№ 717
гр. София, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ани Захариева
Членове:Аделина Иванова
Мила П. Лазарова
при участието на секретаря ДИАНА Г. ДИМИТРОВА
в присъствието на прокурора А. Г. С.
като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20251100604619 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава ХХI НПК вр. чл.306 ал.1 т.1 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение на СРС, НО, 16-ти състав, което
определение е постановено на 09.06.25г. по НОХД № 5343/25г. и на осн. чл.343б ал.5 НК е
отнет в полза на Държавата на л.а БМВ Х5 с ДК№ ****, собственост на осъдения С. Н. В..
Против определението е подадена частна жалба от адв.А.У., защитник на осъдения, с
наведени аргументи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.В тази вр. и по
мнение на защитата липсва пропорционалност между наказанието и престъплението;
излагат се съображения за незаконосъобразното приобщаване на процесния автомобил към
доказателствената съвкупност по делото, което от своя страна влече и незаконосъобразност
на самото определение за отнемане на МПС; а така също маркирайки направеното от РС –
Велики Преслав преюдициално запитване относно прилагането на чл.343б ал.5 НК, се
твърди и наличие на законовите предпоставки по чл.25 ал.1 т.4 НПК за спиране на
наказателното производство, доколкото самото решение на СЕС би внесло яснота за
съответствието на чл.343б ал.5 НК с общностното право.При изложените съображения се
отправя искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново такова, с
което да бъде върнато соченото МПС, като е отправено и искане за спиране на
производството по делото.
Пред въззивния съд оплакванията, релевирани в частната жалба, се поддържат от
защитата.Същите не се преповтарят, а само се отправя искане за спиране на производството
по делото (като самото искане е направено едва в хода на съдебните прения) и в условията
на алтернативност е отправено и искане за връщане на л.а.
Самият осъден поддържа становището на своя защитник, като моли подадената
молба да бъде уважена.
В хода на съдебните прения участващият по делото прокурор е изключително
1
лаконичен – изразява мнение за правилност на атакуваното определение, доколкото
отразените в същото доводи са доказателствено обезпечени и правно мотивирани, поради
което и материалният закон е приложен правилно.
Депозираната жалба е подадена в срока по чл.319 ал.1 НПК от активно легитимирано
лице с изявен правен интерес.Спазени са и изискванията на процесуалния закон както за
нейната форма и съдържание, така и за движението й, съгл. чл.321 НПК.
Атакуваното определение е от категорията актове, подлежащи на проверка по реда на
глава XXІ НПК. В процесния иницииращ въззивното производство документ не се излагат
искания за събиране на нови доказателства.На този етап, такова не се налага и според
служебната преценка на въззивния съд.
Преценена по същество депозираната частна жалба се явява неоснователна при
следните съображения:
Производството по НОХД № 5343/25г. на СРС, НО, 16-ти състав, е образувано по
повод внесен ОА с вменено на Ст.В. престъпление по чл.343б ал.1 НК. В хода на
първоинстанционното производство в с.з. на 09.06.25г. и по реда на гл.29 НПК е одобрено
сключено между процесните страни споразумение, съгласно което осъденият е признат за
виновен в извършване на горното престъпление и му е наложено наказание ЛСВ за срок от 6
месеца и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 10 месеца. На
основание чл.66 ал.1 НК изпълнението на наказанието ЛСВ е отложено за изпитателен срок
от 3 години.По силата на чл.382 ал.9 НПК така постановеното от СРС определение е
окончателно и съгл.чл.383 ал.1 НПК се ползва с последици на влязла в законна сила
присъда.Т.е. постановеният съдебен акт е влязъл в законна сила на 09.06.25г.В последствие и
съобразно регламента на чл.383 ал.2 НПК, правилно първостепенният съд се е произнесъл
относно приобщеното по делото ВД по процесуалния ред на чл.306 ал.1 т.1 НПК в отделно
производство, приключило с произнасяне на обжалваното определение.
В конкретния случай правно-значим се явява фактът, че Г.Е. е признат за виновен за
извършено престъпление по чл.343б ал.2 вр.ал.1 НК, което престъпление е обективирано на
инкриминираната дата и място и то именно посредством управление на л.а.БМВ Х5 с ДК№
****. По делото са налични и доказателства за притежавано от осъдения еднолично право на
собственост върху горното МПС, като досежно този факт СРС е изложил подробни
съображения и тъй като същите са споделими и от въззивния съд, то е безпредметно тяхното
преповтаряне.Единствено за изчерпателност и прецизност на настоящото изложение се
подчертава на първо място направеното от самия осъден признание в тази насока
(обективирано в протокол за доброволно предаване) и наличните писмени доказателства, а
на второ място и в контекста на представения по делото и коментиран от основния съд
договор за потребителски кредит се подчертава, че по принцип отпуснатият потребителски
кредит не влияе на титулярството на правото на собственост върху вещта, за закупуването
на която е отпуснат кредитът, и не влияе на времевия момент на придобиване правото на
собственост.
В контекста на горното и при извършено престъпление по чл.343б ал.1 НК
материалният закон повелява приложение на нормата на чл.343б ал.5 НК, предвиждаща
отнемане в полза на държавата на МПС, послужило за извършване на престъплението по ал.
1-4, когато е собственост на дееца, и присъждането на неговата равностойност, когато деецът
не е изключителен собственик. Т.е. обстоятелството, че лекият автомобил е използван за
извършване на престъпление не е достатъчно, за да бъде постановено отнемането му в полза
на държавата, а законодателят е предвидил кумулативно и допълнителни изисквания,
свързани с титулярството на правото на собственост.В конкретния случай и както вече се
отбеляза по-горе, всички тези законови условия са налични.Предвид горното,
законосъобразно първият съд е приел, че следва да приложи императивната разп. на чл.343б
ал.5 НК, като изложените в тази насока мотиви към проверявания съдебен акт се оценяват за
правилни и същите кореспондират и с Решение № 8/17.07.25г. на КС. Без съмнение тази
имуществена за дееца санкция по чл.343б ал.5 НК, е вид принудителна мярка по чл.53 НК.В
същото време е безспорно в правната доктрина и в съдебната практика, че тази
2
принудителна мярка не представлява наказание по смисъла на НК, доколкото е изключена от
кръга на лимитативно изброените в чл.37 НК наказания.Отнемането на вещи по чл.53 НК,
представляващи средство/предмет на извършено престъпление в полза на държавата,
съответно присъждане на тяхната равностойност в указаните случаи, е нещо отделно и
независимо от наказателната отговорност, какъвто е и изричният текст на самата разп. на
чл.53 НК. Същото не е наказание по смисъла на НК, а представлява мярка под формата на
гражданскоправна санкция за извършената противозаконна дейност, в какъвто смисъл е и
трайната практика на ВС и ВКС по приложението на посочената разпоредба.Не се приема за
основателен доводът, че коментираната ограничителна мярка не отговаря на изискването за
пропорционалност, тъй като е несъответна на характера и степента на обществена опасност
на извършеното престъпно деяние (което е от категорията на формалните престъпления),
както и на конкретната степен на обществена опасност на личността на осъдения.Това е
така, защото отнемането по чл.343б ал.5 НК е принудителна мярка от вида на тези по чл.53
НК, различна от видовете наказания по чл.37 НК, поради което за нея не се прилагат общите
правилата за наказанието по чл.54 НК, включително същата не следва да се съобразява с
тежестта на извършеното престъпление и обществената опасност на неговия
извършител.Това означава, че в тези случаи правата на дееца могат да бъдат засегнати и в
значително по-висока степен, в частност засягането правото на собственост е изначално
съобразено от законодателя при приемане на коментираната законова норма, целяща
възпиране на дееца да извършва други такива престъпления, независимо от наложеното му
наказание по НК. В контекста на горното въззивният съд подчертава, че действително
принципът за пропорционалност при ограничаване на права на гражданите е възприет в
редица международни актове, ратифицирани от страната ни (напр. чл.49 пар.3 и чл.52 ал.1
от ХОПЕС), като този принцип е залегнал и в трайната практика на българските съдилища и
на ЕС. За да бъде съблюдаван обаче този принцип в конкретния случай (при извършено
престъпление по чл.343б НК), то въпросната разп. на чл.343б ал.5 НК би следвало да е
разписана като факултативна такава, което от своя страна би дало възможност на
съдилищата за самостоятелна преценка при приложението, с оглед конкретиката по всеки
отделен казус.Такъв законодателен подход например е приложен в нормата на чл.343 ал.5
НК, което се извежда от ползваната терминология „съдът може да отнеме в полза на
държавата …".Както вече нееднократно се посочи, разп. на чл.343б ал.5 НК е императивна,
при което неприлагането й, обосновано с принципа на пропорционалността, би означавало
отказ да се приложи действащ закон, което е недопустимо.В случая СРС е изпълнил
повелята на материалния закон, тъй като законодателят е предвидил засилена наказателна
отговорност за престъпления, засягащи по общоопасен начин особено важни обществени
отношения – безопасността и опазването на живота и здравето на гражданите при
движението по пътищата.В горепосоченото Решение № 8/17.07.25г. на КС изключително
ясно се сочи, че нормата на чл.343б ал.5 НК не нарушава конституционния принцип на
законоустановеност на престъплението и наказанието, изведен от чл.5 ал.3 от Конституцията
на РБ, който принцип е ясно очертан и в практиките на ЕСПЧ и СЕС.Т.е. нормата на чл.343б
ал.5 НК е част от позитивното действащо право в страната и не е обявена за
противоконституционна, респ. същата следва да бъде прилагана, без отклонения.
Също така КС подчертава, че не е необходимо, а и той не е компетентен да дава
правна квалификация на отнемането на МПС, съответно на присъждането на неговата
парична равностойност в полза на държавата.Дали МПС е предмет, или средство на
престъплението, както и дали отнемането му или присъждането на неговата парична
равностойност се явява наказание по см. на чл.37 НК или е превантивна мярка са въпроси,
които подлежат на изясняване от правоприлагащите органи.Именно в тази вр. следва да се
посочи, че в правната доктрина и в константната съдебна практика не се спори, че при
всички престъпления по транспорта, които са свързани с управление на МПС, това превозно
средство e елемент от защитените обществени отношения, поради което и е част от
престъпния състав.В този смисъл превозното средство се явява предмет на престъплението,
а не средство за неговото извършване.В тази насока е и ТР № 84/01.12.1960г, чийто
постулати са валидни и към момента, и ТР № 18/ 14.11.1977г., в които решения е обоснован
3
изводът, че превозното средство при престъпленията по транспорта е предмет и като такъв е
елемент от засегнатите обществени отношения, тъй като при неговата липса, престъпление
не би било налице.Непрецизно използваният от законодателя израз в чл.343б ал.5 НК „МПС,
послужило за извършване на престъплението", не променя характера на това превозно
средство, като предмет на престъплението и не го превръща в средство.В тази вр. удачна е и
препратката към чл.53 ал.1 б.„б“ НК, която въвежда отнемане на вещи, принадлежащи на
виновния и представляващи предмет на умишлено престъпление.От изложеното може да се
изведе и връзката между посочените разпоредби от общата и особената част на НК и
смисълът на разп. на чл. 343б ал.5 НК, а именно последната представлява едновременно
аналог и разширяване обхвата на приложно поле на отнемането в полза на държавата, респ.
присъждането на равностойност по чл.53 НК, независимо от наказателната
отговорност.Разпоредбата на чл.343б ал.5 НК се явява специална по отношение на чл.53 НК
и я доразвива, предвиждайки освен отнемане в полза на държавата на предмета на
престъплението при изключителната му собственост от страна на дееца, но и присъждане на
равностойността на предмета на престъплението, когато се установи, че деецът не е негов
собственик.Т.е. в случая не се касае за наказание по смисъла на НК, а за гражданскоправна
санкция за извършената противозаконна дейност. Правната доктрина и съдебна практика с
дълга давност са безпротиворечиви, че тази мярка притежава санкционен, превантивен
характер, но не е наказание, въпреки репресивния си елемент.Аргумент в тази насока е и
обстоятелството, че отнемането по цитирания текст се прилага независимо и отделно от
наказателната отговорност, въпреки че това винаги се осъществява само при извършено
престъпление.
Конкретният случай попада в хипотезата на чл.53 ал.1 б.Б вр. чл.343б ал.5 НК, като
въззивният съд счита, че така приетата от законодателя допълнителна наказателна репресия
е наложителна за осъществяване превенцията срещу транспортни престъпления, които са с
висока степен на обществена опасност и тази репресия преследва легитимна и съобразена с
КРБ цел – опазване живота и здравето на участниците в движението.В допълнение се
подчертава, че правото на собственост за българските граждани е неприкосновено и като
такова е конституционно гарантирано, с оглед законовия принцип на чл.17 ал.3 от
Конституцията.Съобразно Решение № 12/21г. по к.д.№ 10/21г. на КС, горното правило не е
безусловно и принципът за неприкосновеност на частната собственост не изключва правната
възможност за нейното ограничаване.Т.е. правото на собственост е неотменимо, без обаче да
е абсолютно – законът допуска неговото ограничаване при определени условия и съответна
законова регламентация, което е в съответствие с възприетия принцип в европейското право
за баланс между правата на обвиняемия/осъдения и обществения интерес, респ. допустимо е
ограничение на правото на собственост при наличие на законова регламентация в тази
насока, в изключителни случаи и при съображения за запазване на обществения ред и
сигурност, изхождайки от личното престъпно поведение на осъдения.В конкретния случай
българското законодателство предвижда правна регламентация в горната насока – чл.53 ал.1
б.„б“ вр. чл.343б ал.5 НК, като поведението на осъдения В. е прието за престъпно такова с
влязъл в законна сила съдебен акт; съответно това поведение и личността на дееца се
ползват със завишена степен на обществена опасност, поради което и наложената
репресивна мярка се явява съразмерно и обосновано правно средство за постигане целите на
наказателното преследване, насочени към засилване на индивидуалната за осъдения
превенция за предотвратяване извършването на бъдещо общественоопасно деяние и на
генералната такава за останалите членове на обществото.Т.е. законодателят изначално е
предвидил, че отнемането по чл.343б ал.5 НК преследва легитимна конституционна цел и е
пропорционално на защитата на въздигнати от КРБ ценности – опазване живота и здравето
на гражданите.
На последно място и доколкото в процесната жалба се коментира правната същност
на протокола за доброволно предаване следва да се посочи, че процесният л.а. е приобщен
към доказателствената съвкупност в хода на ДП на база изготвен нарочен протокол от
25.12.24г. за доброволното му предаване, като в последствие е изготвен и нарочен
Приемателен опис с подробно отразяване данните на самото превозно средство.В случая
4
дори самата защита не оспорва, че протоколът за доброволно предаване представлява
писмено доказателство, удостоверяващо факта на предаване на л.а.Тук съдът подчертава, че
действително доброволното предаване на веществени доказателства не е посочено изрично
сред способите за доказване в чл.136 ал.1 НПК, но протоколът за доброволно предаване, за
разлика от изброените в чл.127 ал.1 НПК писмени доказателствени средства, не
възпроизвежда доказателства, а служи единствено за тяхното приобщаване към
доказателствената съвкупност.В този смисъл той има характер на документ, удостоверяващ
обстоятелството на предаване на ВД. В случая са налични данни за начина на предаване на
процесния автомобил и същият носи характеристиките на ВД съгл. чл.109 НПК.
Неоснователно е искането за спиране на настоящото производство на соченото в
жалбата правно основание по чл.25 ал.1 т.4 НПК и при фактическо основание отправено
запитване до СЕС от РС – Велики Преслав. На първо място съдът не споделя защитния
довод, че преюдициалното запитване от друг съд обвързва и настоящия такъв, а на второ
място, както вече се подчерта по-горе, в Решение № 8/17.07.25г. на КС ясно и подробно е
мотивирана тезата за съответствие на конституционния принцип на законоустановеност на
престъплението и наказанието, изведен от чл.5 ал.3 от Конституцията на РБ, който принцип
е ясно очертан и в практиките на ЕСПЧ и СЕС, а именно нужно е законът ясно да определя
престъплението и налаганото за него наказание, така че правните субекти да са в състояние
на известност и предвидимост относно наказателната отговорност за дадено деяние, поради
което и нормата на чл.343б ал.5 НК не нарушава същите.
Така мотивиран и на основание чл.334 т.6 НПК, Софийският градски съд, НО, ХII
въззивен състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 09.06.2025г. на СРС, НО, 16-ти състав,
постановено по НОХД № 5343/2025г.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5