Р Е Ш Е Н И Е
№395
25.05.2023 г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на единадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
СЪДИЯ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА
Секретар: Ивелина Въжарска
Прокурор: Валентина Радева - Ранчева
като разгледа докладваното от съдия В.Желева административно дело №501 по описа на съда за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебноадминистративното
производство е по реда на чл.84, ал.3, във вр. чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона
за убежището и бежанците (ЗУБ).
Образувано е по жалба на Х.А.А., гражданин на ***, с посочен в жалбата адрес (и настоящ адрес по Регистрационна карта на чужденец): гр.*** на ДАБ при МС, срещу Решение №6793/06.04.2023 г. на Заместник-председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет.
В жалбата се сочи, че решението било незаконосъобразно, поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон. В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила, следвало да бъде Женевската конвенция от 1951 г. и Протоколът към нея от 1967 г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификционната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulment) бил главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци, или такива, нуждаещи се от международна закрила, което включвало като ключов елемент и забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция от 1951 г. Посочват се разпоредбите на член 18 и член 19 от Хартата за основните права на ЕС и чл.2 и чл.3 от ЕКПЧ и член 15, букви „а“, „б“ и „в“ от Квалификационната директива, и се твърди, че при постановяване на решението си административният орган не се бил съобразил с решение от 17 февруари 2009 година на Съда на европейския съюз (голям състав) по дело С-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година, във връзка с член 2, буква „д“ от същата Директива. Сочи се, че според Общия член 3 на четирите Женевски конвенции от 1949 г. и Втория допълнителен протокол от 1977 г. – съставна част на международното хуманитарно право (за въоръжените конфликти) по които България е страна, немеждународен (вътрешен) въоръжен конфликт бил налице, когато съществувало „продължително въоръжено насилие между държавната власт и организирани въоръжени групи или между такива групи на територията на държавата“. Административният орган бил приел, че ситуацията в*** се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, поради което неправилно приел, че при връщането на жалбоподателя в страната му на произход животът му не би бил поставен в сериозна опасност. Това било в противоречие с чл.3 от ЕКПЧ и чл.15, б.„в“ от Квалификационната директива. Предвид липсата на сигурност за живота и личността на всеки гражданин на***, жалбоподателят считал, че към настоящия момент липсват гаранции за предоставяне на вътрешна закрила в която и да е друга част на страната, съгласно дадените в чл.8 от Квалификционната директива критерии.
Относно изложеното в обжалвания административен акт, касаещо твърдението, че жалбоподателят представлявал заплаха за националната сигурност на Р.България, се излагат съображенията, че преди да издаде решението си, Заместник-председателят на ДАБ следвало да изиска от ДА „Национална сигурност“ писмени документи, сочещи причините за възражението срещу предоставянето на международна закрила. Тъй като към момента жалбоподателят не знаел какви са причините, поради които ДА „Национална сигурност“ счита, че той представлявал заплаха за националната сигурност, конкретно становище щял да изрази след като се запознае със същите.
Претендира се отмяна на обжалваното решение, със законните последици от това.
Ответникът, Заместник-председател на Държавна агенция за бежанците, чрез пълномощника си, излага писмено подробни съображения за неоснователност на жалбата, и моли същата да бъде отхвърлена.
Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково намира жалбата за неоснователна, а обжалваното решение за правилно.
Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
С молба, подадена чрез Дирекция „Миграция“ МВР под рег.№УРИ 105400-7218/05.12.2022 г. (с имена Х. А. А.) и молба, подадена чрез РПЦ – Харманли към ДАБ под вх.№4405/20.12.2022 г., Х.А.А., гражданин на***, е поискал закрила от Република България.
Чужденецът е бил регистриран чрез попълване на Регистрационен лист (с нечетлив номер) като Х.А.А., гражданин на***, роден на *** г. в***, гр.***, със същия постоянен адрес, етническа принадлежност –, религия –, професия –, с начално образование, женен, без документ за самоличност. В приложение към Регистрационния лист са посочени данните за семейството – майка, баща, братя, сестри и съпруга на чужденеца, и тяхното местонахождение.
С Писмо рег.№УП-25999/29.12.2022 г. Директорът на РПЦ – Харманли е изискал от Директора на Специализирана дирекция „М“ – ДАНС писмено становище по постъпилата от Х.А.А. молба за закрила, съгласно чл.58, ал.10 от ЗУБ.
В отговор е постъпило писмо с рег.№М-5513/13.03.2023 г. (рег.№УП-25999/14.03.2023 г. в ДАБ при МС) на Директора на Специализирана дирекция „М“ – ДАНС, адресирано до Председателя на ДАБ – МС, в което е посочено, че на основание чл.41, ал.1, т.1 от Закона за Държавна агенция „Национална сигурност”, адресатът се уведомява, че ДАНС разполага с информация – отразена в справка рег.№RB 202001-001-03/Т-6-1148/01.03.2023 г., според която лицето, регистрирано в РПЦ – Харманли към ДАБ – МС като Х.А.А., род. *** г. в***, представлява заплаха за националната сигурност и ДАНС възразява да му бъде предоставена закрила в Р.България.
Под рег.№УП-25999/17.05.2023 г. е заведен Протокол от проведено на същата дата интервю с Х.А.А., ЛНЧ **********.
В хода на интервюто чужденецът заявява, че напуснал*** нелегално за Турция през месец август 2022 г., останал там около три месеца, след което преминал в България. В Република България влязъл нелегално на 21.11.2022 г. през гората, в група от 11 души. Били задържани в гр.София, докъдето стигнали с коли и останали 4 дни в някакви жилища, преди да бъдат задържани от полицията.
Разказва, че последният му адрес в*** бил в село ***, но преди да напусне*** живял в район близо до турската граница. Имал само сирийско гражданство, но нямал в себе си документи за самоличност, личната му карта била в Турция. В Турция се оженил за гражданка на***, с която имали само религиозен брак и която била в Турция.
На въпроса защо е напуснал държавата си на произход сочи, че напуснал*** заради войната. Разказва, че редовната армия воювала срещу Свободната армия, имало и много групировки и много сражения в техния район. През 2021 година напуснал тяхното село и се преместил под наем в район ***, близо до град ***, до турската граница, защото не бил отбил задължителната военна служба. Не бил получавал повиквателна за влизане в редовната армия, но бил на години за влизане в казарма. Не искал да носи оръжие и не искал да участва в тази гражданска война. Сочи, че в район***имало също сражения между Свободната армия и кюрдските сили.
Декларира, че не е бил арестуван или осъждан в държавата си по произход, или в друга държава. Не е имал проблеми заради принадлежността си към етническата група – арабин, нямал проблеми заради изповядваната от него религия – мюсюлманин сунит, не бил членувал в политическа партия или организация, не бил участвал в някоя религиозна организация, общност или секта, нямал проблеми с официалните власти на страната си. Отрича към него лично да е имало отправени заплахи, или да му е оказвано насилие. Заявява, че сега не можел да се върне в*** заради сраженията. На въпроса защо подава молба за закрила в Република България отговаря, че бил тръгнал за Германия, но разбрал, че Германия връща много чужденци, затова решил да остане тук в България.
С Решение №6793/06.04.2023 г., в производство по общия ред, образувано по чл.68, ал.1, т.1 от ЗУБ, Заместник-председателят на ДАБ отказва да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на Х.А.А., поради наличие основания за приложение разпоредбата на чл.4, ал.4 от ЗУБ и чл.21, параграфи 2 и 3 от Квалификационната директива, респективно на чл.33, ал.2 от Женевската конвенция, а именно – като чужденец, търсещ закрила, който представлява заплаха за националната сигурност на държавата, в която се намира, той не може да се ползва от правото за забрана за връщане.
Съгласно отбелязването под текста на Решението, на 18.04.2023 г. същото е връчено срещу подпис на чужденеца, който е запознат с неговото съдържание на език, който владее и това е удостоверено с подпис на преводач.
Жалбата срещу решението е подадена на 20.04.2023 г.
Жалбата е процесуално допустима, като подадена срещу годен за оспорване административен акт, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при спазване на 14 - дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.84, ал.3 от ЗУБ.
Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за частично основателна.
Оспореното в настоящото производство решение е издадено от Заместник-председателя на ДАБ. Съгласно чл.48, ал.1, т.1 от ЗУБ, председателят на Държавната агенция за бежанците предоставя, отказва, отнема и прекратява международна закрила в Република България, като в чл.52 от ЗУБ е предвидено, че председателят на ДАБ може да делегира правомощията си, включително по чл.48, ал.1, т.1 от ЗУБ, на заместник-председателите на ДАБ. По делото е представена Заповед №03-15/03.05.2022 г., с която М. Т., Председател на ДАБ, делегира на Д. К.– заместник-председател, правомощията си по чл.48, ал.1, т.1 – 4 от ЗУБ, с което е доказано, че подписалото заповедта лице разполага с надлежно делегирана материална и персонална компетентност да издаде оспорения акт.
Административният акт е в писмена форма, подписан е от издателя си и като цяло отговаря на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК.
В частта му относно отказа за предоставяне статут
на бежанец на жалбоподателя, в решението
се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му, което го
прави надлежно мотивирано.
В тази част административният орган е изложил
съображенията, поради които счита, че на чужденеца не следва да се предостави
статут на бежанец, като е обсъдил предоставените
от жалбоподателя данни в бежанската му история, и е приел за установено в хода
на административното производство, че в бежанската история няма доводи за
релевантно преследване, нито се обосновава наличие на реална опасност от бъдещо
такова. Посочил е, че не се установява молителят да е бил обект на преследване
в държавата си по произход поради причини: раса, религия, националност, принадлежност
към определена социална група, политическо мнение или убеждение, поради което
не са налице основанията по чл.8, ал.1 от ЗУБ, както и не се установява
осъществено спрямо молителя преследване по смисъла на чл.8, ал.2 – 5 от ЗУБ.
Административният орган е посочил, че не се установява и хипотезата за
предоставяне на статут по чл.8, ал.9 от ЗУБ, тъй като молителят не е заявил
член на семейството му да има предоставен статут на бежанец в Република
България.
Съдът приема, че при постановяване на обжалваното
решение не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, водещо до отмяна на административния акт в тази му част.
Установява се от доказателствата по делото, че в
хода на производството по общия ред пред компетентен интервюиращ орган към РПЦ
– гр.Харманли при ДАБ, с чужденеца има проведено интервю, отразено в нарочен
протокол, като интервюто е провеждано в присъствието на преводач, на език,
посочен от търсещия закрила като разбираем и владян от него, включително са налице
и данни, че съдържанието на протокола също е прочетено на интервюирания в
присъствието на преводача и на разбираемия за него език.
Видно от данните по преписката, както и от
съдържанието на процесното решение, не се установява административният орган да
е пропуснал да изследва твърдян факт от бежанската история, свързан с личното
положение на молителя. Същите са подробно анализирани, като въз основа на тях административният
орган възприема, че те не установяват наличие на предприето по отношение на жалбоподателя
преследване по смисъла на чл.8, ал.4 от ЗУБ в страната му по произход.
При извършената проверка относно материалната
законосъобразност на тази част от оспореното решение, съдът намира следното:
В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са посочени условията,
при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в Република
България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е необходимо
чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава
или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва основателно
опасение от преследване, а от друга страна – това преследване да е поради някое
от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата раса, религия,
националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална
група. Наличието и основателността на опасенията следва да бъдат преценени с
оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни, като се
отчете произходът на преследването, дали последното води до нарушаване на
основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена от държавата
по произход.
В настоящия случай правилно административният
орган е преценил, че при проведеното с жалбоподателя интервю не се установява
спрямо последния да е осъществено визираното в чл.8, ал.1 от ЗУБ преследване,
релевантно за предоставянето на бежански статут. От жалбоподателя не са заявени
конкретни обстоятелства, въз основа на които да може да се направи извод за
опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо
мнение, или принадлежността му към определена социална група. Съгласно
разпоредбата на чл.8, ал.4 от ЗУБ, преследване е нарушаване на основните права
на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните
права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, а според
ал.5 на същата норма, действията на преследване могат да бъдат физическо или
психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки,
които са дискриминационни, или се прилагат с цел дискриминация. Твърдения за
подобни действия няма обективирани в разказаната от жалбоподателя бежанска
история и не се установяват по делото. Лицето не твърди в страната си на
произход да е заплашвано лично, спрямо него да е упражнявано физическо насилие,
или да е било обект на репресии. Заявената от жалбоподателя информация за това,
че бил на години за влизане в казармата, не бил отбил задължителната военна
служба и не искал да участва в тази гражданска война, е било подробно обсъдена
от административния орган. Последният правилно е приел, че тази информация не
може да се счита за релевантна при преценката на основанията за предоставяне на
закрила в случая, тъй като липсват данни, които да водят до извод, че се касае
за отказ от изпълнение на военна служба поради политически, религиозни или
морални убеждения, или на валидни съображения на съвестта. Този извод е
съобразен с цитираното тълкуване в Глава V „В“ на Наръчника
по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, и съответства на
данните от административната преписка.
По така изложените съображения, правилен и
законосъобразен се явява изводът на административния орган за липсата на
материалноправни предпоставки в процесната хипотеза за прилагане на чл.8, ал.1
от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец.
Не се установява и спрямо чужденеца да е
осъществено преследване, релевантно на посоченото в хипотезите на чл.8, ал.2 –
5 от ЗУБ, както и риск от бъдещо такова. Молителят изрично заявява, че не е бил
арестуван или осъждан, не му е било оказвано насилие, а дискриминационни и
други неблагоприятни мерки, водещи към риск от преследване в страната по произход, също не се установяват.
В частта на обжалваното решение, с която се
отказва предоставяне на статут на бежанец на жалбоподателя, административният
орган не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила, което
да представлява основание за отмяна на обжалвания акт и правилно е приложил закона, поради което жалбата
му по отношение на тази част следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
В останалата част на решението административният
орган е обсъдил обстановката в страната на произход на чужденеца, като е извършил
преценка на необходимостта от прилагане на разширенията, дадени с Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на
Европейските общности, по тълкуването на член 15, буква „в“ от
Квалификационната директива, респективно чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ.
Изложил е съображения, че видно от информацията в
приложената справка с вх.№ЦУ-148/10.03.2023 г. на Дирекция „Международна
дейност“ на ДАБ – МС, наличието на вътрешен въоръжен конфликт в страната на
произход на кандидата е общоизвестен факт и обстановката по сигурността в*** е
достигнала прага на всеобхватно насилие, при което за заявителя е неприложима
алтернативата за вътрешно разследване. Приел е за установени предпоставките за
предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ.
Същевременно Заместник-председателят на ДАБ е
изложил и мотиви за постъпило писмо от Държавна агенция „Национална сигурност“,
с което се възразява на Х.А.А. да бъде предоставена закрила в Република
България, и достигнал до заключение, че тази преценка води до наличие
предпоставките на чл.12, ал.1, т.6 и чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ. В Решението е
цитирана и разпоредбата на чл.17, т.1, г. на Директива 2011/95/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета, според която Държавите – членки могат да
изключат от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна
закрила, ако са налице сериозно основания, че лицето представлява заплаха за
сигурността на държавата – членка, в която се намира. Цитирани са и
разпоредбите на чл.4, ал.4, вр. ал.3 от ЗУБ и е направено позоваване на чл.33,
пар.2 от Женевската конвенция.
Съдът намира, че в тази му част решението е немотивирано
и постановено при допуснато съществено нарушение на
административнопроизводствените правила.
Административният орган е основал отказа си на
обстоятелството, че Държавна агенция „Национална сигурност“ е дала писмено
становище от 14.03.2023 г., с което възразява на Х.А.А. да бъде предоставена
закрила в Република България. Приел е, че цитираното становище изхожда от
специализиран орган за контраразузнаване и сигурност, в резултат на което
установяването, че лицето е заплаха за националната сигурност, е извършено от
компетентен орган. От правна страна се е позовал на разпоредбите на чл.12,
ал.1, т.6 и на чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ.
Според чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ, хуманитарен статут
не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се
предполага, че представлява заплаха за обществото или за националната
сигурност.
Цитираната законова норма представлява транспониране
на разпоредби на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети
държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена
международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които
отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на
предоставената закрила (Директива 2011/95/ЕС).
В Член 17 от Директива 2011/95/ЕС са предвидени
хипотези на изключване, като в параграф 1, буква „г“ от същия е регламентирано,
че гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на
лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват
сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за
обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира.
Наличието на предвидените в Директивата разумни
(респ. сериозни) основания лицето да бъде разглеждано като заплаха за
националната сигурност на държавата-членка, в която се намира, представляват
основание за отказ на същото да се предостави хуманитарен статут и по смисъла
на българското законодателство.
Същевременно с Решение на Съда (първи състав) на
Европейския съюз от 22 септември 2022 година, постановено по дело
C‑159/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС, е прието, че:
„(т.2) Член 4, параграфи 1 и 2, член 10, параграфи
2 и 3, член 11, параграф 2 и член 45, параграф 3 от Директива 2013/32 във
връзка с член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от
Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година
относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без
гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния
статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна
закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която
когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са
констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за
тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави
субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано
международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище.“
Настоящият съдебен състав счита, че цитираното
решение на Съда на Европейския съюз (СЕС)
е относимо и към процесния случай, като
представеното по делото писмо с
рег.№М-5513/13.03.2023 г. на Директора на Специализирана дирекция „М“ – ДАНС, в
което е посочено, че на основание чл.41, ал.1, т.1 от ЗДАНС, Председателя на
ДАБ при МС се уведомява, че ДАНС разполага с информация – отразена в справка
рег.№RB 202001-001-03/Т-6-1148/01.03.2023 г., според която Х.А.А. представлява
заплаха за националната сигурност и ДАНС възразява да му бъде предоставена
закрила в Р.България, следва да се приеме за немотивирано становище по смисъла
на т.2 от Решението на СЕС по дело C‑159/21, тъй като писмото не съдържа
изложени факти по същество, и не е представена цитираната в него справка, за да
се прецени дали тя съдържа такива.
Това от една страна представлява визираната в
мотивите към т.1 от Решението на СЕС по дело C‑159/21 пречка за адресата
на оспореното решение да се запознае с всички данни в преписката, на които се е
обосновал административният орган, за да може реално да изрази становище по
тези данни, както и надлежно да упражни правото си на защита.
От друга страна представлява пречка самият решаващ
орган да се запознае със „същественото съдържание на данните от важно
значение“, за да прецени за отделния случай конкретните факти, които следва да са
му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита,
че положението на жалбоподателя, който извън това отговаря на критериите за
получаване на международна закрила, попада в хипотезата на изключване на такава
по Член 17, параграф 1, буква „г“ от
Директива 2011/95/ЕС.
Действително Държавна агенция „Национална
сигурност“ представлява орган със специализирани функции, свързани с
националната сигурност, по смисъла на цитираното Решение на СЕС, тъй като съгласно
чл.41, ал.1, т.1 от ЗДАНС Агенцията осъществява контролна дейност във връзка с
пребиваването на чужденци в Република България, като дава становища по молби за
предоставяне на убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна
закрила по Закона за убежището и бежанците, а последното правомощие на
Агенцията кореспондира с въведеното в чл.58, ал.10 от ЗУБ задължение, при
получаване на молба за предоставяне на закрила, компетентните органи да
изискват писмено становище на ДАНС, което се взема предвид при произнасяне в
производството по общия ред.
В процесното решение изрично е възприето, че
преценката дали кандидатът за международна закрила представлява заплаха за
националната сигурност, е изключително в правомощията на ДАНС и че тяхното
становище по чл.58, ал.10 от ЗУБ е задължително и обвързващо административния
орган. Това съображение, както и подробно развитото в писмените бележки на
процесуалния представител на ответника съображение – че доколкото в ЗУБ не е
уредено правомощие за Председателя на ДАБ (или за органите с делегирани правомощия по чл.52 от
ЗУБ), да се произнасят, установяват или доказват
самостоятелно дали лице, търсещо закрила, представлява заплаха за националната
сигурност по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗДАНС, то посочените органи нямат
право на самостоятелна преценка в тази насока – въпреки досегашната съдебна
практика, следва да се приеме за несъответно на задължителното тълкуване,
направено в т.2 на Решение на СЕС от 22 септември 2022 година, постановено по
дело C‑159/21.
В цитираното решение СЕС се посочва, че „…
единствено решаващият орган, под съдебен контрол, е този, който трябва да
направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително
свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, след
извършването на която да приеме решение.“ Развиват се и подробни мотиви в
насока, че процедурата за разглеждане на молбите за международна закрила трябва
да се проведе от решаващия орган, който следва да отчете във всеки отделен
случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали
съществуват сериозни основания да се счита, че положението на заинтересованото
лице попада в хипотезата на евентуална заплаха за националната сигурност, както
и че този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието
от друг орган, което е задължително за него по силата на националната правна
уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила. СЕС
приема, че „Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна
информация и с оглед на тази информация самостоятелно да прецени фактите и
обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го
мотивира в пълна степен.“
По така изложените съображения, и предвид задължителното
тълкуване за недопустимост на национална правна уредба, съгласно която
решаващият орган е длъжен да отказва да предостави субсидиарна закрила във
всички случаи, когато органи със специализирани функции, свързани с
националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено
лице представлява заплаха за националната сигурност, като се основава на
споменатото становище, настоящият съдебен състав приема, че в частта му, с
която е отказано предоставянето на хуманитарен статут на Х.А.А., обжалваното
решение е немотивирано.
Административният орган не е отчел конкретните
факти по случая и не е формирал самостоятелно становище по релевантните факти,
което не е спорно и изрично се признава от ответника. Същият е допуснал и
нарушение на административнопроизводствените правила, като не е изискал от Държавна
агенция „Национална сигурност“, като орган със специализирани функции, свързани
с националната сигурност, представянето на мотивирано становище, за да се
запознае с релевантните факти и да ги прецени при произнасянето си в
производството по предоставяне на закрила по общия ред.
Настоящият съдебен състав е обвързан да приеме, че
само по себе си цитираното в обжалваното решение и представено по делото
становище на ДАНС не представлява достатъчно доказателство, от което да се
изведе заключението, че са налице сериозни основания да се счита, че
жалбоподателят Х.А.А. е лице, представляващо заплаха за сигурността на Р.България.
Едва след събиране на визираното по-горе доказателство, административният орган
следва да мотивира собствени изводи дали изложените в него фактически
обстоятелства са годни да обосноват отказ за предоставяне на хуманитарен статут
на жалбоподателя поради наличие хипотезата на чл.12, ал.2, т.4 от ЗУБ.
Констатираното нарушение на
административнопроизводствените правила в случая се явява съществено по смисъла
на чл.146, т.3 от АПК, доколкото при представянето на такова мотивирано
становище, административният орган би могъл да достигне и до различен от
направения от него извод за наличие на сериозно основание, че жалбоподателят
представлява заплаха за сигурността на държавата – членка, в която се намира.
По изложените съображения съдът намира, че
оспореното решение, в частта му, в която е отказано предоставянето на
хуманитарен статут на Х.А.А., следва да бъде отменено, като немотивирано и постановено
при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Преписката следва да бъде върната на
административния орган за ново разглеждане на молбата за предоставяне на
хуманитарен статут, като при новото произнасяне следва да се изяснят всички
релевантни за случая факти и обстоятелства, посочени в мотивите на настоящото
решение.
Водим от изложеното и на основание чл.172, ал.2 и
чл.173, ал.2 от АПК, във връзка с чл.85, ал.5 от ЗУБ, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №6793/06.04.2023 г. на
Заместник-председателя на Държавна агенция за бежанците, в частта му, с която е
отказано предоставяне на хуманитарен статут на Х.А.А..
ИЗПРАЩА преписката на административния орган за
ново произнасяне по молбата за предоставяне на хуманитарен статут на Х.А.А., гражданин
на***, при съобразяване с мотивите на настоящото решение.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х.А.А., гражданин на***, срещу
Решение №6793/06.04.2023 г. на Заместник-председателя на Държавна агенция за
бежанците в останалата му част, с която е отказано предоставяне статут на
бежанец.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: