РЕШЕНИЕ
№ 8178
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110146396 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ****, представлявано от
управителя Борислав Иванов Николчев, срещу В. Х. П, ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „****** искове за установяване на вземания по издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми, дължими по
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 432882/08.04.2023 г.: 1000 лв. -
главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението - 16.01.2024 г.
до изплащане на вземането и 205,53 лв. - договорна лихва за периода от 08.04.2023 г.
до 03.01.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 2905/2024 г. по описа на СРС, 157 състав.
Ищецът „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД извежда съдебно предявените права при
твърдения, че с ответника В. Х. Пагeлски сключили по реда на ЗПФУР Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № *-****** г., като в исковата молба е подробно
описана процедурата по сключването на договора, проведена през уеб адрес: *******.
Посочва, че по силата на посочения договор за заем на ответника е предоставен
паричен заем в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната на 13 месечни
вноски, от които първите 12 в размер на по 76,92 лв. всяка и последна вноска в размер
на 76,96 лв. Заедно с главницата била договорена и лихва в размер на 205,53 лв.
Твърди се, че ответникът не погасявал задължението по кредита, като същият дължи
главница в размер на 1000 лв. и договорна лихва в размер на 205,53 лв. за периода от
08.04.2023 г. до 03.01.2024 г., поради което подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Заповедта била връчена на
длъжника по чл. 47 ГПК, поради което ищеца били изпратени указания за предявяване
на установителен иск за вземанията, поради което същият претендира тяхното
установяване в настоящото производство, заедно със законната лихва от датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и
1
разноските за производствата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника В. Х. Пагeлски.
В първото по делото заседание ответникът заявява, че признава факта на
сключен договор за кредит с ищеца в посочения размер, както и че същият не е
погасяван, тъй като ответникът е бил в чужбина.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК е образувано ч. гр. д. № 2905/2024 г. по описа на
Софийски районен съд, 157 състав и в рамките на същото е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47
ГПК и са били налице данни, че същият не живее на наличните адреси, поради което
на ищеца - заявител са дадени указания за предявяване на иск за установяване на
вземането по издадената заповед, като в законоустановения срок ищецът – заявител е
предявил настоящия иск.
Между страните не е спорно, а и от представения по делото договор за
предоставяне на кредит № 432882/08.04.2023 г. на хартиен носител, се установява, че
страните на посочената дата са сключили Договор за кредит от разстояние, по силата
на който на ответника се предоставя в заем сумата от 1000 лв., при договорна лихва
40,15%, с общ размер на плащанията 1230,81 лв., а при непредоставено обезпечение
1608,75 лв.
Съгласно чл. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 % като са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
Посочено е, че методиката на изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в
ЗПК, Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за
изменение и допълнение на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от
2018г. в сила от 01.07.2018г., както и че единственият показател, включващ се при
изчисление на ГПР е възнаградителната лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът на ГПР
е изчислен от съответен софтуер, като при изчисление на размера на ГПР е спазена
посочената законово регламентирана формула.
В чл. 3, ал. 1 от представения договор е предвидено задължение на
кредитополучателя в срок до 5 дни, считано от датата на сключване на договора, да
представи на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на
кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок
за плащане на задълженията по настоящия договор или 2/ две физически лица –
поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна
бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетният им
осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят по трудов договор без
определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните
две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако
имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението
да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на
кредитора неустойка в размер на 377,94 лева. Неустойката се заплаща от потребителя
2
разсрочено, заедно с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в
договора за кредит /чл. 4, ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане
на първите шест вноски всяка в размер на 62,99 лева.
В договора за кредит е инкорпориран погасителен план, видно от който
връщането на кредита е уговорено на 13 месечни вноски, като в същия е налице и
вариант на погасителните вноски при непредоставено обезпечение, съгласно който в
първите 6 месечни вноски се дължи неустойка в размер на по 62,99 лв. на месец.
По делото са представени Общи условия към договорите за предоставяне на
кредит от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД.
Между страните не е спорно, а и от представените разпечатки от имейл
кореспонденция между страните е видно, че сключването на договора е станало от
разстояние, като ответникът се е идентифицирал с копие на лична карта и снимка и е
подписал същия електронно.
Не е спорно и се установява от представената по делото Разписка
№2000000347283617/08.04.2023 г., че ответникът е получил сумата на кредита в
размер на 1000 лв., чрез „Изи Пей“.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съдът намира иска за допустим – предявен в срока по чл. 415 ГПК за вземане,
за което е издадена заповед за изпълнение, произтичащо от същото основание, срещу
която заповед длъжникът е подал възражение в законоустановения срок.
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца по исковете с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР е да докаже,
че между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
432882/08.04.2023 г, съответстващ на изискванията на ЗПК и при спазване на реда по
ЗПФУР, по силата на който ищецът е предоставил на ответника претендираната
главница и е била уговорена претендираната договорна лихва, а ответникът се е
задължил да върне заетата сума при уговорените условия и в уговорените срокове, в
това число с възнаградителна лихва в претендирания размер, както и настъпване
изискуемост на вземанията – главница и възнаградителна лихва.
По иска по чл.422,ал.1 ГПК, вр. чл.86,ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава. В тежест на ответника
по този иск е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от ЗПК договорът за потребителски кредит
е договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или
друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние -
по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) –
арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит отговаря на
определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от
3
ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване на
потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му. Съдебната практика приема, че електронният
документ не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл
е и легалната дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен
документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално
текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на
чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като
негов извършител.
В случая, по делото е представен, както в писмен вид, така и на електронен
носител договора, сключен между страните, като възпроизвеждането на електронния
документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Представеният по
делото препис, заверен от страната, е годно и достатъчно доказателство за авторството
на изявлението и за съдържанието му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК). Преписът има
значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи, които
съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им.
Ако другата страна не поиска предоставяне на документа на електронен носител,
преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на волеизявлението и
съдържанието му (в този смисъл е Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на
ВКС, IV г. о.). Същият съдържа електронно изявление (попълнен електронен
формуляр), като доколкото не съдържа характеристиките на усъвършенстван или
квалифициран електронен подпис по см. на чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то следва да се
приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – част от
електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на документа,
като съдържат информация за самоличността на лицето, от което изхождат
изявленията – трите имена на ответника, адрес, телефон, ЕГН, месторабота и други.
Действително значение на подписан саморъчен документ е придадено само на този
електронен документ, към който е прибавен квалифициран електронен подпис, но
разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията
им помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. В случая, уговорка между страните, с която на обикновения електронен
подпис е придадена стойност на саморъчен, се съдържа в чл. 11, ал. 2 от ОУ,
представляващи неразделна част от договора за кредит, с приемането им.
В случая ответникът не оспорва, а напротив признава факта на сключен договор
за кредит, поради което следва да се приеме, че по делото този факт е доказан.
Сключеният между страните договор за кредит несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответникът е физическо
лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция,
дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
4
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска
дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и
на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието
на които съдът следи служебно.
Съгласно постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна,
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. Както беше посочено по-горе, настоящата облигационна връзка е
регулирана от ЗПК, който предвижда специални основания за нищожност на
договорите за кредит, като въвежда специални изисквания за неговото съдържание,
лимитирайки правата на кредитора с цел по-ефективна защита правата на уязвимия
потребител и ограничаване възможността за злоупотреба на по-силната страна в
правоотношението - кредиторът.
С оглед на горното по действителността на сделката, съдът намира следното:
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към
08.04.2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 62,35
% от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй
като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и
относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е
необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
5
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден
като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
потребителя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не
е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Показателно е и
обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на
задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора , а именно да
върне заетата сума, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на
главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за
заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да
удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си.
В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да
било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли
реално да настъпят или не. Така в чл. 3, ал. 2, изр. 3 е посочено, че при предсрочно
погасяване на договора за кредит начислената неустойка се редуцира съобразно
договорната лихва. В чл. 6.1, ал. 1, изр. 3 от ОУ е посочено, че при предсрочно
погасяване се включва съразмерно намален спрямо датата на предсрочно погасяване
размер на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора. Следователно дори в случай, че
потребителят погаси изцяло предсрочно задълженията си по договора за кредит, с
което свое действие лиши кредитора изобщо от обезпечителна нужда, неустойката
остава дължима. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто
размер е около 40 % от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от 62,35 %. Единствено формалното уреждане
на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече
след себе си нищожност на уговорката. От съвкупната преценка на всичко изложено
по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели
обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при
сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към
погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за
неустойка, с цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита,
респективно в годишния процент на разходите. Следователно процесната неустойка
има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото,
съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем,
то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му
по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва
да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
6
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и
практиката на съдилищата, намерила отражение в Решение № 2643 от 22.05.2023г. на
СГС, IV- A въззивен състав, постановено по гр. дело № 5772/2022г.; Решение № 50056
от 29.05.2023г. на ВКС по т.дело № 2024/2022г. на Първо ТО; Решение № 2199 от
11.08.2022г., постановено по гр. дело № 12160/2021г. по описа на СГС, IV- Б въззивен
състав; Решение № 3869 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 8634/2022г. по
описа на СГС, II -Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023г., постановено по
гр. дело № 12443/2021г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав. При недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК , потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл.
422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл и
Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO,
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I TO,
Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО,
и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO,
Определение № 50508 от 18.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК,
Определение № 298 от 12.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на
чистата стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 1000 лева, от която
следва да бъдат приспаднати извършени от ответника плащания. По делото не са
ангажирани доказателства от страна на ответника да са извършени плащания, а и не се
твърди да са извършвани такива. С оглед гореизложеното основателен е предявеният
иск за сумата от 1000 лева, като доколкото съдът прие, че договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а искът за сумата от 205,53 лв. -
договорна лихва за периода от 08.04.2023 г. до 03.01.2024 г. се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По разноските в производството.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Заявителят
(сега ищец) е сторил в заповедното производство разноски в размер от 77,15 лева, като
с оглед уважената част от исковете следва да му се присъдят разноски в размер от
63,99 лева. В исковото производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в
размер на 50 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът
7
определи на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на сумата от 100 лева,
тоест общо 150 лева. С оглед уважената част от исковете на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер от 124,43 лева.
Ответникът също има право на разноски, но същият не е направил искане за
присъждането им, поради което съдът не дължи произнасяне в този смисъл.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК
искове от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ****, представлявано от управителя Борислав Иванов
Николчев, че В. Х. П, ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* ап. 10
ДЪЛЖИ НА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 23 ЗПК сумата 1000 лв. –
представляваща чистата стойност на Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ 432882/08.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението -
16.01.2024 г. до изплащане на вземането, за коикоято сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2905/2024 г. по описа на СРС, 157 състав,
КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за установяване съществуването на
вземане на ищеца по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
432882/08.04.2023 г. за сумата от 205,53 лв. - договорна лихва за периода от 08.04.2023
г. до 03.01.2024 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 2905/2024 г. по описа на СРС, 157 състав, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА В. Х. Пагeлски, ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„Разсадника – Коньовица“, бл. 65, вх. Е, ет. 3, ап. 10 ДА ЗАПЛАТИ НА „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
****, представлявано от управителя Борислав Иванов Николчев, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 63,99 лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата
от 124,43 лв. – разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8