РЕШЕНИЕ
№993
гр. Пловдив, 02.06.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на тридесети март, през две хиляди и двадесет и втората година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив Мария Тодорова, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 2514 по описа на
съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от И.М.В.
с ЕГН **********,***, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба, уточнена двукратно с молби, както и в
първото съдебно заседание по делото, са били конкретизирани пет искови претенции за осъждане на
ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, които вреди
се твърди да са причинени по време на задържане на ищеца в различни
пенитенциарни заведения, а именно двукратно в Ареста Пловдив, двукратно в
затвора Пловдив и веднъж в Затвора Пазарджик, като резултат от нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени
от ищеца по отношение на всяка от претенциите, като такива, съставляващи болки
и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност.
Исковите претенции са конкретизирани, както следва: 1. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при престоя на
ищеца В. *** в периода от 16.11.2016 г. до 16.02.2017 г. в размер на
10 000 лева, ведно със законна лихва от 16.11.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата; 2. обезщетение
за неимуществени вреди, причинени при престоя в Затвора Пловдив в периода от
17.02.2017 г. до 06.05.2017 г. в размер на 10 000 лева, ведно със законна
лихва, считано от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; 3. обезщетение за неимуществени вреди,
причинени при престоя в Затвора Пазарджик в периода от 07.05.2017 г. до
01.11.2018 г. в размер на 35 000 лева, ведно със законна лихва върху
сумата от 16.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 4. обезщетение за неимуществени вреди,
причинени при престоя в Ареста Пловдив в периода 07.01.2021 г. до 07.04.2021 г.
в размер на 10 000 лева, ведно със законна лихва върху сумата от
16.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; 5. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при престоя в
Затвора Пловдив в периода от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г. в размер на
10 000 лева, ведно със законна лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане
на претендираното обезщетение.
Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3
от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на всяко от посочените пенитенциарни
заведения, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди според
ищеца са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване
на ищеца под 3 кв. метра; без постоянен достъп до течаща топла и студена вода и
при липса на обособени санитарни възли; заразеност на килиите с гризачи и
дървеници; студ през зимата, топло и задушно през лятото; липса на условия за
раздвижване и спорт конкретно за престоите в ареста; причиняване на притеснения
и нанасяне на обиди и упражняване на натиск за цигари и продукти от други
лишени от свобода - наркомани през последния от исковите периоди на престой в
Затвора Пловдив, при който се сочи да е било отказано преместване на В., които
притеснения довели до самонараняване на ищеца и пролежаване в стационара,
наличие на болен с ХИВ в килията на ищеца. Претендира се и присъждане на направените
разноски за държавна такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковите претенции, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на исковете и се моли за
отхвърлянето им.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за недоказаност по
основание и размер на претенциите и се моли да бъдат изцяло отхвърлени.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че така формулираните пет
искови претенции са допустими. С
оглед на съдържанието на исковата молба се касае до пет отделни иска за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът И.В. претендира вреди от посочените нарушения за пет отделни периода на
задържането му, от които два в Ареста Пловдив, два в Затвора Пловдив и един в Затвора
Пазарджик, съставляващи пет искови претенции. Исковете са предявени от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за
ищеца са налице данни действително да е бил задържан в места за лишаване от
свобода. Същите са предявени и против надлежен ответник, доколкото съгласно
чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по
изпълнение на наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище в гр. София съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение за извършено нарушение
на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в места за лишаване от
свобода, каквито са и ареста, и затворите, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС,
затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални
служби на ГДИН /Арест Пловдив е част от структурата на ОСИН - Пловдив/. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната
администрация в ареста и в затвора следва да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество само част от
претенциите са и то само частично основателни.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът В. *** двукратно, като първият му престой е
бил от 16.11.2016 г. до 06.01.2017 г., а вторият – от 07.01.2021 г. до
16.03.2021 г. И при двата посочени престоя ищецът е бил настанен в новата
сграда на ареста, открита през 2009 г., като в рамките на първия от периодите е
бил в стая 227 с квадратура 14,74 кв. метра, където е бил настанен заедно с още
две лица. През втория период на задържане в Ареста ищецът е бил в килия № 204 с квадратура от 14,74 кв. метра, където е
съжителствал с още две лица. Всяка от килиите в ареста била снабдена със
собствен санитарен възел и мивка с постоянно течаща студена вода и подаване на
топла такава всеки ден сутрин и вечер. Отделно от това, ищецът можел да ползва
течаща топла вода и в банята най-малко два пъти в седмицата. Всяко от спалните
помещения било оборудвано с прозорец с размери 150 х 150 см. с отваряемо крило
за проветрение, като, отделно от това, в ареста била изградена и модерна
вентилационна система. Арестът бил оборудван с водни климатични конвектори,
свързани към водогреен газов котел, като по този начин се осъществявало
охлаждането, съответно отоплението през зимата, като конвекторите били свързани
с чилърна инсталация. По време на всеки от престоите в ареста се е осигурявало
извеждане навън за престой на открито ежедневно, като в тази връзка били
обособени три карета, разделени помежду си, в които лишените от свобода можели
да се раздвижват, включително да спортуват, ако желаят. И през двата периода на
престой на ищеца в Ареста били извършвани периодични ДДД обработки на
помещенията, за които били изготвяни и протоколи.
Установява се от доказателствата
по делото и че действително двукратно ищецът пребивавал в затвора Пловдив, като
първият период бил от 07.01.2017 г. /преведен от ареста/ до 05.04.2017 г. /след
което бил преведен в Затвора Пазарджик/, а вторият – от 17.03.2021 г. /пак след
превеждане от ареста/ до 17.09.2021 г. За първия от престоите в затвора Пловдив
през 2017 г. от страна на ответника не са били представени конкретни доказателства
за конкретните помещения и броя на настанени там заедно с ищеца лица, предвид
съхраняване на такава информация само за три годишен срок. По отношение на
втория от периодите, който е през 2021 г., е установено от писмените
доказателства по делото, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 17.03.2021
г., като първоначално е пребивавал в помещение с № 61, което било от 27 кв.
метра със самостоятелен санитарен възел от 2,50 кв. м. Там ищецът престоял до
06.04.2021 г., като бил настанен заедно с още шестима лишени от свобода. Спалното
помещение разполагало с два отваряеми прозореца с размери 0,44 х 1,17 м. и 0,95
х 1,17 м. След това, до 28.04.2021 г. вкл. В. бил настанен в стая с № 65 в
корпуса на затвора Пловдив с площ от 27,24 кв. метра и самостоятелен санитарен
възел от 2,65 кв. метра. В посоченото спално помещение ищецът бил настанен за
част от посоченото време най-много с още шест лишени от свобода и най-малко с
още трима, като помещението разполагало с два отварящи се прозореца с размери
0,99 х 1,17 м и 0,50 х 0,17 м. В санитарните възли към стая 61 и към стая 65
също имало отваряеми прозорци. На 29.04.2021 г. ищецът В. бил настанен в стая №
7, на шести пост, което помещение било с площ от 28,78 кв. метра със
самостоятелен санитарен възел, като помещението разполагало с два отваряеми
прозореца с размери 0,40 х 1,10 м и 1,00 м х 1,15 м. В това помещение ищецът пребивавал до
23.08.2021 г., като там бил настанен заедно с още най-малко шест и най-много
осем лишени от свобода. На 24.08.2021 г. ищецът В. бил премесен в стая № 17 с
площ от 28,75 кв.м. с прозорец с размери 1,00 х 1,00 м., който се отварял,
както и с отделен санитарен възел от 3,14 кв.м. В помещение № 17 ищецът И.В.
престоял до края на посочения втори исков период на престой в Затвора Пловдив,
а именно до 17.09.2021 г., като по време на този си престой пребивавал с още
шест лишени от свобода. Установява се от доказателствата по делото, че и при
двата престоя на ищеца в Затвора Пловдив са били извършвани периодични ДДД
обработки, включително и на спалните помещения, както и че в санитарните
помещения е имало постоянно течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода
можели да ползват по график два пъти в седмицата в банята при затвора. Отоплението
в затвора Пловдив се извършвало посредством централно-локално парно, а
проветрението посредством отваряне на прозорците. По време на престоя си в
Затвора Пловдив ищецът В. имал многократни срещи с психолози при затвора с
оплаквания от потиснато настроение, както и подавана информация за конфликтни
негови отношения с други лишени от свобода, като инспектор - психологът П.,
свидетел по делото, го приела при втория от периодите на престой в затвора поне
десет пъти за разговори, при които ищецът не споменавал да е бил бит, изнудван
или малтретиран от други затворници.
Установява се от доказателствата
по делото и че действително, след превеждането му от Затвора Пловдив, на
06.04.2017 г. ищецът В. постъпил в Затвора Пазарджик, където реално престоял до
03.08.2017 г. Първоначално, след престоя си в приемно отделение, ищецът бил
настанен в 04 отделение. На 06.06.2017 г. във връзка с настъпил конфликт,
прераснал във физическа саморазправа с друг лишен от свобода, при който ръката
на ищеца В. пострадала, като му била нанесена порезна рана на лява предмишница,
ищецът бил преместен в 08 отделение. След това от 28.11.2018 г. бил преместен в
07 отделение, а на 21.01.2018 г. – в 09 отделение. Предвид изтеклия период от
време и номенклатурата на делата в ГДИН, данни относно конкретните помещения по
настаняване на ищеца и броят на лишените от свобода в тях не били съхранени. В
периода на престой на ищеца в Затвора Пазарджик всички спални помещения били с
достъп до санитарен възел с течаща студена вода. Отделно от това, всяко
отделение разполагало и с течаща топла вода от бойлер, която можела да се
ползва от всички през светлата част на деня. Лишените от свобода ползвали и
течаща топла вода в банята при затвора Пазарджик по график. Спалните помещения
разполагали с прозорец, допускащ проникване на дневна светлина и с възможност
за отваряне за проветрение. Отоплението на Затвора се осъществявало посредством
локално парно на газ. През периода на престоя на ищеца в Затвора Пазарджик по
договор били извършвани периодично дейности по дератизация и дезинсекция, за
които се съставяли протоколи. Във връзка с оплакванията на ищеца от
неразбирателство с други лишени от свобода, прераснали и в описания конфликт от
м.06.2017 г., ищецът бил неколкократно преместван по негово искане в други
отделения, но отново изразявал
недоволство от преместването си, доколкото държал да бъде преместен в
отделение, което той посочи, а също и да бъде върнат отново в отделението, в
което бил първоначално, като в тази връзка и обявил краткотрайна гладна стачка
и депозирал жалба до Министъра на правосъдието. По време на престоя на ищеца в
Затвора Пазарджик не били отразени случаи на самонараняване, а по време на
престоя в Затвора Пловдив свидетелката инспектор-психолог П. разбрала, че имало
един описан случай на самонараняване предвид отказ ищецът да бъде преместен в
друго помещение. През време на престоя си в Затвора Пловдив ищецът не бил
настаняван в едно помещение с носител на ХИВ вирус д.й..
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и от разпита
на свидетеля П., чиито показания съдът кредитира като дадени незаинтересовано,
а така също и само отчасти от разпита на свидетеля И., доколкото последният не
е дал каквото и да било конкретика по отношение на престоя именно на ищеца в
Затвора Пловдив, за което е давал показания.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, съдът без да обсъжда
конкретните оплаквания на ищеца по същество, намира, че не е доказано изобщо
пребиваването му в съответно пенитенциарано заведение за част от претендираните
периоди, което касае първият от исковете, касателно престой на ищеца в Ареста
Пловдив, тъй като се установява, че същият е бил по-кратък от посочения по
уточнението по исковата молба и вместо на 16.02.2017 г. е приключил на
06.01.2017 г. Поради това и искът е изобщо недоказан за частта от исковия
период от 07.01.2017 г. до 16.02.2017 г. По втория от исковете, касаещ престой
на ищеца в затвора Пловдив е видно от доказателствата, че той е приключил на
05.04.2017 г., а не на 06.05.2017 г., както се претендира. Поради това и
отчасти за този период, в който не се установява ищецът да е бил в Затвора
Пловдив, а именно за времето от 06.04.2017 г. до 06.05.2017 г. втората от
исковите претенции е недоказана. Същото касае и третата искова претенция с посочено
задържане в Затвора Пазарджик, доколкото се установява, че ищецът е пребивавал
там не до 01.11.2018 г., както се твърди, а само до 03.08.2018 г. Затова и
отчасти за исковия период от 04.08.2018 г. до 01.11.2018 г. тази искова
претенция също е недоказана и не следва да се разглеждат оплакванията по
същество. Отчасти е недоказан и престоят на ищеца в Ареста Пловдив по
четвъртата му искова претенция, като същият е престоял там до 16.03.2021 г., а
не до 07.04.2021 г., както е предявил иска си.
Установява се иначе по първата от
самостоятелните пет искови претенции ищецът действително да е пребивавал в Ареста
Пловдив за времето от 16.11.2016 г. до 06.01.2017 г., по втората – в Затвора
Пловдив от 17.02.2017 г. до 05.04.2017 г., по третата – в Затвора Пазарджик от 07.05.2017
г. до 03.08.2018 г., по четвъртата – в Ареста Пловдив от 07.01.2021 г. до
16.03.2021 г. и по петата – в Затвора Пловдив от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г.
Именно по отношение на така посочените периоди, включващи част от исковите
такива, ще следва да се разгледат и по същество конкретните оплаквания на ищеца,
формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или
липсата на всяко от тях, съдът ще следва да осъществи и преценката си за
кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода във всяко от посочените пенитенциарни заведения, както и за
всеки от различните посочени периоди, конкретизирани като отделни искови
претенции, като вземе предвид и продължителността на всеки престой в място за лишаване от
свобода,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На
първо място, по отношение на всеки от двата
посочени по-горе като действително констатирани периоди на задържане на ищеца в Ареста Пловдив, се установява
категорично от доказателствата по делото, че ищецът е бил настанен в помещения
във вече разкритата нова сграда на ареста, където е бил в стаи, отговарящи на
изискванията относно минималната разполагаема площ на един лишен от свобода от
4 кв.м., като при всеки от двата периода е съжителствал с още две лица при
квадратура на стаите от 14,72 кв. м. Установява се, че въпросните стаи са били
оборудвани с легло за всеки от задържаните с предоставен постелъчен инвентар и
завивка, маса и табуретки, като във всяка от тях е имало и самостоятелен
санитарен възел с течаща постоянно студена вода и подавана топла такава сутрин
и вечер. Установява се също така и че в цялата сграда на Ареста –Пловдив е
осигурена вентилация чрез инсталирана специална вентилационна
система, както и отоплителна система. Видно от представените писмени
доказателства, в ареста се извършват периодично дейности по дезинсекция и
дератизация, като от приложените протоколи, удостоверяващи това, става ясно, че
такива дейности са били извършвани и при първия, и при втория от процесните
престои на ищеца там. Нито от писмените, нито от гласните доказателства се
установяват твърденията на ищеца за заразеност на помещенията в ареста по време
на престоите му там с насекоми или гризачи. Налице са били и няколко отделни
„карета“ за осъществяване престой на открито, раздвижване и спорт. Следователно и напълно недоказани се явяват
всички оплаквания на ищеца от неблагоприятни условия на престой в ареста в гр. Пловдив, формулирани в исковата му молба, поради което и съдът счете, че следва изцяло да отхвърли двете искови
претенции, касателно посочените два престоя в Ареста Пловдив, всяка за
обезщетение от по 10 000 лева.
Що се касае до оплакването
за пренаселеност в условията на задържане
в Затвора Пловдив при всеки от двата му престоя там / установени от 17.02.2017
г. до 05.04.2017 г. и от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г./, то се установява от писмените доказателства за посочените като разглеждани от съда периоди,
че конкретни документи са запазени само за втория от тях /от 08.04.2021 г. до
17.09.2021 г./, като в рамките на същия за част от времето на престой в
затвора, а именно за общо 98 дни ищецът наистина е пребивавал при условията на
пренаселеност. Това касае престоят му в помещения с № 7 и с № 65, когато ищецът
е бил при условия на пренаселеност, доколкото с оглед площта на помещенията и
броят на настанените заедно с ищеца там лица е било налице несъотвествие с
минималната жилищна площ на един лишен от свобода, съобразно с предвидения в
ЗИНЗС законов стандарт от 4 кв. метра /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/. Иначе, не се
установява в рамките на този втори по ред престой в Затвора Пловдив да е било
налице особено съществено нарушение на изискването относно разполагаемата площ
на един лишен от свобода, доколкото за нито един ден от периода от 08.04.2021 г.
до 17.09.2021 г. ищецът В. не е бил в помещения, в които площта да е била под 3
кв.м. на човек, както твърди в исковата си молба. Поради това и съдът
намира, че следва да приеме за отчасти доказана исковата претенция
на ищеца за присъждане обезщетение в частта ѝ относно неизпълнение на
нормативното задължение на специализираната администрация на местата за
лишаване от свобода за осигуряване на съответна разполагаема площ при
изтърпяване на наказанието на ищеца в рамките на периода на
действителен престой в рамките на исковия период от 08.04.2021 г. до 17.09.2021
г. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца
не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от
ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени
със самостоятелни легла, съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период
на задържане на ищеца.
Що се касае до престоя на ищеца в
затвора Пловдив през първия от процесните периоди в рамките на 2017 г., то,
както се каза, не са налице конкретни данни за точните помещения по настаняване
на В. и съответно брой настанени там лишени от свобода заедно с ищеца. По
делото, от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест да установи
конкретните условия на задържане и тя му е била надлежно указана, не са
представени конкретни доказателства за този исков период през 2017 г. С оглед
на обстоятелството, че от страна на ответника все пак обаче е представена
справка относно местата по настаняване на ищеца в Затвора Пловдив и броя на
лицата, с които е бил настанен за единия от исковете, касаещ 2021 г., като по
отношение на исковия период от 2017 г. изрично е посочено в справката, че
администрацията не разполага с конкретно съхранена информация, предвид
утвърдения срок на съхранение на същата, съдът не намира, че в случая са налице
условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за изцяло доказан твърденият
факт на пренаселеност на помещенията по задържане на ищеца в Затвора Пловдив за
този по-ранен период на неговото задържане установен в рамките на исковия
период от 17.02.2017 г. до 05.04.2017 г. На
първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не задължава съда да
признае за доказани съответните факти и то само, ако специализираната
администрация откаже да предостави информация. В случая не е налице отказ от
представяне на такава, а изявление, че специализираните органи по изпълнение на
наказанията не разполагат с достатъчно конкретна информация поради изтекъл срок
на съхранение, като е видно, че за другият процесен период такава е била
надлежно представена. На второ място, съдът не
намира за доказано по какъвто и да било начин въпросното твърдение на ищеца за
пренаселеност по време на този исков период през 2017 г., доколкото същото не
може да бъде подкрепено от нито едно от останалите доказателства по делото. В
тази насока твърденията на ищеца не се подкрепят включително и от показанията
на разпитания по негово искане свидетел И., който изобщо не е дал конкретика
относно това къде и с колко лица е бил настанен В. ***, нито е посочил ищецът
да е споделял оплаквания от пренаселеност в посочения период. Такава информация
не може да се извлече и от съдържанието на
докладите на
Омбудсмана на Република България
досежно условията в Затвора Пловдив, които ищецът желае да се обявят за ноторно
известни от съда. Следва да се има предвид, че действително изготвените доклади на Дирекция
„Национален превантивен механизъм и основни права и свободи на човека“ са
публично известни, доколкото са публикувани на страницата на Омбудсман на
Република България в съответната секция „Национален превантивен механизъм“. Касателно извършени проверки в Затвора Пловдив са налице
доклади от 2016 г. и от 2018 г. Поради
това и те не са пряко относими, доколкото касаят съответно по-ранен, както и последващ
разглеждания период. В „Доклада на националния превантивен механизъм от проверки в затвора в гр.
Пазарджик и общежитията към него; затвора в гр. Пловдив и общежитието към него
и ареста в гр. Пловдив“, който е от осъществена проверка през 2018 г.,
действително се съдържа информация за констатациите конкретно по отношение на
Затвора Пловдив относно установена спрямо общия капацитет на затвора от 358
лица пренаселеност към 08.06.2018 г. с настанени 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото,
обаче, първо касае последващ исковия период и второ, отнася
се за
данни за общата пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати,
която, така оценена, не би могла да се определи и като особено
съществена, доколкото не е било налице надхвърляне на изискването за
разполагаеми 3 кв.м. на лишен от свобода, а напротив, така изчислена площта е
била под 4 кв.м., но значително над 3 кв.м. на всеки лишен
от свобода. Освен това, независимо от посоченото в доклада за
извършени проверки през 2016 г. /„Доклад относно проверките в затвора в град Стара Загора, общежитие от
открит тип към затвора Стара Загора, общежитие от закрит тип „Черна гора“, арест в град Стара Загора, затвора в град Пловдив, общежитие от открит тип „Хеброс“ и арест в град Пловдив“/, а именно, че в Затвора
Пловдив е била установена значителна пренаселеност през 2016 г., то не може да
се счете, че такава е била тенденцията и през 2017 г., защото в самия доклад е
посочено, че вече са били взети мерки за пренасочване на лишените от свобода от
област Кърджали към Затвора Пазарджик с оглед постигане на стандарта от 4 кв.
метра на лишен от свобода. Освен това, очевидно е от съдържанието и на двата доклада, че състоянието на пренаселеност не е било постоянно, нито изразено в
една и съща величина през 2016 г. и 2018 г., доколкото е налице
текучество. Поради това и данните от въпросните доклади следва да се
вземат предвид, но общо като насока относно състоянието в български затвор, а
предвид характера на производството, което изисква преценка на конкретни факти
и обстоятелства, поради искането за определяне на конкретно по размер обезщетение за
конкретно лице, съдът се основава преди всичко на конкретните доказателства,
събрани по делото и относими към престоя именно на ищеца В.. Затова и намери,
че не може да бъде счетено за доказано твърдението на ищеца за поставянето му в
условия на пренаселеност в Затвора Пловдив за частта от исковия период, за
която се установява да е бил в този затвор от 17.02.2017 г. до 05.04.2017 г.,
при това под 3 кв.метра на човек, както се твърди в исковата молба.
Що се касае до оплакването от пренаселеност в рамките на престоя на ищеца
в Затвора Пазарджик през периода, за който се установява да е
действително пребивавал там и съобразно с началото на исковата претенция, а
именно от 07.05.2017 г. до 03.08.2018 г., до когато се установява да е
пролежавал там, то, както и по отношение на единият от исковите периоди
касателно Затвора Пловдив, от страна на ответника не е предоставена пълна
информация относно броя на лицата, с които ищецът е бил настанен. Налице са
само общи данни относно отделенията, в които е пребивавал. И тук, както се
посочи и по-горе и то по същите съображения, към които съдът препраща и по
отношение на този иск, съдът не намира, че следва на основание чл.284, ал.3 от ЗИНЗС да приема
за изцяло доказан твърденият факт на пренаселеност на помещенията по задържане
на ищеца в Затвора Пазарджик. Същевременно обаче счита, че все пак следва да се
съобрази, макар и общо, с официално изнесените данни касателно Затвора
Пазарджик при извършвани му проверки конкретно през 2018 г., съдържащи се в
цитирания доклад от 2018 г., публикуван на страницата на Омбудсмана на
България, изготвен по линия на Националния превантивен механизъм. В тази насока
съдът взема предвид, че в този доклад са изведени констатации за особено
сериозна пренаселеност, обусловена и от извършваните ремонти в затвора, за
което впрочем са налице доказателства и в представената от Затвора Пазарджик
справка, включително и конкретни констатации за пренаселеност в помещение,
находящо се в седмо отделение, в което отделение са налице данни ищецът също да
е пребивавал. В тази насока и съдът
намира, че ще следва да приеме за установено, макар и при липса на конкретика
относно точният брой на дните, при които ищецът е търпял такива условия,
наличието на пренаселеност при престоя му в Затвора Пазарджик конкретно през
2018 г., особено като се има предвид, че в доклада има макар и общи данни за
разполагаема площ на един лишен от свобода под 3 кв.м. Данни за такава
пренаселеност обаче през 2017 г. не могат да се извлекат, нито от докладите на
Омбудсмана, нито от събраните по делото гласни и писмени доказателства, поради
което и не е налице установяване на такова нарушение през пълния исков период
от 07.05.2017 г. до 03.08.2018 г., а както се посочи, само за част от него,
включващ престоя на ищеца само през 2018 г.
Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения
на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е
налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, влязла в сила през 2017 г., сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение
за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., като за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, е съществувало задължение за изпълнение на стандартите,
касаещи минималната жилищна площ, като в тази насока, както се каза, пряко
приложима по силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването
относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван, отделните
претенции на В., които се посочиха по-горе, както се каза, са отчасти доказани.
Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това
положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство
дори за помещенията, за които е налице конкретна информация, че е бил
настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада заетото от мебели
пространство, предвид липсата на предоставени от ответника данни относно
наличието и разположението им в стаите и точният им брой. Поради това и според
съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна
на специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца по вторият от исковете му
касателно престой в Затвора Пловдив и по този за престоя в Затвора Пазарджик.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в Затвора Пловдив и през двата искови периода на
престой там, както и в Затвора Пазарджик, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена
вода, а във всяко отделение на Затвора Пазарджик и с достъп до течаща топла вода през деня, като лишените от свобода са можели да ползват
по определен график за седмицата и баня с осигурена топла вода. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. При това положение и
недоказано е посоченото оплакване на В. за всеки от престоите му в Затвора
Пловдив и този в Затвора Пазарджик.
Що се касае до оплакването за заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи и дървеници, то от свидетелските
показания се установява, че действително в Затвора Пловдив е имало дървеници и мишки,
макар да не е уточнено в кои точно помещения. Установява се от приетите
писмени доказателства обаче, че и през първия исков период на престой в Затвора
Пловдив, и през втория, както и през периода на престой в Затвора Пазарджик, са
се извършвали и то периодично дейности по договор по дезинсекция, както и за дератизация на
помещенията на затворите, включително и спалните такива. Очевидно, с
оглед показанията на свидетеля, въпреки положените в тази насока усилия
конкретно в затвора Пловдив, паразитните насекоми и гризачи, от които е
оплакването – дървеници и мишки - не са изчезнали напълно. Това обаче не се
дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за общо трите
периода на престой на ищеца и в двата затвора са били осъществени значителен
брой дейности по ДДД обработка, като в някои случаи те са били ежемесечни.
Затова и въпреки че принципно наличието на инсекти или гризачи в спалните
помещения е от естество да води до описаните от ищеца неприятни усещания, то
същото не може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение
на ответника, доколкото се установява същият да е положил необходима и дължима
грижа за справяне с този конкретен проблем, като всяка от годините регулярно е
извършвана съответната дейност по ДДД обработка.
Недоказани са общите
оплаквания на ищеца, че по време на престоите в Затвора Пловдив и в Затвора
Пазарджик е търпял неблагоприятни условия конкретно на задържането, свързани с
това, че през зимата е много студено, а
през лятото много топло и задушно. В тази насока следва да се има предвид,
че са налице събрани писмени доказателства относно изградена отоплителна
система по отношение и на двата затвора, а именно, че е било осигурено локално
парно за ползване през отоплителния сезон и съответно осигурени отоплителни
тела. И за двете пенитенциарни заведения е установено спалните помещения да са
разполагали с прозорци, които позволяват осъществяване на естествено
проветрение и проникване на свеж въздух в стаите, с което е изпълнено
изискването по чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС. Затова и общите твърдения, изложени в исковата молба, че през зимата е студено, а
през лятото е горещо, като се има предвид, че се касае до характерни
температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не
могат да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията
на Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо
отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие, независимо от това дали
действително е било много студено през зимата, или много топло през лятото,
защото това са условия на климатичната среда, които се търпят от всички в
съответното населено място.
Що се касае конкретно до оплакванията на ищеца относно неблагоприятна и притеснителна личностова среда, а именно отнесените към последния период
на престой в Затвора Пловдив оплаквания, че е бил настанен с наркомани, които
го притесняват и обиждат и му упражняват натиск за цигари и продукти, както и
това, че от тези притеснения си бил рязал ръцете и бил преместен в стационар, а
така също и че бил бит от съкилийници месец преди предявяване на исковата молба
/следователно през август 2021 г./, и пребивавал в килия с болен с вирус на ХИВ,
то съдът намира същите за недоказани. Действително, установява се от
доказателствата по делото, че ищецът В. е участвал във физически конфликт с
друг лишен от свобода, в която връзка е бил освидетелстван с издадено му СМУ и
лекуван в стационар. Това обаче, както е видно от доказателствения материал, е
станало не при престоя му в Затвора Пловдив, а при този в Затвора Пазарджик. Твърдяното нарязване на
ръцете е установено да не е в резултат от самонараняване, а в резултат от
описаното в изпратената от Затвора
Пазарджик документация сбиване от 04/05.06.2017 г., когато ищецът е получил
порезна рана на лявата ръка. Впрочем, в показанията на свидетеля П. се твърди
да е разбрала за едно самонараняване на ищеца, което било по причина на това,
че не бил преместен в друго помещение. Конкретика за характера на такова
самонараняване, при това свързано с пролежаване в стационара, както твърди
ищецът обаче, не е налице, като напротив, от приложената докладна от лекаря при
Затвора Пловдив е налице информация, че ищецът не е пролежавал изобщо в стационара
при Затвора Пловдив. Налице са данни да е бил в стационара на Затвора
Пазарджик. Поради това и съдът намира, че най-вероятно разпитаната свидетелка
сочи на разказан ѝ случай от затвора
Пазарджик. Недоказано е соченото от ищеца твърдение, че бил настанен заедно с
наркомани, които оказвали тормоз спрямо него, както и че бил бит от
съкилийници. В тази насока и свидетелката П. е посочила, че ищецът действително
е влизал в конфликт с друг лишен от свобода, но същевременно и че не е правил
оплаквания пред нея за това да е бил малтретиран по какъвто и да било начин от
някого. Освен това, установява се от направена справка по повод на оплакване на
ищеца до Министъра на правосъдието, направено обаче при престоя му в Затвора
Пазарджик, че емоционалното състояние на самия ищец е нестабилно и същият
изпадайки в конфликтни ситуации сам е склонен да употребява физическо насилие.
Видно е също така и че същият е обявявал гладна стачка и е депозирал оплаквания
относно това, че не е бил преместван в други помещения, в които той желае, но
това се е случвало пак при престоя му в Затвора Пазарджик. Впрочем, от анализа
на доказателствата може да се направи извод, че такива негови искания са били
неоснователни, защото той е бил преместен именно поради възникнала физическа
саморазправа с друг лишен от свобода, а впоследствие, пак е искал да се върне в
същото отделение, където е възникнал конфликтът, което логично не е било
уважено от администрацията, предвид и съдържащите се в документацията
констатации, че често влиза в конфликтни отношения с други лишени от свобода и
поради това и желае преместване в други килии и отделения. От доказателствата
също така може да се направи и извод, че ищецът сам влиза в конфликти, а не е
жертва на някакво конфликтно поведение от други лица. Не се установява от
доказателствата по делото при последният престой а ищеца в Затвора Пловдив от
2021 г. същият да е подал оплакване, или искане за преместване, което да не е
било уважено. Не е установено изобщо и ищецът да е бил настаняван заедно в едно
помещение с лишен от свобода с имена д.й., а от докладната от лекаря при затвора
става ясно, че няма данни ищецът да е бил в контакт с болен с вируса ХИВ. В
тази насока и посочените твърдения по исковата молба касателно последния период
на престой на ищеца в Затвора Пловдив се явяват напълно недоказани, като освен
това и не става ясно поради какви обстоятелство ищецът счита, че евентуалното
съжителство с лице с вируса ХИВ го уврежда, водейки до изживяване на обида,
огорчение и прочие описаните вреди.
С оглед изложеното по-горе, в заключение, съдът намери, че следва
да отхвърли като изцяло неоснователни и недоказани исковите претенции отнасящи
се до престой в ареста Пловдив за претендираните суми от по 10 000 лева
обезщетение съответно за всеки от предявените периоди 16.11.2016 г. до
16.02.2017 г., както и 07.01.2021 г. до 07.04.2021 г., както и исковата
претенция за обезщетение за вреди от 10 000 лева, отнасяща се до престоя в
затвора Пловдив в периода от 17.02.2017 г. до 06.05.2017 г., а така също и
отчасти останалите две искови претенции, отнасящи се до престоя в Затвора
Пазарджик за посочения от ищеца период от 07.05.2017 г. до 01.11.2018 г. и
престоя в Затвора Пловдив за периода от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г., като
недоказани. Съдът счита, че отговорността на ответника ГДИН София следва да
бъде ангажирана само по отношение на установеното незаконосъобразно
бездействие, свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г.,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода за установения конкретен брой дни - 98 в рамките на
разглеждания период от време, както и по отношение на така установеното бездействие
за част от установения престой в Затвора Пазарджик, а именно от началото на
2018 г. до 03.08.2018 г., до когато ищецът е пребивавал там. По всички останали
оплаквания, относими към всеки от исковете, както и индивидуалните оплаквания,
касателно последният иск, съдът счете, че не следва да уважава исковите
претенции, предвид недоказаността им.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените
неблагоприятни условия, при които ищецът В. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив и съответно в Затвора Пазарджик, при
прилагане на подхода на оценка на въздействието им върху психическото и
физическото състояние на задържаното лице, съобразно с тежестта на всяко нарушение,
неговият интензитет, конкретния брой дни в рамките на периода, за които се
установява по категоричен начин пренаселеност в килиите при престоя в Пловдив,
съответно общите данни относно характера на пренаселеността през 2018 г. за
Затвора Пазарджик, съдържащи се в коментирания доклад на Омбудсмана, както и като
взе предвид и възрастта на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване
на неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на всеки от затворите по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода в резултат от кумулативното
въздействие на последиците от посочените
бездействия. Тези неблагоприятни условия, макар да не е доказано
да са в кумулативна съвкупност с другите твърдени такива по исковата молба,
сами по себе си, са от естество да причинят описаните от ищеца чувства на
огорчение и такова за малоценност. Пренаселеността в помещенията по престояване
на ищеца е винаги такова обстоятелство, което и обективно води до извод за
унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство и поради това води и до описаните от ищеца неблагоприятни
психологични изживявания. В тази връзка и описания от ищеца психологически
дискомфорт според съда е реална последица от посочените неблагоприятни условия
във всеки от двата затвора. Съдът
взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от
27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в арест, като съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените
вреди се предполага до доказване на противното. Установени са, каза се, с оглед
посоченото подробно по-горе при анализа на отделните оплаквания, нарушения на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на същите, съдът намира, че те
действително водят до неприятните психически изживявания, посочени от ищеца. В
тази насока от страна на ответника не са ангажирани доказателства, които да
водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди по всеки от останалите за обсъждане два иска, които ще
бъдат отчасти уважени, то съдът с оглед на посочените по-горе обстоятелства по
отношение на всяко от допуснатите нарушения, съпоставени с възрастта на ищеца,
както и общият период на престоя му във всеки от двата затвора, го определя
като среден. При това положение и съдът
намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от
страна на ищеца В. неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразните
бездействия, осъществили нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 500 лева касателно иска му, свързан с престоя в
Затвора Пловдив, като исковата претенция до пълния предявен размер от
10 000 лева ще следва да се отхвърли като недоказана. За иска, относим към
престоя в Затвора Пазарджик, справедливо се явява обезщетение от 1000 лева,
като поради това и тази искова претенция ще следва да се отхвърли и до пълния
предявен размер от 35 000 лева. В тази насока и съдът се съобразява и с
разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочен в
приложение към Решение Иванов и др. срещу България, както и Йорданов и Джелебов
срещу България, И. срещу България и др. и взема предвид като основа за
преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ и съобразява
обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения
от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни
оплаквания касателно условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело, като е
преценявано и кумулативното им въздействие върху лишените от свобода, а по това
дело е налице въздействие на едно единствено неблагоприятно условие. Затова и
както взе предвид и размера на минималната пенсия и минималната работна заплата
за страната, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че посоченият размер на
обезщетенията по двата иска, което ще присъди, ще съответства на установения
принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. В тази
връзка и се взе предвид и че в редица свои решения ЕСПЧ вече е имал
възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед различията в
жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на обезщетение,
съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би било
достатъчно и справедливо /Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others
v. Italy и др./.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца по всеки от исковете, такава ще следва
да се присъди върху размера на присъжданото обезщетение по два от исковете,
които биват частично уважени, доколкото се касае до акцесорна претенция,
следваща съдбата на главната, но не както е поискано, считано от 16.11.2016 г. Според т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на
администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху
сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, а при нищожните – моментът на издаването
им, а за незаконни действия или бездействия на
административните органи – от момента на
преустановяването им. Доколкото се касае до конкретни искови претенции с
начало и край на исковия период, то съответно по отношение на тази, свързана с
престоя на ищеца в Затвора Пловдив, който приключва на 17.09.2021 г., ще следва
законната лихва да се присъди, считано от следващата я дата 18.09.2021 г., а не
от посочената от ищеца по-ранна, доколкото това е моментът на преустановяване
на незаконосъобразното бездействие. Същият е подходът и по отношение на иска,
свързан с престоя в Затвора Пазарджик, където законната лихва върху
обезщетението следва да се присъди, считано от 04.08.2018 г., когато престоят
на ищеца в този затвор е бил преустановен, до окончателното изплащане на
обезщетението.
При този изход на производството и
съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице
частично отхвърляне на исковата претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
I. ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца И.М.В. с ЕГН **********,***, сумата
от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди в рамките на
периода от 01.01.2018 г. до 03.08.2018 г. в резултат
от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията на Затвора Пазарджик, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 04.08.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ тази искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Затвора Пазарджик в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС за частта от посочения от ищеца
исков период от 07.05.2017 г. до 31.12.2017 г., както и от 04.08.2018 г.
до 01.11.2018 г., както и за
разликата до
пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 35 000 лева, а също и за останалите оплаквания
за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и по
отношение на законната лихва върху обезщетението за периода от 16.11.2016 г. до 04.08.2018 г., като
неоснователна и недоказана.
II. ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца И.М.В. с ЕГН **********,***, сумата
от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди в рамките на
периода от 08.04.2021 г. до 17.09.2021 г. в резултат
от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 98 дни в
рамките на посочения период, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 18.09.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ тази искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Затвора Пловдив в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС
за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 10 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и по отношение на законната лихва върху
обезщетението за периода от 16.11.2016
г. до 18.09.2021 г.,
като неоснователна и
недоказана.
III. ОТХВЪРЛЯ изцяло
предявеният от И.М.В. с ЕГН ********** иск против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – София за обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 10 000 лева, причинени на ищеца
при престоя му в Ареста Пловдив в
периода 16.11.2016 г. до 16.02.2017 г. в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане,
като неоснователен и недоказан.
IV. ОТХВЪРЛЯ изцяло
предявеният от И.М.В. с ЕГН ********** иск против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – София за обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 10 000 лева, причинени на ищеца
при престоя му в Ареста Пловдив в
периода 07.01.2021 г. до 07.04.2021 г. в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, ведно със законна лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане,
като неоснователен и недоказан.
V. ОТХВЪРЛЯ изцяло
предявеният от И.М.В. с ЕГН ********** иск против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София за обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, причинени на ищеца при престоя му в Затвора Пловдив в периода 17.02.2017 г.
до 06.05.2017 г. в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, ведно със законна
лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане, като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца И.М.В. с ЕГН **********,***, сумата
от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: