РЕШЕНИЕ
№ 11923
гр. София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110108416 по описа за 2025 година
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, под
евентуалност по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, и чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД от Д. В. С. срещу
„В.к.“ АД за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем VIP
№5755536/01.12.2021 г., евентуално на клаузата на чл. 1, ал. 3, чл. 5, ал.2, чл. 3,
ал.1, т. 5 от договора; и за заплащане на сумата 854,34 лв. - платена при липса на
основание по Договор за паричен заем VI №5755536/01.12.2021 г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й
изплащане.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили договора за заем, по който е усвоена и върната заемната сума, в т.ч.
сумата по осъдителния иск. Излагат се подробни съображения за нищожност и
неравноправност на оспорените клаузи, вкл. на целия договор за кредит, а с
оглед на това платеното е без правно основание и подлежи на връщане.
Ответникът оспорва исковете по съображения, че договорът за
потребителски кредит съответства на нормативната уредба, конкретно е
уговорен фиксиран лихвен процент, с оглед на което няма нарушение на чл. 11,
ал.1, т.9 от ЗПК, а оспорените клаузи са уговорени при условията на договорна
свобода, в т.ч. неустойката се ползва с обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, като не е включена в ГПР, доколкото към датата на
сключването на договора не е изискуема. Оспорва осъдителния иск като
недоказан и неоснователен. Навежда възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, а при
условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА поддържа, че ищецът не е материално
затруднено лице.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
1
Не се спори, а и от писмените доказателства се установява, че между
ищцата, като заемополучател и „В.к.“ ООД- заемател, чийто правоприемник е
ответното дружество, е сключен Договор за паричен заем VIP
№5755536/01.12.2021 г., с предмет заемна сума 4500.00лв., която
заемополучателят трябва да върне чрез 39 вноски за срок от 78 седмици, всяка от
216.43 лв. за главница, редовна лихва и такса за експресно разглеждане, с общ
размер на дълга от 8440.77 лв.; при ГПР 49,36%. Според оспорената клауза на чл.
1, ал. 3, заемателят се задължава да заплати за такса за допълнителна услуга по
експресно разглеждане на искането за заем, чието плащане се разсрочва заедно с
погасителните вноски по заема. Според чл. 5, ал. 1 от договора, в 3-дневе срок
от усвояване на заемната сума, длъжникът следва да предостави обезпечение на
кредитора – поръчител, който да отговаря на конкретно посочени условия или
банкова гаранция, като при неизпълнение на осн. чл. 5, ал. 2 от трябва да заплати
неустойка сумата 1606,41 лв., която се разсрочва заедно с погасителните вноски
по кредита.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна
експертиза, преценена от съда по реда на чл. 202 от ГПК, с която се изяснява, че
заемните средства са усвоени, a в изпълнение на задължението за връщането им
ищцата е заплатила на заемателя сумата общо 5404,34 лв., която е отнесена за
погасяване на главница – 1972,02 лв., договорна лихва – 1120,78 лв., неустойка
по чл. 5, ал. 2 от договора – 823,80 лв., такса за експресно разглеждане – 1277,74
лв., разходи за събиране на вземания – 210 лв. Установява се, че посочения в
договора ГПР включва само договорената възнаградителна лихва. Ако към ГПР
се прибави начислената такса за експресно разглеждане, включена в
погасителния план, како и неустойката по чл. 5, ал.2, формират се разходи по
кредита на стойност общо 123,38 %.
Договорът за кредит има за предмет предоставяне на финансова услуга по
смисъла на пар. 13,т.2 от ДР на ЗЗП, а с оглед на легалната дефиниця за
„потребител“, съгласно пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП и че не се установява неговото
сключване да е рамките на търговска или професионална дейност на ищеца, то
има характер на потребителски договор, а по своята правна същност е такъв по
чл. 9 от ЗПК.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
2
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
касае за основен елемент от съдържанието на договора.
Уговорката за цената за ползване на предоставения паричен ресурс е
съществен елемент на договора, поради което дължимата по кредита договорна
/възнаградителна, редовна/ лихва трябва недвусмислено да се обяви като такава,
както и неиния размер.
Разходите по кредита следва да бъдат определени предварително, изрично
и изчерпателно в договора.
Уговорената такса за експресно разглеждане следва да се включи при
формиране на ГПР по договора, тъй като отговаря на определението „общи
разходи по кредита“ по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съдът счита, че таксата е пряко
свързана с договора за потребителски кредит, известна е на кредитора и
потребителят трябва да заплати, съгласно дефинитивната норма.
На основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но според ал. 2 от с.з. законът забранява таксата да касае
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, защото те се
обхващат от престацията на кредитора да предостави заемната сума (вж.
Решение от 16.07.2020 г. по дело С-686/2019 г. на СЕС).
Последователно в съдебната практика се възприема, че противоречащи на
добрите нрави се считат договори или конкретни клаузи, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използвайки се недостига
на материални средства на един субект за облагодетелстването на друг. Таксата
за експресно разглеждане е парично задължение за потребителя, което е
изискуемо с подписването на договора за кредит, а плащането се разсрочва за
срока на кредитното правоотношение, на равни месечни вноски и добавено към
месечните вноски за погасяване на кредита. Независимо, че уговорката е
предоставяне на допълнителна услуга формално и по този начин отделена, и
дори да не е задължително условие за сключване на договора за кредит, съдът
намира, че тази допълнителна услуга няма самостоятелен характер. Тя може да
бъде предоставена само във връзка с усвояване и управление на договора за
кредит. Възнаграждението се дължи винаги, независимо от фактическото
предоставяне на услугите, тъй като предварително е обособено като част от
дълга по кредитното правоотношение, съответно като разход е известен на
кредитора към деня на сключване на договора за потребителски кредит.
Условията и възнаграждението за услугата зависят изцяло от главното
задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явява
правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът поема това допълнително
парично задължение. Не може да се приеме, че между страните има уговорка за
допълнителни услуги, доколкото анализът и преценка на условията по повод и
при които е сключен договора за кредит сочат еднозначно за конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита (вж. в този смисъл
Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС В случая ГПР е уговорен на
49,36% без да е включена таксата за експресно разглеждане, а това е
незаконосъобразно, доколкото начисляването й е пряко обусловено от наличието
на заемното правоотношение.
Икономическият модел на ответника се изразява в отпускане на заем с
извличане на печалба не само от лихвите, но и от нелихвен разход по кредита,
каквото правно и икономическо естество има таксата за т.нар. „допълнителни
услуги“. Следва да се отчита дали за услугите, предоставени като насрещна
престация за извънлихвените разходи, може разумно да се приеме, че попадат
3
сред престациите, извършени в рамките на сключването или управлението на
този договор, или дали сумите, за които е задължен потребителят като такси за
отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо
заетата сума. Съдът приема, че с уговорките за т.нар. допълнителни услуги се
заобикаля императива на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, цели се възнаграждението за
заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора, за да не се
включи в ГПР. Също така, не може да се приеме, че уговорката по чл. 5, ал. 2 от
договора касае доброволен и информиран избор на потребителя за предоставяне
на т.нар. обезпечение, респ. за начисляване на неустойка. От начина на уговаряне
на задължението на потребителя следва да се счита, че т.нар. предоставяне на
обезпечение на договора е при условия- обективно неизпълними за посочения
срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които
същевременно зависят изключително от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Клаузата на чл. 4 от
договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея
кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа
по чл.16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка
за кредитиране, чиято дейност отново е пряко свързана с усвояването на
заемните средства и е част от конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита.
Ето защо съдът приема, че договорът само формално покрива
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като реалната стойност на
годишният процент на разходите не съответства на заявеното от кредитора. В
този случай на осн. чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е нищожен, не обвързва
страните и даденото по него подлежи на реституция, като потребителят дължи,
след приспадане на евентуално платени суми, само чистата стойност на кредита
- усвоените заемни средства, на осн. чл. 23 от ЗПК. С тези съображения съдът
намира предявеният главен иск за основателен, а по евентуалните установителни
искове не дължи произнасяне, доколкото не се сбъдна процесуалното условие за
неговото разглеждане.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че осъдителната
претенция по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД е основателна. Ищцата доказа наличието
на имуществено разместване между страните и че не е бил налице годен
юридически факт за възникване на правото на парично вземане на ответника за
платеното по договора за кредит над стойността на заемните средства от 4500,00
лв. до 5404,34 лв., които е дала. При съобразяване на диспозитивното начало в
процеса искът е основателен за предявения размер от 854,34 лв. Търсеното
парично задължение е дължимо и изискуемо и като законна последица от това се
дължи поисканата законна мораторна лихва от дата на подаване на искова молба
-12.02.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата общо 802,00
лв. за платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице. На осн. чл. 38, ал.
2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, съдът определя размер на претендираното възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ на процесуалния представител на ищцата –
сумата 850 лв., предвид защитавания материален интерес, фактическата и
правна сложност на спора, очакваните процесуални действия, които е било
необходимо да бъдат извършени от адвоката, ангажирал ли се е с явяване в
откритото съдебно заседание, и като съобрази разясненията с Определение №
29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г., ВКС, ІІ т. о. Следва да се отбележи, че
определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители
в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете
4
групи пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т. 1 е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, действаща към сключване на договора за правна помощ, по отношение
на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Д. В. С., с ЕГН:**********,
срещу „В.к.“ АД, с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, на Договор за паричен заем VIP №5755536/01.12.2021 г.
ОСЪЖДА „В.к.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на Д. В. С., с
ЕГН:**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, сумата 854,34 лева,
представляваща платена при начална липса на основание - нищожен Договор за
паричен заем VIP №5755536/01.12.2021 г., ведно със законната лихва от
12.02.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „В.к.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на Д. В. С., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 802,00 лева– съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „В.к.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на адвокат А. З. Д. –
САК, с личен №*********, с адрес на упражняване на дейността: ********** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 850,00
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от „В.к.“ АД по банкова
сметка: IBAN:*********** с титуляр адв. А. З. Д..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5