№ 16419
гр. София, 03.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело №
20241110143531 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава осемнадесета, Раздел 1, чл. 235 ГПК.
Образувано е по първоначална искова молба на А. Б. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: **, срещу е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, с
която са предявени при условията на обективно, кумулативно съединяване следните
искове: 1/ иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на
41 584,47 лева, представляваща неплатени брутни трудови възнаграждения за периода
месец март 2024 г. – месец юли 2024 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 22.07.2024 г. до окончателното плащане; 2/ иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в общ размер от
500,64 лв., от които: 197,20 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за
месец март 2024 г. за периода от 26.04.2024 г. до датата на подаване на исковата молба
– 22.07.2024 г.; 211,59 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за
месец април 2024 г., за периода от 26.05.2024 г. до датата на подаване на исковата
молба – 22.07.2024 г.; 91,85 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за
месец май 2024 г., за периода от 26.06.2024 г. до датата на подаване на исковата молба
– 22.07.2024 г.; 3/ иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в
размер 1,00 лева – частична претенция от общо заявено вземане в размер на 5 460,34
лв., представляващо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
20 дни за 2024 г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2024г. до окончателното
плащане; 4/ иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер
на 10 083,70 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие от страна на работника на основание чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2024г. до окончателното плащане.
По молба на ищеца от 21.05.2025г. и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е
допуснал изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1
КТ, касаещо исковата претенция за обезщетение за неползвани 15 дни платен годишен
1
отпуск, като последната е увеличена от 1 лв. на 7 562,85 лв.
Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответното
дружество въз основа на трудов договор от 01.10.2018 г., по което заемал длъжността
„Програмист“ срещу възнаграждение, дължимо до 25-то число на месеца, следващ
месеца, за който се дължи. Поддържа, че от 2023 г. ответникът не му заплащал
своевременно дължимото трудово възнаграждение, като последното плащане на
пълния размер на уговорената заплата било за месец февруари 2024 г. Сочи, че
ответникът извършил частично плащане на възнаграждението за месец март 2024 г. на
21.06.2024 г. в размер на 3 610,25 лв., след което не са били извършвани престации в
полза на ищеца. Навежда твърдения, че докато е съществувало трудовото
правоотношение, е изпълнявал добросъвестно и надлежно възложените му
задължения. Допълва, че дружеството не било извършило дължимите плащания за
периода месец март 2024 г. – месец юли 2024 г., възлизащи общо в размер на 41 584,47
лева. Ищецът твърди, че на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратил трудовото
правоотношение с ответника без предизвестие, като уведомлението било получено от
работодателя на 16.07.2024 г. Счита, че поради изложените съображения в негова
полза са възникнали горепосочените парични притезания и моли съда да уважи
предявените искови претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
От събраните в настоящото производство писмени доказателства, а и от
изявленията на страните се установява, че на 01.10.2018г. между А. С. и е е сключен
безсрочен трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността
„Програмист“ при уговорено пълно работно време – 8 часа. В чл. 4 от процесната
сделка е предвидено основно месечно възнаграждение в размер на 7 805,00 лв.,
дължимо до 25-то число на следващия месец, и допълнително възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит 0,60% за всяка година трудов стаж при
въпросния работодател, респективно за всяка година трудов стаж на същата, сходна
или със същия характер работа, длъжност или професия. Съобразно чл. 5, т. 1
основният платен годишен отпуск на служителя възлиза в размер на 20 работни дни. С
чл. 6 е уговорено, че срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор е
30-дневен.
Като писмено доказателство е приобщено уведомление от 11.07.2024г.,
отправено от А. С. до е, съдържащо волеизявление за едностранно прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплатени
трудови възнаграждения в нетен размер, както следва: за месец март 2024г. – сумата от
5 000,00 лв., за месец април 2024г. – сумата от 8 610,25 лв. и за месец май 2024г. –
8 610,25 лв. Установява се, че уведомлението е получено от адресата на 16.07.2024г.
С молба от 20.05.2025г., депозирана преди първото открито съдебно заседание,
ответното дружество е представило писмени доказателства, които удостоверяват
осъществени в полза на ищеца банкови преводи, както следва: въз основа на платежно
нареждане с референция ********* от 08.08.2024г. е извършено плащане в размер на
4 000,00 лв. с посочено основание „работна заплата“, въз основа на платежно
нареждане с референция ********* от 15.05.2025г. е извършено плащане в размер на
5 000,00 лв. с посочено основание „работна заплата март 2024“, с платежно нареждане
с референция ********* – сумата от 6 805,50 лв. с основание „обезщетение чл. 224, ал.
1 КТ“, с платено нареждане с референция ********* – сумата от 9 075,33 лв. с
основание „обезщетение чл. 221, ал. 1 КТ“, с платежно нареждане с референция
********* – сумата от 4 664,46 лв. с основание „работна заплата/отпуск юли 2024“, с
2
платежно нареждане с референция ********* – сумата от 8 610,25 лв. с основание
„работна заплата юни 2024“, с платежно нареждане с референция ********* – сумата
от 4 610,25 лв. с основание „работна заплата април 2024“ /представено по делото в два
екземпляра/.
С молбата от 20.05.2025г. са приложени и фишове за заплати за периода от
месец март 2024г. до месец юли 2024г. От съдържанието на фишовете се установява,
че ищецът е полагал труд в ответното дружество, както следва: през месец март – 20
работни дни, през април – 19 работни дни + 3 дни платен годишен отпуск, през май –
19 работни дни, през юни – 20 работни дни, през юли - 13 дни платен годишен отпуск.
Видно е, че за март, април и юни брутното трудово възнаграждение на работника е в
размер на 10 083,70 лв., като след приспадане на дължимите данъци и осигурителни
вноски за сметка на осигурения за всеки от въпросните календарни месеци е
определяно нетно трудово възнаграждение в размер на 8 610,25 лв. Установява се, че
за месец юли 2024г. е начислена обща сума в размер на 23 345,96 лв., от които 5 699,48
лв. за използвани 13 дни платен годишен отпуск, 10 083,70 лв. за обезщетение по чл.
221, ал. 1 КТ, 7 562,78 лв.- обезщетение по чл. 224 КТ за неизползвани 15 дни от
платения годишен отпуск и 3 лева – допълнително трудово възнаграждение за
професионален опит. Определената сума за получаване от работника след приспадане
на задълженията към фиска е на стойност от 20 546,29 лв.
Като писмено доказателство по делото е приобщено извлечение-справка от
данъчно-осигурителна сметка, по чиито данни към 16.05.2025г. ответното дружество
няма задължения, плащанията по които подлежат на разпределяне от публичен
изпълнител и за погасени по давност/отписани задължения.
При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до
следните правни изводи:
С оглед наведеното от ответника искане за частично прекратяване на исковото
производството като недопустимо поради отпадане на правния интерес, съдът намира
за необходимо да изложи мотиви за неоснователността на тези правни доводи и
допустимостта на настоящото дело: Действително, с молба от 29.05.2025г. ищецът е
признал получаването на плащанията, извършени от ответното дружество след
образуване на делото. Правният интерес от поддържането на предявените осъдителни
искове в цялост произтича от правилата на чл. 78 ГПК, регламентиращи отговорността
за разноски.
По същество, първият от предявените при условията на обективно кумулативно
съединяване главни осъдителни искове намира правната си квалификация в чл. 128, т.
2 КТ. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в
условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства: наличието на
трудово правоотношение между ищеца и ответника, по което за процесния период е
престирал труд, както и размера на уговореното трудово възнаграждение. Съобразно
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е да
докаже положителния факт на плащане на възнагражденията. На основание чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено
обстоятелството, че с извършените в процеса плащания /на 08.08.2024г. и на
15.0.2024г./ дружеството е е погасило претендираните в настоящото производство
вземания по чл. 128, т. 2 КТ в нетен размер.
Основните права и задължения на страните по трудовото правоотношение са
очертани в разпоредбата на чл. 124 КТ, съобразно която работникът или служителят е
длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил и да спазва установената
трудова дисциплина, а работодателят – да осигури на работника или служителя
условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената. С
3
чл. 242 КТ е прокламиран принципът за възмездност на трудовото правоотношение,
като по аргумент от чл. 128, т. 2 КТ основното задължение на работодателя да заплаща
трудовото възнаграждение е обусловено от изпълнението на насрещната престация –
работникът или служителят да е престирал работната си сила през съответния период.
От анализа на събраните писмени доказателства – в частност фишовете за
заплати, се установява, че в периода от месец март 2024г. до месец юли 2024г. ищецът
е изпълнявал основното си задължение да полага труд в интерес на ответното
дружество. Отделно от това, следва да се отбележи, че въпреки липсата на депозиран
отговор на исковата молба, посоченото обстоятелство не е оспорено от работодателя.
Нещо повече, извършените в хода на настоящото производство плащания с посочено
основание „работна заплата“ следва да се приемат като индиректно признание, че в
процесния период работникът добросъвестно е осъществявал трудовите си функции.
Следователно, и вторият елемент от фактическия състав, пораждащ правото на
трудово възнаграждение, се е проявил в обективната действителност.
От изявленията на страните е видно, че основният спорен въпрос между тях е
свързан с размера на трудовото възнаграждение, който следва да се присъди в полза на
ищеца – дали е дължима брутната, или нетната стойност. По силата на чл. 272, ал. 1, т.
3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ, и
задължение по чл. 6 КСО да удържа дължимите от работника или служителя данъци и
осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят задължен да осъществи и без
съгласието на работника или служителя, поради което задължението по чл. 128, т. 2 КТ
се съразмерява с остатъка от чистата сума за получаване. Работникът или служителят
не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща
дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, доколкото
съобразно чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК последните представляват публични държавни
вземания и са дължими в полза на фиска. Независимо от това все пак е допустимо
съдът да присъди брутната стойност на трудовото възнаграждение. Държейки сметка
за характера и значимостта на тези парични притезания и с оглед да бъде обезпечено
тяхното събиране обаче, е необходимо в съдебното решение по предявен иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово
възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за
изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъка след приспадане от брутното
възнаграждение на дължимия данък върху общ доход и осигурителните вноски /в този
смисъл Решение № 166 от 25.02.2010г. по гр. д. № 220/2009г. на ВКС, III г.о., Решение
№ 154 от 24.06.2015г. по гр. д. № 6134/2014г. на ВКС, III г.о., Решение № 247 от
25.02.2020г. по гр. д. № 3200/ 2018г. на ВКС, III г.о./.
От анализа на представените по делото доказателства не може да се направи
обоснован извод, че ответното дружество в качеството си на работодател и осигурител
е извършило за сметка на ищеца дължимите в полза на държавата плащания за данъци
и осигурителни вноски. Така представената справка за публичните задължения на е
към 16.05.2024г. представлява неподписано извлечение от данъчно-осигурителната му
сметка като задължено лице по смисъла на чл. 14, т. 2 ДОПК. На първо място, за
разлика от удостоверението по чл. 87, ал. 6 ДОПК извлечението не представлява
официален свидетелстващ документ по чл. 179, ал. 1 ГПК, който да обвързва съда с
материална доказателствена сила относно удостоверените в него обстоятелства, а
подлежи на преценка заедно с останалите доказателствени материали. Следва да се
отбележи, че съдържащата се в справката информация касае единствено
съществуването на публични задължения, подлежащи на разпределение от публичен
изпълнител, т.е. за такива, за които е образувано изпълнително производство по реда
на ДОПК. Същевременно, с молбата си от 19.06.2025г. ответникът само твърди, че
дължимите към фиска парични вземания за 2024г. са били принудително събрани, без
4
да са ангажирани допълнителни доказателства в тази насока, поради което така
представената справка не доказва изпълнението на тези задължения.
Несъстоятелни се явяват доводите на ответното дружество, че не би могло да се
снабди с необходимите писмени доказателства, тъй като с разпоредбата на чл. 87, ал. 6
ДОПК е предвидена правна възможност за издаване на удостоверение за наличието
или липсата на задължения по искане на задълженото лице. Отделно от това, в
качеството си на страна по твърдяното изпълнително производството, последното е
разполагало с правна възможност да се снабди с документ по чл. 226 ДОПК за
приключване на делото поради погасяване на дължимите публични държавни
вземания, респективно с удостоверение за принудително събраните суми и тяхното
разпределяне за погасяване на вземанията по чл. 162 ДОПК, или да е направило
доказателствено искане по реда на чл. 192 ГПК за събирането на тези писмени
доказателства. От друга страна, изрично следва да се отбележи, че с доказателственото
си искане от 20.05.2025г. ответникът не е посочил, че посредством ССЧЕ ще
установява извършеното плащане на публичните задължения, а единствено – размера
на нетното възнаграждение и дължимата върху него лихва.
Що се касае до приложените екранните снимки, съдържащи данни за подадени
декларации по Образец № 1 и Образец № 6, последните са представени едва с
писмените бележки и след завършване на съдебното дирене, поради което тяхното
събиране е преклудирано по силата на чл. 147 ГПК. Следва да се отбележи, че дори да
бяха приобщени по делото своевременно, то същите не се ползват с доказателствена
стойност за извършените плащания, доколкото по аргумент от чл. 105 ДОПК с тях се
установява единствено възникването на задължения за данъци и осигурителни вноски.
Поради гореизложените съображения и отчитайки на основание чл. 235, ал. 3
ГПК настъпилите след предявяване на иска факти – извършените от ответното
дружество плащания, е налице непогасен остатък, както следва: за месец март 2024г. –
1 072,31 лв. /при дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 10 083,70 лв.,
от които погасени на 21.06.2024г. – 3 610,25 лв. и на 15.05.2025г. – 5 000 лв./, за месец
април 2024г. – 1 473,45 лв. /при дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на
10 083,70 лв., от които погасени на 15.05.2025г. – 4 610,25 лв./, за месец май 2024г. –
1 473,45 лв. / при дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 10 083,70 лв.,
от които погасени на 15.05.2025г. – 8 610,25 лв./, за месец юни 2024г. - 1 473,45 лв.
/при дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 10 083,70 лв., от които
погасени на 15.05.2025г. – 8 610,25 лв./, за месец юли 2024г. – 596,60 лв. /при
дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 5 261,06 лв., от които погасени
на 15.05.2025г. – 4 664,46 лв./. До посочените размери предявените искови претенции с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явяват частично основателни, а по отношение на
сумите, надхвърлящи тези размери исковете следва да бъдат отхвърлени.
С исковата молба ищецът претендира и заплащане на законната лихва върху
главницата за трудови възнаграждения, считано от датата на предявяване на исковата
молба – 22.07.2024г. до окончателното им изплащане. Така за периода от 22.07.2024г.
до 15.05.2025г. /установената по делото дата на плащане/ ответното дружество дължи
законна лихва за забава върху платения размер от дължимите за периода м.март 2024г.
– м. юли 2024г. на ищеца трудови възнаграждения – 35 495,21 лева, която на основание
чл. 162 ГПК съдът, използвайки калкулатора за изчисляване на законна лихва на НАП,
определя в размер на 3914,10 лв.
Предявеният втори осъдителен иск намира правната си квалификация в чл. 221,
ал. 1 КТ. Неговата основателност е обусловена от установяването в условията на пълно
и главно доказване от страна на ищеца, че е работил по трудово правоотношение с
ответника за посочения в исковата молба период, че същото е прекратено,
5
основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, както и размера на
последното брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец – база за
изчисляване на обезщетението. От своя страна, в тежест на ответника е да опровергае
твърденията на ищеца, както и да докаже, че е погасил претендираните суми. На
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е
отделено обстоятелството, че с извършените в процеса плащане /на 15.0.2024г./
дружеството е е погасило претендираното в настоящото производство вземане по чл.
221, ал. 1 КТ в нетен размер.
Съобразно чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника или служителя без предизвестие в хипотезите на чл. 327, ал. 1, т. 2, т. 3 и т.
3а работодателят му дължи обезщетение. Неговият размер е диференциран в
зависимост от това облигационната връзка е била безсрочна или срочна, като в първия
случай неговата стойност е съизмерима с брутното трудово възнаграждение за срока
на предизвестието, а във втория – с действително претърпените вреди. По делото
липсва представена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В случаите
по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратяването настъпва с получаването на уведомлението от
работодателя, което в разглежданата хипотеза се е осъществило на 16.07.2024г.
Липсата на спор между страните относно това обстоятелство отново може да се изведе
от процесуалното поведение на ответника, извършил в хода на производството
погасяване и на това парично притезание. От събраните писмени доказателства е
видно, че сключеният трудов договор е безсрочен, поради което е приложима първата
хипотеза на чл. 221, ал. 1 КТ – дължимо е обезщетение за срока на предизвестието.
Установява се, че страните са уговорили 30-дневен срок за предизвестие, поради което
дължимо в полза на ищеца е обезщетение на стойност от 10 083,70 лв. С извършеното
плащане от 15.05.2025г. работодателят е погасил сумата от 9 075,33 лв., а
непогасеният остатък възлиза на 1 008,37 лв., за който размер исковата претенция
следва да бъде уважена.
Третият осъдителен иск намира правната си квалификация в чл. 224, ал. 1 КТ. В
доказателствената тежест на ищеца е да установи, че е работил по трудово
правоотношение с ответника за посочения в исковата молба период, че същото е
прекратено, размера на неизползвания платен годишен отпуск, на дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, респективно на последното брутно
трудово възнаграждение – база за изчисляване на претендираното обезщетение. На
основание чл. 154, ал. 1 ГПК ответникът следва да опровергае твърденията на ищеца
относно ползването на отпуска за процесния период или плащане на обезщетението за
неизползването му. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и
ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че с извършеното в процеса
плащане /на 15.05.2024г./ дружеството е е погасило претендираното в настоящото
производство вземане по чл. 224, ал. 1 КТ в нетен размер.
Първите три елемента от фактическия състав вече бяха коментирани по-нагоре в
изложението, поради което следва да бъде разгледан въпросът за неизползвания платен
годишен отпуск. Съгласно данните от представената ведомост за месец юли 2024г.
неизползваният платен годишен отпуск включва 15 дни, като е определено
обезщетение на стойност от 7 562,78 лв. Установява се, че последното брутното
трудово възнаграждение е в размер на 10 083,370 лв.
Заплатени в хода на производството са 6 805,50 лв., като разликата от 757,28 лв. следва
да бъде присъдена на ищеца.
Основателността на акцесорния иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
обусловена от наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава. От
представения трудов договор е видно, че падежът на паричното задължение за
6
заплащане на трудово възнаграждение е 25-то число на месеца, следващ месеца, за
който се дължи. По аргумент от чл. 84, ал. 1 ЗЗД работодателят изпада в забава от 26-
то число. За възнаграждението за месец март 2024г. ответното дружество дължи
законна лихва за забава за периода от 26.04.2024г. до 21.07.2024г. в размер на 166,18
лв., за месец април 2024г. – от дата 26.05.2025г. до 21.07.2024г. на стойност от 219,24
лв. и за месец май 2024г. – от 26.06.2025г. до 21.07.2024г. в размер на 99,49 лв.
Предвид принципа на диспозитивното начало в полза на ищеца следва да бъде
присъдена претендираната законна лихва за забава върху трудовото възнаграждение за
месец април в претендирания размер – 211,59 лв. и за месец май в претендирания
размер от 91,85 лв.
По разноските:
При този изход на спора и предвид обстоятелството, че дължимите суми са
заплатени на ищеца от ответника в хода на процеса, т. е. след връчване на препис от
исковата молба, с извънпроцесуалното си поведение той е дал повод за завеждане на
делото срещу него, поради което безспорно следва да понесе сторените разноски по
него. В законоустановения срок е представен списък с разноски по чл. 80 ГПК от
ищеца, в който се претендира сумата от 6 552,03 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, като представя доказателства за реалната им направа,
поради което същите следва да му бъдат присъдени в пълен размер. На основание чл.
78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда сума за
държавни такси за уважени искове в общ размер на 2 519,24 лв., от които: 1663,38 лв.
за предявените искове по чл. 129, т. 2 КТ, 150,00 лв. за предявените искове по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, 403,35 лв. за предявения иск по чл. 221, ал. 1 КТ и 302,51 лв. за предявения
иск по чл. 224, ал. 1 КТ.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание 128, т. 2 КТ сумата от
6 089,26 лв., представляваща неизплатената разлика между брутните и нетните
трудови възнаграждения за периода от месец март 2024г. до месец юли 2024г., ведно
със законната лихва, считано от 22.07.2024г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения за разликата над сумата от 6 089,26 лв. до пълния предявен
размер от 41 584,47 лв.
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, сумата от 3914,10 лв., представляваща
законна лихва върху платения размер от дължимите за периода м.март 2024г. – м. юли
2024г. на ищеца трудови възнаграждения – 35 495,21 лв., за периода от датата на
подаване на исковата молба – 22.07.2024г. до датата на окончателното им плащане –
15.05.2025г.
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание 221, ал. 1 КТ сумата от
1 008,37 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение, дължимо при
прекратяване на трудовото правоотношение с едностранно волеизявление на
работника поради незаплащане на работната заплата в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва, считано от
16.05.2025г. до окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над сумата от 1 008,37 лв. до пълния предявен размер от 10 083,70 лв.
7
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание 224, ал. 1 КТ сумата от
757,28 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение, дължимо за неизползван
платен годишен отпуск от 15 дни в размер на последното брутно трудово
възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от 16.05.2025г. до окончателното
плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над сумата от
757,28 лв. до пълния предявен размер от 7 562,78 лв.
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
477,27 лв., представляваща сбор от следните суми: 166,18 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено
брутно трудово възнаграждение за месец март 2024 г. за периода от 26.04.2024 г. до
датата на подаване на исковата молба – 21.07.2024г., 211,59 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено
брутно трудово възнаграждение за април март 2024 г. за периода от 26.05.2024 г. до
датата на подаване на исковата молба – 21.07.2024г., и 91,85 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено
брутно трудово възнаграждение за април май 2024 г. за периода от 26.06.2024 г. до
датата на подаване на исковата молба – 21.07.2024г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за законна лихва върху трудовото възнаграждение за месец март 2024г. за разликата на
166,18 лв. до пълния предявен размер от 197,20 лв.
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати на А.
Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 6 552,03 лв., представляваща деловодни разноски.
ОСЪЖДА е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, да заплати по
бюджетната сметка на Софийски районен съд, с адрес: **, на основание чл. 78, ал. 6
ГПК сумата от 2 519,24 лв., представляваща държавни такси за разглеждане на гр. д.
№ 43531/2024г. по описа на СРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8