№ 5851
гр. София, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20221110159996 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „фирма“ ЕООД срещу Г. П. Н.,
с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 37736/2022г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 101,43лв.,
представляваща девета вноска за главница по договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021г., ведно със законната лихва от 12.07.2022г. до изплащане на вземането,
2,40лв., представляваща договорна лихва за периода от 07.10.2021г. до 21.10.2021г., и
7,44лв., представляваща мораторна лихва за периода от 21.10.2021г. до 11.07.2022г.
Ищецът твърди, че на 02.06.2021г. между страните е сключен договор за
паричен заем № 83626, съгласно който на ответника е отпуснат заем в размер от
1200лв., който бил усвоен на същата дата. Същият следвало да бъде погасен на 12 бр.
двуседмични вноски с краен срок за погасяване 07.12.2021г. В договора била уговорена
дължимостта на възнаградителна лихва, чийто размер бил посочен, както бил посочен
и ГПР. Ответникът не заплатил деветата погасителна вноска на падежа, поради което
дължал и мораторна лихва.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат
уважени предявените искове.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който оспорва предявените искове. Признава, че между страните е сключен процесния
договор за заем, като сумата от 1200лв. е усвоена. Твърди, че в договора не е посочен
точният размер на възнаградителната лихва. Освен това, били включени и начислени
такси за експертно разглеждане и за изготвяне на индивидуално кредитно
предложение, които намира за неравноправни и нищожни. Изтъква, че и целият
договор се явява недействителен съгласно чл. 22-23 ЗПК, доколкото не е указан размер
на лихвата, не е посочен действителен размер на ГПР и потребителят е въведен в
заблуждение. Допълва, че спрямо него са образувани множество дела от страна на
ищеца с предявяване на всяка отделна вноска, като целта била увреждане на
икономически по-слабата страна за извличане на облага чрез трупане на множество
1
разноски.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно и е отделено за безспорно в отношенията между страните
с доклада по чл. 146 ГПК, че между тях е сключен сочения договор за заем № 83626 от
02.06.2021г. с твърдяното съдържание, както и че заемната сума от 1200лв. е усвоена.
От съдържанието на договора за паричен заем, който е представен по делото, се
установява, че в него е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 15,00% и
годишен процент на разходите от 14,18%. Отбелязано е, че при изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
заемателят е избрал падежна дата, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за
забави и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че броят на погасителните вноски е
12, а размерът на всяка погасителна вноска 189,00лв., като падежът на първата е
21.07.2021г. Предвидено е, че общата дължима сума възлиза на 2268,00лв., като в нея
са включени такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер от
511,08лв. и еднократна такса за експресно разглеждане на заявка в размер от 510,96лв.,
като тези такси са дължими с месечните погасителни вноски. Към договора е наличен
погасителен план, в който са описани падежа на вноските и включените във всяка
вноска размери на главница, договорна лихва, такса експресно разглеждане и такса
индивидуално кредитно предложение. Към договора са налице и общи условия.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът
следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 14,18%
т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – таксите
за изготвяне на индивидуално кредитно предложение и за експресно разглеждане на
заявка за одобрение на паричен заем, които се включват в общите разходи по кредита
по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
2
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването
на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
Горепосочените два броя такси несъмнено представляват разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по кредита, като
те са били изначално известни на кредитора. Те изрично попадат в легалната
дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но
ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тези такси трябва да
бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит, тъй като те са част от него. Очевидно е обаче, че това не е сторено, а в ГПР е
включен само размерът на възнаградителната лихва от 15,00%. Размерът на двете
такси възлиза на 1022,04лв., което е 85,17% от стойността на заемната сума (1200лв.).
При включването на тези такси в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат
спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са необходими специални знания, че
ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира, че горепосочените два броя такси
отговарят на поставените в ЗПК критерии и следва да бъдат включени в общия разход
по кредита, което в случая не е сторено, а с тяхното добавяне действителният ГПР по
договора за кредит е значително по-висок от обявения в договора от 14,18%. При това
положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.
Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване
на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването
на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно -
при посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на
компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено,
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с всички негови
компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно
информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент
на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК, като доводите на ответника в този смисъл са
основателни. Ето защо, съдът приема договорът за заем за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
3
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая
ищецът има право само на вноската за главница, която е в размер от 101,43лв. и няма
доказателства да е погасена от ответника. В молбата си от 05.04.2023г. /л. 47/
ответникът изрично признава, че е дължима единствено главницата от 101,43лв.
В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело №
1023/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.,
ІІІ г. о. на ВКС, се приема, че при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи
в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД (включително в хипотезата по чл. 422
ГПК), съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради
това, чистата стойност следва да бъде присъдена в същото производство, като бъде
съобразен предявеният размер съгласно принципа на диспозитивното начало.
С оглед изложеното, в случая предявеният иск следва да бъде уважен за
главницата от 101,43лв., която да бъде призната за дължима, и отхвърлен за сумите от
2,40лв. договорна лихва и 7,44лв. мораторна лихва.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски по принцип имат и двете страни
съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете. Ответникът обаче е
направил възражение за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца чрез
завеждането на множество претенции спрямо него за отделни вноски, с което се цели
нарочното му натоварване с излишни разноски. С оглед твърденията на ответника,
съдът извърши служебна проверка, при която установи, че действително на
13.07.2022г. от ищеца са подадени 5 заявления за издаване на заповеди по чл. 410 ГПК
срещу Г. Н., по които са образувани гр. дела под следните номера – 37729/2022г.,
37732/2022г., 37736/2022г., 37743/2022г., 37739/2022г. по описа на СРС. По всички тях
се претендират отделни месечни вноски по един и същ договор за кредит с № 83626 и
адвокатско възнаграждение от по 300лв. Съдът намира, че подобно процесуално
поведение не съответства на изискванията за добросъвестност и представлява
злоупотреба с процесуални права, като единствената му цел е да обремени длъжника с
4
ненужни разноски, които да доведат до неоснователното му обогатяване за негова
сметка. Както Конституцията на Република България в чл. 57, ал. 2, така и ГПК в чл. 3
не допускат недобросъвестно упражняване на права, като съдът е длъжен да възпира
подобно поведение. Ето защо, на ищеца не следва да бъдат присъждани разноски нито
за държавна такса, нито за адв. възнаграждение.
На ответника следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на отхвърлената
част от исковете, тъй като същият следва да се защитава по всяко едно от образуваните
недобросъвестно от ищеца производства. Техният размер възлиза на 13,27лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК от „фирма“ ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление /населено място/, срещу Г. П. Н., ЕГН:
**********, с адрес: /населено място/, че ответникът дължи на ищеца следните суми,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 37736/2022г.
по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 101,43лв., представляваща девета вноска за
главница по договор за паричен заем № 83626 от 02.06.2021г., като ОТХВЪРЛЯ
исковете за сумата от 2,40лв., представляваща договорна лихва за периода от
07.10.2021г. до 21.10.2021г., и за сумата от 7,44лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 21.10.2021г. до 11.07.2022г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. „фирма“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление /населено място/, да заплати на Г. П. Н., ЕГН: **********, с
адрес: /населено място/, сумата от 13,27лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5