№ 13154
гр. София, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110139017 по описа за 2023 година
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът И. К. Д. твърди, че на 10.03.2021 г. е сключил с ответното дружество
договор за паричен заем № **, в който бил уговорен ГПР в размер на 49,2% и лихвен
процент в размер на 40,15%. Поддържа, че договорът бил изменян с няколко анекса, като по
силата на последния такъв от 11.03.2021 г. получил допълнителна сума в размер на 70 лв. и
му била начислена такса за експресно разглеждане в размер на 157,18 лв. Посочва, че е
погасил изцяло задълженията си по договора и анексите към него, като е заплатил на
ответника сума в общ размер от 1465,00 лв. Развива доводи, че клаузата, предвиждаща
заплащането на такса за експресно разглеждане, е нищожна поради противоречие с чл. 10а,
ал. 1 ЗПК, тъй като не се касаело за допълнителна услуга, а за услуга, свързана с усвояването
и управлението на кредита. Счита, че тази уговорка накърнява и добрите нрави, тъй като
кредиторът си набавя допълнително възнаграждение в нарушение на добросъвестността и
на забраната за неоснователно обогатяване, като по този начин въвежда потребителя в
заблуждение, с което нарушавал правила в ЗПК. Поддържа, че е заплатил на ответника такса
за експресно разглеждане в размер на 157,18 лв., като предвид гореизложеното същата била
получена без основание. Ето защо, ищецът моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожна клаузата, предвиждаща заплащането на такса за експресно
разглеждане, уговорена в договор за паричен заем № ** от 10.03.2021 г., както и да осъди
ответника да му заплати сумата от 157,18 лв., като получена без основание, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 10.07.2023 г., до окончателното изплащане.
Претендира разноски.
Ответникът „**“ ЕООД оспорва исковете. Твърди че не е доказано между страните
1
да е съществувало облигационно отношение, произтичащо от посочения в исковата молба
договор за заем. Оспорва доказателствената стойност на представените от ищеца разчети на
плащания и поддържа, че не е доказано да е получавал суми от ищцовата страна. Ето защо
моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Видно от представените от ответника писмени доказателства – анекси за
допълнителна сума от 11.03.2021 г. и от 10.03.2021 г., стандартен европейски формуляр и
договор за кредит № ** – ищецът на 10.03.2021 г. е сключил с ответното дружество договор
за паричен заем № **, в който е уговорен ГПР в размер на 49,2% и лихвен процент в размер
на 40,15%, договорът е изменян с анекси, като по силата на последния такъв от 11.03.2021 г.
получил допълнителна сума в размер на 70 лв. и му била начислена такса за експресно
разглеждане в размер на 157,18 лв. Видно от заключението на вещото лице по ССчЕ,
неоспорено от страните и кредитирано от съда, всички суми по кредита са платени от ищеца
още през 2021 г.
Ищецът иска клаузата, която допуска дължимост на такси за експрезно разглеждане
на искането за кредит, да бъде прогласена за нищожна.
По предмета на делото и по съединяването на исковете
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
2
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
3
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на договора е основание на самостоятелен
иск.
С оглед изложеното по-горе, предявени е един положителен установителен иск – за
прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона. И
макар ищецът в исковата молла да твърди, че договорната клауза заобикаля закона и
накърнява добрите нрави, по същество ищецът все изтъква императивни материалноправни
норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди недействителност поради противоречие на
закона.
По първия предявен иск е по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие на закона
Основанието на този иск е нарушаване на императивна материалноправна норма. В
случая искът е основателен.
Клаузата, предвиждаща задължение за потребителя да заплаща такса за експресно
разглеждане на искането за отпускане на кредит (т.4.1 от общите условия на ответника),
пряко нарушава забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът да не изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата не е
за допълнителна услуга, каквато не се доказва и да е предоставяна, а е пряко за това по-
бързо да бъде отпуснат кредитът, т.е. такса, свързана с усвояването му. Тя е нищожна.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД
По предявения иск в тежест на доказване за ищеца е обстоятелството, че е платил
процесната сума, а в тежест на ответника, че е било налице основание за получаване на
плащането, респ. действителност на договорната клауза.
Предвид факта на установено от в.л. по ССчЕ плащане на такса за експресно
разглеждане в размер на 157,18 лв. и нищожността на договорната клауза, придвиждаща
такава такса, то искът за връщане на сумата е основателен и следва да се уважи, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 10.07.2023 г. до окончателното изплащане.
По разноските:
4
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
80 лв. за държавна такса, 350 лв. за депозит за вещо лице, общо 430 лв.
Адв. Д. М. М., представлявал безплатно ищеца, претендира възнаграждение от
ответника по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на безплатно представителство от адвокат по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
5
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв. Това
възнаграждение е приблизително колкото чистият месечен доход на съдия в СРС, където е
разгледан спорът (ако трудът на адвоката се оценява значително над съдийския, има
опасност съдиите да напускат работа, за да станат адвокати; ако трудът на адвоката се
оценява доста под съдийския, има опасност редица способни адвокати да напускат
адвокатурата, за да стават съдии – и в двата случая интересите на правосъдието ще страдат).
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 76,39 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 76,39
лв./час. По-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността
за навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани
адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които
припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар – все нежелани
резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги.
Доколкото делото е типово, с ниска фактическа и правна сложност и адвокатът не е
губил време за явяване в заседание, съдът намира, че трудът му се изчерпва до 4 часа – 1 час
за консултация за клиента, 2 часа за изготвяне на исковата молба и 1 час за изготвяне на
молби становища, общо 4 часа. Възнаграждението е 4х76,39=305,56 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. К. Д., ЕГН **********, против „**“ ЕООД,
ЕИК **, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на кауза за такса за
експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит по договор за паричен заем № ** от
10.03.2021 г. и анекси от 10.03.2021 г. и 11.03.2021 г. във вр. с т.4.1 от общите условия на
ответника, поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, на осн. чл.
55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 157,18 лв., като платена без основание за такса за експресно
разглеждане на искане за отпускане на кредит по договор за паричен заем № ** от
10.03.2021 г. и анекси от 10.03.2021 г. и 11.03.2021 г. във вр. с т.4.1 от общите условия на
ответника, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 10.07.2023 г., до
6
окончателното изплащане, и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 430 лв., разноски, сторени по
делото.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на адв. Д. М. М., вписан като Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ в регистъра БУЛСТАТ под № **, фирмено дело № 24/2021 г.
по описа на 24 с-в ва СГС, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 305,56 лв., възнаграждение за
безплатно представителство на И. К. Д., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7