
разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК, в полза на ищеца по насрещните искове следва да се
присъди сумата 250лв. за разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Р. И. Ш. с ЕГН ********** , с адрес
5
***** против *****, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
договор за паричен заем ****. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. И. Ш. с ЕГН
********** , с адрес *****и „***** че клаузата на чл.6 ал.1 от договор за паричен заем
****, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание
чл. 26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.26 ал.4 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА Р. И. Ш. с ЕГН ********** , с адрес *****, да заплати на „*****, сумата
23,62 лв./двадесет и три лева и шестдесет и две стотинки/, представляваща възнаградителна
лихва по договор за паричен заем кредирект №810053 от 07.02.2023г, законната лихва
върху главницата от 350лв., считано от подаване на насрещната искова молба/06.11.2023г./
до плащането на сумата за главница/10.01.2024г./ , като ОТХВЪРЛЯ иска за главница в
размер на 350лв./триста и петдесет лева/, поради плащане в хода на производството.
ОСЪЖДА *****да заплати на адв. А. З. Д. – САК, личен номер *****, сумата в
размер на 480лв. /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на
ищеца.
ОСЪЖДА ***** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – Велико Търново държавна такса в размер на 50 лв. /петдесет лева/, както и 5
лв. /пет лева/за държавна такса, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА Р. И. Ш. с ЕГН ********** , с адрес ***** да заплати на *******сумата в
размер на общо 250лв./двеста и петдесет лева/, представляваща направените от ищеца по
насрещния иск разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6