№ 115
гр. Велики Преслав, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100126 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозиран от А. И. С. срещу
„Б.Е Д.К.“ ООД, представлявано по закон заедно и поотделно от Б.К.Б. и С.И.Г. –
Управители положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за кредит с номер
****** от 26.08.2024 год., поради неточно посочен в него ГПР.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за кредит №: ****** от 26.08.2024 г.,
сключен с ответното дружество. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 1,300.00 лева,
при срок за погасяване на кредита от 16 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен
фиксиран годишен лихвен процент от 48.63 %, годишен процент на разходите от 63.04 %.
Общият размер на всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на кредита и
за покриване на пълната стойност на кредита бил 1,792 лева. Твърди, че съгласно чл. 9, ал. 1
от Договора за заем, му била начислена допълнителна такса в размер на 676.48 лв. за услуга
по бързо разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, като сумата била
разсрочена на равни части и дължима заедно с погасителните вноски за главница и лихва.
Освен това, съгласно чл. 9, ал. 2 от Договора за заем му била начислена още една
допълнителна такса в размер 1,014.72 лв. за услуга „динамично плащане“ при условията на
т. 7.4. от раздел V от Общите условия, като и тази сума била разсрочена на равни части и
дължима заедно с погасителните вноски за главница и лихва.
Ищецът изтъква, че след добавяне на въпросните такси действителната сума, която
кредитополучателят се задължава да върне всъщност е в размер 3,483.20 лева.
Поддържа, че таксата за бързо разглеждане на документи е нищожна на основание чл. 21
от ЗПК, тъй като противоречи на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Акцентира, че тази такса
неоснователно не е включена и в годишния процент на разходите по кредита, поради което е
налице заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а клаузата се явява нищожна на още
едно основание - чл. 19 ал. 5 от ЗПК. Обръща внимание и на размера на таксата - 676.48 лв.,
който е значителен предвид размера на получената в заем сума. Счита, че посочената сума
1
представлява прекомерно висока печалба на кредитора и е предпоставка за значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца-кредитодател и потребителя,
поради което клаузата, която урежда това задължение се явява неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такива е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Ищецът е на мнение, че договорената такса за услуга „Динамично плащане“ също е
нищожна, на осн. чл. 21 от ЗПК, тъй като не попада в приложното поле на ал. 10а, ал. 1 ЗПК.
Поддържа доводите си, че и с тази такса се прикрива истинската цел на кредитора, а именно
увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем и заобикаляне
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание
за дължимост на същото.
Освен това ищецът заявява, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени, тъй
като са били изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Счита, че въпросната клауза с която се начисляват допълнителни 1,014.72 лева при
главница по договора за заем в размер на 1,300.00 лв. поражда значително нарастване общия
размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина клаузата на чл. 9, ал. 2
от договора за заем е недействителна и на осн. чл. 143 от ЗЗП, тъй като накърнява принципа
на добросъвестност при договарянето, уговорена е във вреда на потребителя, води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
По изложените по-горе доводи, ищецът счита, че процесният договор за заем е
недействителен, поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Настоява, че уговорените
възнаграждения за допълнителни услуги бързо разглеждане и динамично плащане са
разходи по кредита, които е следвало да бъдат включени при изчисляването на годишния
процент на разходите, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва. Ищецът се аргументира с възприетото в
практиката на СЕС - решение по дело С-686/19, в което е изяснено, че с понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Моли исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендира присъждане на сторените
съдебно-деловодни разноски. Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния
му представител (с включено ДДС) при условията на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага
становище за неоснователност на предявените искови претенции.
Ответникът по същество не оспорва наличието на валиден договор за кредит, сключен
между него, от една страна в качеството на кредитор и ищеца, от друга страна в качеството
на клиент (кредитополучател), с параметри, съответстващи на посочените в исковата молба.
Ответното дружество категорично заявява, че атакуваните такси не са включени в ГПР и
поддържа, че не следва да бъдат включени при изчисляването му, тъй като не представляват
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Акцентира, че ищецът, като
страна по договор за потребителски кредит, сам е пожелал всяка една от предоставените от
кредитора допълнителни услуги, които сами по себе си не са задължителна предпоставка за
отпускане на кредит. Допълва, че избраната допълнителна услуга „Бързо разглеждане”
предхожда момента на усвояването на кредита (предоставяне на паричната сума на
2
потребителя) и не е свързано с него, а единствено има отношение към това дали кредиторът
ще иска да кредитира потребителя или не. Заявява, че доброволното действие „Динамично
плащане” също не следва да се счита, като действие свързано с управлението на кредита по
смисъла на чл. 10. ал.2 от ЗПК.
Противопоставя се на твърдението, че атакуваните клаузи били в противоречие с
общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за
поведение, установени в обществото.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за кредит с номер ****** от 26.08.2024
год., сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на кредитор и
ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател се установява, че кредиторът е
предоставил на ищеца кредит в размер на 1300 лева. Видно от ангажирания погасителен
план към договора падежът на последната вноска е настъпил на 20.12.2025 год. (общо 16
броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер на 112 лева без включена неустойка.
ГПР възлиза на 63,04 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент,
който към датата на сключване на договора за кредит бил 48,63 % годишно. В чл. 9, ал. 1 и
ал. 2 от договора е посочено, че при кандидатстването си за отпускане на кредит
кредитополучателят изрично е заявил желание да ползва услуга „Бързо разглеждане на
искането“ и услуга „Динамично плащане“, за които услуги се дължи допълнително
възнаграждение, платимо в полза на кредитора, в размер съответно на 676,48 лева и 1014,72
лева. При това положение общата дължима сума по кредита възлиза на 3483,20 лева.
Посочено е, че дължимите възнаграждения за допълнителни услуги се разсрочват за срока на
договора за кредит и така дължимата месечна вноска възлиза на 217,70 лева.
Договорът е сключен при общи условия, приложени към исковата молба.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от
ЗПК.
По допустимостта на предявената установителна претенция:
Искът за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит е
процесуално допустим. Правният интерес на ищеца произтича от качеството му на страна по
договора, която е навела доводи и възражения относно недействителността на този договор,
респ. на отделни негови клаузи.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъде основателен предявеният установителен иск ищецът следва в условията на
пълно и главно доказване да докаже: 1. сключването между него и ответното дружество на
процесния договор за паричен заем и неговото конкретно съдържание – права и задължения
на страните, уговарянето в полза на ответника на процесната такса за разглеждане на
искането за отпускане на кредит в посочения размер; 2. че целият договор, в това число и
посочените клаузи от договора, са нищожни на заявените с исковата молба основания; 3.
Размер на реално прилагания между страните по договора ГПР, доколкото се твърди, че е
различен от посочения в договора.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
3
възражения, в това число, че сключеният между страните договор е валиден, че уговорените
между страните по Договора за кредит клаузи за заплащане на такса за бързо разглеждане и
такса за услуга „Динамично плащане“ са валидни и като такива обвързват страните, че
оспорените като неравноправни клаузи са индивидуално уговорени; че посоченият в
договора ГПР е реално приложимия в отношенията между страните.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца
(кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за
кредит с номер ****** от 26.08.2024 год., по силата на който на кредитополучателя е
отпусната главница в размер на 1300 лева, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за кредит,
както и на клаузите, уреждащи дължимост на допълнителни възнаграждения за
предоставени допълнителни услуги по договора „Бързо разглеждане на искането“ и
„Динамично плащане“. Страните също така имат разногласие и по въпроса дали тези
допълнителни възнаграждения следва да се включат при изчисленията на ГПР или не, като
ответникът категорично заявява, че те не са включени в ГПР, а ищецът поддържа, че
размерът им следвало да се вземе предвид при определяне на ГПР.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 20.08.2024 год.,
действаща към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на
страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон.
Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани
в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е
регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според
императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Съдът, след като анализира клаузите на оспорения договор за потребителски кредит,
намира, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание
относно определяне размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не са
включени договорените допълнителни възнаграждения, дължими от кредитополучателя, за
предоставени допълнителни услуги по договора - „Бързо разглеждане на искането“ и
„Динамично плащане“. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните данни, които са послужили за
изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В конкретния случай в
процесния договор е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като
абсолютна процентна стойност – 63,04 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация как е формиран той. Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС на РБ. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
4
потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се
зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния
лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на процесния
договор за кредит (26.08.2024 год.) - за периода след 01.08.2024 год. размерът на основния
лихвен процент, определен от БНБ е 3,53 на сто. Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е
13,53%, трикратният размер е 40,59 %, а петкратния размер е 67,65 %. На пръв поглед, с
оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР /63,04 %/
действително не надвишава петкратния размер на законната лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договорените допълнителни възнаграждения, дължими
от кредитополучателя, за предоставени допълнителни услуги по договора - „Бързо
разглеждане на искането“ и „Динамично плащане“ не са включени при изчисляване на ГПР,
а доколкото те представляват част от разходите по кредита, е следвало да бъдат включени
при изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна насока са абсолютно
несъстоятелни и недоказани. При включване на тези допълнителни възнаграждения при
изчисляване на ГПР, извършено от съда на осн. чл. 162 от ГПК, посредством кредитен
калкулатор, поместен в интернет на адрес: https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html,
същият би възлизал в размер на 235,81%, т.е. надвишава 17 пъти размера на законната лихва.
Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да
постигне с невключване на договорените допълнителни възнаграждения при изчисляване на
ГПР, е да заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Невключването в ГПР на предвидени от закона
компонентни, какъвто е настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР.
Съгласно възприетото в решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, този
договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница, откъдето се извлича и твърдяната от ищеца нищожност на
целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11,
т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
действително прилагания между страните (доколкото допълнителните възнаграждения
неоснователно не са включени в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му,
а всичко това дава невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита,
което следва да се окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР е
неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.
Предвид всичко изложено предявеният иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК
е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
5
Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че клаузите
на чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора, в които е предвидено заплащане на допълнително
възнаграждение в размер на общо 1691,20 лева за предоставени от страна на кредитора
услуги „Бързо разглеждане на искането“ и „Динамично плащане“, са неравноправни.
Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесният договор има елементите на
потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител“, а именно - уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред,
тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
В конкретния случай, нито една от посочените в договора „допълнителни услуги“ -
„Бързо разглеждане на искането“ и „Динамично плащане“, не предоставя на потребителя
преференции, които да обосновават изискването за възнаграждение, което е във висок
размер (1691,20 лева), предвид стойността на предоставената в заем сума (1300 лева). В т.
7.3. и т. 7.4. от ОУ е пояснено като представляват предоставените допълнителни услуги.
„Бързо разглеждане на искането“ гарантира, че искането ще бъде разгледано приоритетно - в
рамките на 2 часа от постъпването му, в работното време на кредитора, като се допуска
забавяне, ако искането постъпи извън работното време на кредитора или в неработен ден. С
услугата „Динамично плащане“ кредиторът осигурява свой представител, който посещава
настоящия адрес на кредитополучателя или друго, посочено от последния място, при
условие, че се намира в квартала по настоящия адрес на кредитополучателя, в рамките на
работното време на кредитора, за извършване на редовно плащане. По отношение на
услугата „Бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит“, на първо място, не бяха
ангажирани никакви доказателства, че потребителят се е възползвал от нея. Освен това е
налице изначална липса на яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в
случай, че не бъде заявена тази „услуга“. Отделно от това основно задължение на кредитора
по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т.е. разглеждането и
изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна
услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Втората „услуга“ всъщност се
отнася до погасяването на заема – основно задължение на длъжника. По отношение на тази
„услуга“ също липсват каквито и да било данни ищецът да се е възползвал от нея, за да се
претендира каквото и да било възнаграждение за евентуалното й предоставяне.
Същевременно за предоставения кредит кредиторът получава възнаграждение (уговорената
между страните договорна лихва) и всички други такси, които начислява, за да заобиколи
императивните норми на закона и да получи допълнителни парични средства, които не му се
следват, противоречат на добрите нрави.
Освен това посочените в договора услуги „Бързо разглеждане на искането“ и
„Динамично плащане“ всъщност изобщо не са „допълнителни услуги“. Съгласно чл.10а, ал.1
от ЗПК допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски
кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните - например
издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера
на текущото задължение. Услугите, описани в договора, имат характер на действия свързани
с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява
6
заплащането на такси.
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговореното
възнаграждение за тези 2 допълнителни услуги – общо 1691,20 лева. Съпоставено с размера
на отпуснатия кредит от 1300 лева, съдът намира, че възнаграждението за тези услуги е
несъразмерно високо и безспорно поставя в неравноправно положение потребителя, който
очевидно е бил във финансово затруднение.
По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото Договор за кредит
с номер ****** от 26.08.2024 год. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, а
исковата претенция за прогласяване на недействителността му се явява основателна и
доказана и следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 61,68 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищеца, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл.
36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа. Представен е списък на разноските, с който адв. Г. претендира адвокатско
възнаграждение в размер на общо 575,04 лева с ДДС.
Своевременно, с отговора на исковата молба, е релевирано възражение от страна на
ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за основателно. При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът следва
да вземе предвид Решение на съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по
преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд, което е задължително за
всички национални съдилища (арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение е възприето, че
бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни
aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено,
че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния
пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC,
нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo
oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo
възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa
aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е посочил, че
нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe мoгaт дa
дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa нa
BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep пo-
ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa
цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa
oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa
нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe
ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от размера на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с ниска фактическа и
правна сложност, било е проведено само едно открито съдебно заседание, по което
процесуалният представител на ищеца не се е явил, не са били назначавани експертизи, нито
са се събирали допълнителни доказателства, освен приложените към исковата молба. Ето
7
защо, в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева, което е адекватно на положения труд. При определяне на адвокатско възнаграждение в
полза на адвокат, оказал безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да
бъде присъдено с дължимия ДДС, ако пълномощникът е регистриран по ЗДДС. По делото са
представени доказателства, че адв. Г. е регистриран по ЗДДС, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
на Договор за кредит с номер ****** от 26.08.2024 год., сключен между „Б.Е Д.К.“ ООД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), ул. „Н.“
№ 25, ет.5, представлявано по закон заедно и поотделно от Б.К.Б. и С.И.Г. – Управители, от
една страна в качеството на кредитор, и А. И. С., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С.,
общ. С., обл. Ш., ул. „Ц.К.“ № 7, вх. 3, ет. 1, ап. 38, от друга страна в качеството на
кредитополучател.
ОСЪЖДА „Б.Е Д.К.“ ООД, ЕИК: ******, представлявано по закон заедно и поотделно от
Б.К.Б. и С.И.Г. – Управители ДА ЗАПЛАТИ на А. И. С., ЕГН: ********** сумата от 61,68
лева, представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Б.Е Д.К.“ ООД, ЕИК: ******, представлявано по закон заедно и поотделно от
Б.К.Б. и С.И.Г. – Управители ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия – Л. адвокатско
възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
8