Решение по дело №232/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

Образувано е по жалба на адв. Пр. С., в качеството му на пълномощник на И. Ц. И. от гр. Г. Оряховица, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №25-0268-000019/17.02.2025г. на началник група в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново, с която заповед на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е разпоредено прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от 6 месеца. Жалбоподателят счита, че оспорваната заповед е незаконосъобразна, тъй като са допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство, а извършването на нарушение от трето лице – управляване на МПС от водач без наличието на СУМПС, не е могло да бъде известно предварително на оспорващия. Подробни съображения излага в писмени бележки. Моли съда да отмени обжалваната заповед. Не претендира за разноски по производството.

Ответникът по жалбата – началник група в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново не е взел становище по нея.

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №25-0268-000019/17.02.2025г. на началник група в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново е връчена на жалбоподателя на 24.02.2025г., което се установява от попълнената върху самата заповед разписка за връчването й/стр. 6 от делото/. Жалбата, задвижила настоящото производство, е подадена чрез ОД на МВР – В. Търново, РУ – Г. Оряховица, на 06.03.2025г., което се установява от поставения на нея вх. №268000-2500/06.03.2025г. по описа на РУ на МВР – Г. Оряховица. Следователно жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице, адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес от оспорване и е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С оспорваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №25-0268-000019/17.02.2025г. на началник група в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е разпоредено прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство – лек автомобил „Тойота авенсис“, с рег. №[рег. номер], собственост на жалбоподателя, за срок от 6 месеца. Като мотиви за издаване на заповедта е посочено обстоятелството, че на 17.02.2025г., около 16,20 часа в [населено място] автомобилът е бил управляван от трето лице – И. Т. М., който не притежава свидетелство за управление на МПС.

Жалбоподателят оспорва издадената заповед с възражения, че автомобилът, негова собственост, е бил управляван от трето лице, без той да е бил длъжен да знае и да предполага, че това лице е неправоспособно; налагането на посочената ПАМ за срок от 6 месеца препятства възможността му да управлява собственото си МПС и се явява несъразмерно тежка, за постигане целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно Заповед №УРИ: 366з-2605/28.06.2022г. на директора на ОД но МВР – В. Търново са оправомощени началниците на сектори/групи „Охранителна полиция“, както и началниците на РУ да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки/ПАМ/ по ЗДвП. С оглед на горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална и материална компетентност.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, противно на доводите на жалбоподателя за обратното. В самата заповед, при излагане на фактическите и правни основания за издаването й, административният орган се е позовал на фактическата обстановка, приета за установена в хода на административнонаказателното производство, образувано с издаването на АУАН №GA 3350260/17.02.2025г./стр. 6-7 от делото/, като е възпроизвел направените констатации в него. По този начин оспорваната заповед съдържа мотиви, посочени са установените факти, както и правните основания за издаването на заповедта, поради което е налице дължимото съдържание по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК.

Съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган и лицата, за които актът е благоприятен, следва да докажат съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването им. В конкретния случай са установени предпоставките за прилагането на наложената ПАМ, които се подкрепят от представените по делото писмени доказателства.

Не е спорно, че автомобилът, предмет на наложената с оспорваната заповед ПАМ, е собственост на оспорващия, но на посочената в заповедта дата е бил управляван от трето лице, което не е имало валидно СУМПС. Поради това съдът приема, че е безспорно установено соченото в оспорвания акт обстоятелство – управление на МПС от неправоспособен водач, което попада в хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.

Съгласно чл. 171, т. 2а от ЗДвП за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление и/или е употребил алкохол с концентрация в кръвта над 0,5 на хиляда и/или наркотични вещества или техни аналози, както и при отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози, или не изпълни предписанието за медицинско изследване на концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление – за срок от 6 месеца до една година. При анализ на цитираната разпоредба е видно, че тя съдържа няколко хипотези, които са предвидени алтернативно, а не кумулативно. Самостоятелното осъществяване на която и да е от тях дава възможност на органа да упражни властническата си компетентност с цел преустановяване на констатираното нарушение на правилата за движение по пътищата. В случая, за да приложи ПАМ по отношение на оспорващия, административният орган се е позовал на наличието на една от посочените в чл. 171, т. 2а от ЗДвП хипотези, а именно – моторното превозно средство, чиито собственик е жалбоподателят, е управлявано от лице, което непритежава СУМПС, т.е. е не неправоспособен водач.

Обстоятелството, че жалбоподателят не е знаел за липсата на СУМПС на третото лице не води до извод за незаконосъобразност на наложената ПАМ. Недобросъвестността в случая не е обстоятелство, визирано в хипотезата на правната норма, регламентираща основанията за налагане на ПАМ от вида на процесната. Поради това знанието, респ. незнанието на посоченото обстоятелство не е предмет на установяване и доказване в процеса. Не се твърди, че установеното трето лице е управлявало автомобила без знанието или срещу противопоставянето на собственика, който предоставяйки своето превозно средство е следвало да се убеди, че водачът, на който го предава, е правоспособен.

За неоснователни настоящият състав намира оплакванията за нарушение на принципа на съразмерност с налагането на посочената ПАМ по отношение на дружеството жалбоподател. ПАМ е наложена в минималния визиран в закона срок, като прилагането й за този период от време не се явява несъразмерно тежко. Законодателят е този, който създавайки нормата на чл. 171, т. 2а от ЗДвП е преценил, че ефектът от прилагането на принудителната административна мярка в посочените в нормата случаи ще е по-голям от вредите от прилагането му. В тази насока следва да бъде отчитана и превантивната и възпитателната роля на принудителната административна мярка.

Съдът намира, че не следва да бъде даван превес, с цел охрана личния интерес на оспорващия, спрямо обществения интерес, тъй като последният несъмнено е с по-висок интензитет, а съразмерността/чл. 6 от АПК/ винаги следва да се съобразява с основната цел на закона. Възможността за ограничаване на правото на собственост и правото на свободно предвижване е залегнала в чл. 17, ал. 5 и чл. 35, ал. 1 от КРБ и е приложима, когато следва да бъдат защитени: националната сигурност, народното здраве, правата и свободите на други граждани, респ. да бъдат задоволени особено важни държавни или общински интереси. Иначе казано законодателно установеният превес на обществените интереси спрямо личните не е израз на несъразмерност, а е функция на действащия правов ред. Отношенията между собственика на вещта и третото лице, свързани с ограниченията в ползването на тази вещ като последица от поведението на това лице в качеството на нарушител и евентуалните щети/материални вреди, загуби или пропуснати ползи/, понесени от собственика, следва да се уреждат по общия гражданско правен ред. Тези отношения не могат да бъдат предмет на разглеждане при спора за законосъобразността на наложената ПАМ.

При наличие на посочените фактически основания за издаването на акта, налице е основание за налагане на принудителната административна мярка, която е с период на действие в минимално предвидения в закона срок.

По делото не са установени факти, различни от тези в административното производство, поради което издаването на обжалваната ПАМ е съобразено със закона. Ето защо, подадената жалба се явява неоснователна и направеното с нея оспорване следва да бъде отхвърлено.

Страните по делото не са претендирали за присъждане на разноски и съдът не се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-състав

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването, извършено с жалбата на на И. Ц. И. от гр. Г. Оряховица, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №25-0268-000019/17.02.2025г. на началник група в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.