№ 1130
гр. Плевен, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Цецка С. Шутева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20254430101960 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявена искова молба с вх. № 10055/28.03.2025 г. от
М. М. М., ЕГН 9**********, настоящ адрес: ***, чрез адв. С. Т., срещу „Сити кеш“ ООД, с
ЕИК ***, за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит №
689878/09.06.2022 г. поради противоречие със закона, а при условията на евентуалност да
бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.6.1 от договора, и да бъде осъден ответника да
плати сумата от 651,35 лв., недължимо платена по договора за заем.
В исковата молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем №
689878/09.06.2022г. със „Сити Кеш” ООД, но не разполагал с копие на договора, а само с
извлечение. От него се виждало, че параметрите на договора са следните: заем от 850 лв.,
срок на договора 22 седмици/11 вноски, обща дължима сума от 944,03 лв. Съгласно клаузата
на чл.6.1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен от потребителя в три дневен срок,
а при неизпълнение съгласно потребителят дължал неустойка в размер на 463,97 лв., която
се дължала разсрочено с всяка месечна вноска. Ищецът сочи, че е усвоил заема, както и че е
заплатил вноска от 70 лв. на 29.09.22 г., 204,78 лв. на 16.11.2022 г., 65 лв. на 20.02.2023 г.,
105,01 лв. на 10.03.2023 г., 138 лв. на 10.04.23 г., 135 лв. на 10.05.23 г., 135 лв. на 09.06.2023
г., 135 лв. на 30.06.23 г. и 381,56 лв. на 10.07.2023 г., или общо 1501,35 лв. Ищецът
формулира довод за нищожност на договора за кредит съгл. чл. 22вр.чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК
тъй като ответникът е финансова институция, в качество на заемодател, и в потребителския
договор е посочен ГПР, без да става ясно от кои разходи е формиран и без в него да е
включена начислената изначало неустойка. Поставените изисквания от заемодателя за
предоставяне на обезпечение в кратък срок при многобройните изисквания на чл.33 от ОУ,
поставя потребителят в невъзможност да изпълни същите. Според ищеца, кредиторът е
целял да се обогати, тъй като е знаел, че условията за неизпълними, очаквал е кумулирането
на неустойката с главното задължение. Именно поради това счита, че процесния договор за
кредит е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, а платените от него суми подлежат на връщане на осн.
чл.55,ал.1,пр.1 от ЗПК, което в случая е горницата над 850 лв. Моли предявените искове да
бъдат уважени, претендира разноски на осн. чл. 38,ал.2 от ЗА и посочва банкова сметка.
В отговора на исковата молба, ответникът счита, че искът е недопустим, поради
злоупотреба с правото на иск, което следвало от обстоятелството, че ищецът е предявил 3
1
искови молби по които са образувани идентични дела с една и съща цел – да възложи на
ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. С исковата молби се оспорвали
едни и същи уговорки за плащания на неустойка, с идентично съдържание и правни
аргументи. Ищецът имала възможност да получи защита в едно производство, но избрала да
образува повече с цел обогатяване за сметка на ответника чрез присъждане на разноски.
Съдът следвало да противодейства на тази злоупотреба като неприсъди разноски за
адвокатско възнаграждение или съединени делата по реда на чл. 213 от ГПК. Идентичността
между делата счита, че е твърде съществена за да се гледат в отделни производства. При
условията на евентуалност, в случай, че не бъдат съединени делата, моли да не бъдат
присъждани разноски. Основният критерий по който съдът следвало да определи дължимите
разноски е добросъвестното упражняване на права от потребителя.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД, чрез адв. М. от САК, е
подал отговор на исковата молба в който е изложено становище за злоупотреба с права и
неоснователност на иска. Ответникът счита исковете за неоснователни, тъй като договорът
за паричен заем отговарял на изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
и ал. 2. Поради това ответникът счита, че всички условия, вкл. за плащане на неустойка, са
индивидуално уговорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и
максимално ясна информация. Ответникът счита, че начислената неустойка не следва да е
част от ГПР, тъй като не представлява разход по кредита и към датата на сключване на
договора не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неусточена сума. Ако
потребителят не бил съгласен, същият имал възможност да упражни правото си на отказ
съгласно чл. 29 ЗПК на база получената от него информация, но ищецът не се е възползвал
от тази възможност. Ответникът счита още, че всички твърдения за нищожност на договора
и отделните клаузи се оборва от факта, че за периода от 2020 г. до 2023 г., потребителят е
сключил общо 13 договора с идентична клауза за неустойка. Потребителят бил наясно с
клаузите на договора при сключване на всеки следващо от тях и за това не можело да става
въпрос за това, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави. Същото обстоятелство
обуславяло невярност и на твърденията за нарушения на ЗПК и ЗЗП, тъй като потребителят
разполагал с достатъчно преддоговорна информация. При тези обстоятелства според
ответника се налагал извода, че ищецът нарушава принципа на чл.12 от ЗЗД. Ответникът
признава, че е получил сумата от 1501,35 лв., но счита че е налице правно основание за
тяхното получаване – наличието на действителна клауза за неустойка по процесния договор.
Иска се от съда да отхвърли предявените искове и се претендират разноски.
В с. з. ищецът се представлява от адв. Т., моли предявените искове да бъдат уважени,
претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с. з. ответникът не се явява, но с писмено становище моли предявените искове да
бъдат отхвърлени, като бъдат съобразени и доводите за злоупотреба с права. Счита още, че
не се дължат разноски на ищеца за адвокат, тъй като от представеното пълномощно не може
да се направи извод дали са сторени разноски за настоящото производство или друго. С
оглед броя на заведените от ищеца дела, се иска присъждане само на едно адвокатско
възнаграждение за всички производства. При условията на евентуалност да се присъди адв.
възнаграждение според практиката на СЕС, в случай на претендирано възнаграждение по
чл. 38,ал.1,т.2 ЗАдв.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства и заключение
на вещо лице, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните, че са сключили договор за паричен заем №
689878/09.06.2022г. по който ответникът има качество на заемодател, а ищеца на заемател,
със следните параметри: заем в размер на 850 лв., ГПР 49,62%, ГЛП 40,05%, дата на
последно плащане 10.11.2022 г., обща сума за плащане 944,03 лв., дължима на 11 вноски. Не
е спорно и че на осн. чл.5 от договора, същият е следвало да бъде обезпечен с поне едно от
посочените в ал. 1 обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или
две физически лица. Съгласно чл. 11,ал.1 от договора в случай на неизпълнение на
2
задължението по чл. 5, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 463,97 лв.
Между страните не е спорно още, че ищцата като заемател е заплатила по процесния
договор сумата от 1501,35 лв.
От заключението на ССЕ се установява, че посочения в договора ГПР 49,62% е
формиран от главница в размер на 850,00 лв. и възнаградителна лихва в размер на 94,03 лв.,
но при включване на разсрочената в погасителния план неустойка от 463,97 лв., ГПР е в
размер на 971,03%.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени доказателствени
средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като се неоспорени и се ползват с придадената
им доказателствена стойност.
Съдът дава пълна вяра на заключението на вещото лице, тъй като е пълно и обоснова,
изготвено е от компетентно вещо лице. Вещото лице се е запознало с представените от
страните документи и счетоводството на ответното дружество, което не опорочава
изготвеното от него заключение.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 5 вр. чл. 21 от ЗПК, и чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД.
Безспорно е по делото, че страните са обвързани от заемно правоотношение, чийто
фактически състав е завършен с усвояване на заема в размер на 850 лв. от ищеца-заемател.
Спазена е и предвидената в чл. 9 от ЗПК писмена форма на потребителския договор, който
факт не е спорен между страните. За съда няма съмнение, че страните са обвързани от
заемно правоотношение по което е начислена неустойка в размер на 463,97 лв. съгласно чл.
11 от договора, към всяка погасителна вноска, доколкото този факт е безспорен между тях.
При преценка юридическия факт от който възникват претендираните парични
вземания, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в тълк. решение №1/2022 г.
по тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Страните по сделката имат задължение да спазват
правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, а когато ги
нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор,
ще бъде констатирана служебно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако
бъдат игнорирани установените от съда факти, опорочаващи сделката. Някои от общите
основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да
ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради
противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е
установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.
Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със
законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В
разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата
дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за
непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента
на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия
разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което
3
му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в
кратък срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с
всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е
изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в тридневен
срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява
разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с
кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по
кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Посоченото се потвърждава и от заключението по изготвената ССЕ, съобразно което,
ако се включи изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал на стойност 971,03%. Тази
стойност е и над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В заключение следва да се
посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният отрицателен установителен иск срещу ответника се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, съдът намира за безспорно между страните, че ищецът е предал/заплатил сумата от
1501,35 лв. по процесния договора за кредит. Основателността на иска по чл. 26,ал.1 от ЗЗД,
обуславя извода, че тези суми са платени по недействителен договор, а съгласно чл. 23 от
ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Т.е. платената от ищеца сума над 850,00 лв. (главница по кредит – чистата стойност),
подлежи на връщане на осн. чл. 55,ал.1, пр. 1. от ЗЗД, тъй като е дадена при начална липса
на основание. Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният
кондикционен осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от
651,35 лв., представляваща заплатената парична сума над чистата стойност по кредита, по
недействителен договор за кредит. Върху главното вземане се дължи и законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й погашение.
При този изход на спора ответникът следва да заплати на осн. чл. 78,ал.6 ГПК в полза
на съдебната власт по сметка на РС Плевен сумата от 91,87 лв. държавна такса за
разгледаните искове и 250,00 лв. за възнаграждение на вещо лице. Ответникът следва да
заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца
разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи/договор
за правна защита и съдействие №130/02.07.2025 г./ се установява, че пълномощникът е
предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено,
че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-
3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да
4
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл
Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. Размерът на претендираното
адвокатско възнаграждение от ищеца е прекомерно(600лв.). При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда
на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO), поради което не следва да прилага НМРАВ при
определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи и конкретно правилото, че се
дължи възнаграждение за всеки отделен иск. Това е така, защото правилото не съответства
на правна и фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило при
едно проведено открито съдебно заседание, не се характеризира със значителна фактическа
и правна сложност, събрани незначителни по обем писмени доказателства, част от които са
изследвани от вещо лице. Общият материален интерес на делото не е от съществено
значение за определяне на дължимото възнаграждение, тъй като фактите от които
произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи, и именно на тях се основават
различните му искания в заведените от него искови производства. Между страните не
съществуват и спорни факти, за които да се събират доказателства, а спорен единствено
правния въпрос –следва ли начислената неустойка да се включи в ГПР по договора или не.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и правна
сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото
адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 400 лв., като до тази
стойност е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за паричен потребителски кредит
689878/09.06.2022г., сключен между М. М. М., ЕГН **********, като потребител и „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК ***, като кредитор, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от
ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г***, да
заплати на М. М. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
сумата от 651,35 лв., представляваща недължимо платена парична сума по договор за кредит
№ 689878/09.06.2022г., при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата
на депозираме на исковата молба -28.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г***, да
заплати Nа М. М. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на осн. чл. 78,ал.1 ГПК, сумата от
341,87 лв., представляваща сторените от ищеца разноски за платена държавна такса и
възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г***, да
заплати на адв. С. С. Т., личен № ***, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, сумата от 400,00 лв.
за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на
ищеца по делото.
Присъдените суми могат да бъдат платени по банкова сметка с IBAN: ***
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му с въззивна
жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
5
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6