Р Е Ш
Е Н И Е N 10
гр. Сливен, 30.01.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на тридесети януари през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при
участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като разгледа
докладваното от Надежда Янакиева
въз.гр. д. N 9 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 181/10.10.2018г. по гр.д. № 454/2018г. на НзРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Сдружение за напояване „Водата е живот“, с. Млекарево, общ. Нова Загора против Д.М.Д. ревандикационен иск за предаване на първия, като невладеещсобственик, от страна на втория, като владеещ несобственик, на владението върху 1,56 дка от площта на имот № 014022 /стар/, нов № 48725.14.22 в землището на с. Млекарево, общ. Нова Загора, представляващи част от действителната площ на язовир „До летището“, собственост на сдружението, владени от Д.М.Д. без основание и са присъдени на ответника разноските по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че на първо място е налице противоречие с ТР 4/14г. на ВКС във връзка с това, че липсва отделен установителен диспозитив на принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца. На следващо място се оплаква, че първоинстанционният съд неправилно е приел в мотивите си, че сдружението не е собственик на процесните 1,56 дка, част от имот № 48725.14.22 в землището на с. Млекарево, както и, че площта на язовир „До летището“, чийто собственик е станал по силата на пар. 3 от ДР на ЗСН, е 81, 872 дка. Заявява, че действителната му площ е 240 дка, което безспорно се установява от събраните доказателства. Преповтаря в голямата им част фактическите обстоятелства, доводите и съображенията си, изложени в исковата молба. Оплаква се и от противоречие с приетото от съда по гр.д. № 916/16г. на НзРС, което е влязло в сила.
Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло предявения иск и му присъди разноските за двете инстанции.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна е подаден писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства заявява, че претенциите на ищеца са неоснователни и правилно са били отхвърлени, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното решение и да й присъди разноските за тази инстанция.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата, поддържайки отговора си, и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Ключовото оплакване на въззивника се състои в несъгласието с приетата от първостепенния съд площ на язовира, на който той е собственик, съответно – от констатацията, че спорната част от имот № 48725.14.22 – 1,56 дка, не попада в неговата територия.
Настоящият въззивен състав намира, че правилно и с оглед събраните годни, допустими и еднопосочни доказателства, съдът е приел, че площта на язовира е 81, 872 дка.
Безспорно е, че сдружението, по силата на правната норма, е станало собственик на язовир „До летището“ /представляващ по смисъла на пар. 3 от ДР на ЗСН „обект от хидромелиоративната инфраструктура на територията му“/. Спорният въпрос е какъв е обемът на правото на собственост – тоест – размерът на земната площ, върху която се простира съоръжението „язовир“.
Извод за това може да се направи от на н.а. № 39/17.12.2015г., т. ХІ, рег.№ 7732, д. № 1445, издаден въз основа на Приемо-предавателен протокол между Община Нова Загора и ищцовото сдружение по искане на последното от 2008г., и според него площта на язовира е 81,872 дка. Относно това съоръжение, още преди да стане собственост на ищеца, липсват точни данни за площта му. Най-ранната техническа документация, относима към него, е от 1969г., съгласно нея при завирен обем 480 000 куб.м. при максимална кота на водното ниво 161, 50 м., общата площ ще бъде 240 дка. Изрично следва да се подчертае, че тази документация не създава собственически права и съдържанието й е информативно, още повече, че към този момент язовирът е бил в процес на изграждане. По-късно, през 1974г., когато е взето решение от АПК с. Млекарево да се довърши насипа на язовирната стена до кота „обезпечаваща обем, съответстващ на дневен изравнител“, в новата проектно-сметна документация липсва точно посочване на площта на водоема.
Така, към момента на изготвяне, по-късно и влизане в сила на плана за земеразделяне на землището на с. Млекарево, площта на язовира е била 81, 872 дка, каквато е и отразената в титула за собственост.
Вярно е, че както е посочено и в експертизата на в.л., специалист по хидромелиорация, при максимално ниво 161, 50 м. обхванатата от заливане от водите на язовира територия е 238, 784 дка. /което заключение обаче е направено само въз основа на наличната и цитирана по-горе документация/, но това в никакъв случай съдът не може да приеме за обем на правото на собственост.
Действително, съгласно пар. 1 т. 26 от ЗВ, „"принадлежащи земи на водохранилища" са земите, които се заливат при най-високо водно ниво на водохранилището, определено за преливане на водно количество с оразмерителна обезпеченост“, но понятието „принадлежащи земи“ не е идентично с понятието „язовир“. По смисъла на ЗВ – пар. 1 т. 94 "язовир" – като обект на хидромелиоративната инфраструктура - е „водностопанска система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени“.
Тоест – в предмета на собственост, определен в н.а. като „язовир“, не се включва и „принадлежащи земи на водохранилището“.
Разпоредбата на чл. 63 ал. 1 от Наредба №7/2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони обявява, че „необходимата площ за язовири и водоеми се определя от очертанията на чашата при максимално водно ниво на преливника, определено при условията на обезпеченост 1 на сто, като при язовирите откъм сухия откос на стената се добавя ивица, равна на 2 пъти височината на стената, мерено от петата на откоса“, което сочи, че е нужно осъществяване на процедура по техническото установяване на тази необходима площ и едва след приключването й със съответната документация, могат да се предприемат годни стъпки по придобиване на правото на собственост върху нея. Самото теоретично предположение на собственика на язовира /основаващо се на старата техническа документация/, не може да се приеме за валидно определяне на „очертанията на чашата при максимално ниво на преливника“, още повече предвид дългогодишните геофизични и ландшафтни изменения на територията и продължителното саморазрушаване на язовирната стена, съответно то нито може да даде точни параметри на тази територия, нито пък да породи право на собственост върху околните земи, попадащи в нея.
От своя страна, ответникът се легитимира като собственик на имот № 48725.14.22, в който попада и спорният участък от 1,56 дка, с надлежни документи, за които законът предвижда възможността да създадат, признаят и удостоверят правото на собственост.
Разбира се, в настоящия процес по принцип не е необходимо да се установява, че ответникът е собственик на спорното право, сила на пресъдено нещо по този въпрос може да възникне само при предявен насрещен иск, предмет на доказване е дали то принадлежи на ищеца. Тъй като искът е положителен установителен, при отхвърлянето му не се дължи произнасяне, че той не е собственик. По тази причина и липсва „отделен установителен диспозитив на принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца“, каквото е първото оплакване на въззивника и въззивният съд го счита за несъстоятелно.
Може само да се отбележи, по повод на релевирания довод за противоречие между приетото от първоинстанционния съд и мотивите на решението на НзРС по гр.д. №916/16г. по описа на НзРС относно площта на язовира, че тези мотиви са постановени по спор между ищцовото сдружение и община Нова Загора, не обвързват със СПН съда, разглеждащ настоящия спор между други страни, по който следва пряко и непосредствено да бъдат събрани доказателства, въз основа на които решаващият съд да изгради фактически констатации и да направи самостоятелно правните си изводи. В случая последните кореспондират с доказателствата, съдържащи се в събраните доказателствени средства, ценени с оглед приложимите законови разпоредби.
Предвид изложеното дотук, въззивната инстанция счита, че правото на собственост на ищеца не се накърнява от ответника, тъй като процесната част от имота, на който той се заявява като собственик, не попада в рамките на територията, върху която се разпростира доказаното вещно право на ищеца.
Поради това искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно решение, няма причини за неговата отмяна и то следва да бъде потвърдено, тъй като въззивната жалба срещу него се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 300 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 181/10.10.2018г. по гр.д. № 454/2018г. на НзРС.
ОСЪЖДА „Сдружение за напояване „Водата е живот“, с. Млекарево, общ. Нова Загора да заплати на Д.М.Д. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: