РЕШЕНИЕ
№ 1116
гр. Стара Загора, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530103340 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове
както следва: с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 ЗЗП
вр. чл.22 ЗПК чл.21, ал.1 ЗПК и чл.9, ал.1 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за кредит „Бяла
карта“ от *******г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: 1/
чл.4, ал.1, т.2 от договор за кредит „Бяла карта“ от *******г., 2/ чл.20, ал.1 от
договор за кредит „Бяла карта“ от *******г., 3/ чл.21, ал.4 от договор за кредит
„Бяла карта“ от *******г., 4/ чл.21, ал.5 от договор за кредит „Бяла карта“ от
*******г.
Ищецът К. С. твърди, че с „Аксес Файнанс“ ООД сключили Договор за
кредит „Бяла Карта“ от ******* г. По силата на този договор, кредиторът е
следвало да предостави револвиращ кредит с максимален размер от 1000,00
1
/хиляда лева/ на ищеца, който се усвоява чрез международна платежна карта
„Бяла Карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне,
съгласно условията на договора. Съгласно чл.4, ал.1, т.2 от договора,
фиксираният годишен лихвен процент по кредита бил в размер на 43,2 %, а
годишният процент на разходите е 45,9 %. Тъй като процесният договор за
кредит намирал правната си регламентация в ЗПК, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/ - § 1, т.1 от ДР от ЗПК. В
настоящия случай, действително приложеният в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите бил различен от посочения в Договор за кредит
„Бяла Карта“ от ******* г. от 45,9 %. Това било така, защото съгласно чл.20 от
Договора се дължала „неустойка“ в размер на 10 % от усвоената и непогА.а
главница, ако в срока по чл.15 от договора, кредитополучателят не предостави
обезпечение. Видът на това обезпечение бил разписан в чл.15 - поръчителство
на едно физическо лице, което следва да отговаря на изрично посочени
условия или представяне на банкова гаранция с бенефициер кредитодателя,
със срок на валидност - две години от датата на сключване на договора за
кредит. Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 20 в Договор за кредит
„Бяла Карта“ от ******* година, всъщност целял заблуда на потребителя.
Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска
практика създавал неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и
уврежда Кредитополучателя. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че
съгласно чл .20 от Договора, ищецът дължал „неустойка“ в размер на 10 % от
усвоената и непогА.а главница, ако в срока по чл.15 от договора,
кредитополучателят не предостави обезпечение. Видът на това допълнително
обезпечение бил разписан в чл.15 - поръчителство на едно физическо лице,
което следва да отговаря на изрично посочени условия или предоставяне на
банкова гаранция с бенефициер кредитодателя, със срок на валидност - две
години от датата на сключване на договора за кредит. Въпросната „неустойка“
се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в
погасителния план и представлявала неразделна част от договора. Като
уточнява, че според него този договор има погасителен план. С клаузата на
чл.15, ал.1 от Договора длъжникът се задължавал в срок от 5 дни, считано от
2
активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция с бенефициер
кредитодателя, със срок на валидност - две години от датата на сключване на
договора за кредит или 2/ едно физическо лице - поръчител, което да отговаря
на следните изисквания: да е над 21 години и да представи служебна бележка
от работодател за размер на трудово възнаграждение; брутният размер на
дохода му да не е по-малък от 1500,00 лева; да работи по безсрочен трудов
договор от минимум 6 месеца; да не е заемател или поръчител по друг договор
за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД; да няма кредитна история в ЦКР
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до
30 дни “; да не е член на домакинството на кредитополучателя. Отделно и с
цел постигане на още по-голяма печалба, кредиторът уговаря в договора с
разпоредбата на чл.21, ал.4, че при забава от страна на кредитополучателя за
плащане на текущото му задължение или на сумата по чл.12, ал.1, последният
се задължава да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до
заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1 от
договора. Съгласно чл.21, ал.5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от *******
година, ищецът е поел и задължение след настъпване на предсрочна
изискуемост да заплати на кредитора такса в размер на 120,00 лева за
дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране
на задължението. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на
чл.68г ЗЗП и чл. 68д от същия закон. Така в чл.20 от Договора е уговорено
заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл.15 от договора, същият
дължал „неустойка“ от договора на кредитора в размер на 10 % от усвоената и
непогА.а главница. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с
която неустойка падежното вземане нараствало значително. Същото това
кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито
оскъпяване на кредита. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се
прибавяли и таксите по чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от Договор за кредит „Бяла
Карта“ от ******* г. Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на
задължението да се представи банкова гаранция или поръчител, отговарящи
на конкретни условия, вдигало лихвения процент на кредита на месец
3
неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита
възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази
„неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. В
заключение, посоченият лихвен процент в договора от 43,2 %, не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка“ в
чл. 20 представлявала добавък към договорната лихва, а последната не била
добавена в ГПР като разход по кредита. При евентуалност твърди, че
уговорената договорна лихва по правоотношението противоречала на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните
уговорили заплащане на възнаградителна лихва в размер на 43,2 %.
Противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение -
надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на
Министерски съвет /съответно ПМС/. При евентуалност претендира
нищожност на уговорената „неустойка“ в чл.20 от Договора. С така
уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно
обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на
неустойката, посочени в т.3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на
ВКС. Процесната неустойка била и неравноправна по смисъла на чл.145 от
ЗЗП и съответно нищожна на основание чл.146 от Закона за защита на
потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй
като е предварително изготвена от дружеството-ответник и съответно не е
индивидуално уговорена. При евентуалност претендира нищожност на
уговорената клауза в чл.21, ал.4 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от *******
г. на основание чл.10а, ал.2 ЗПК и на уговорената клауза на чл.21, ал.5 от
Договор за кредит „Бяла Карта“ от ******* г.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че I.
Договор за кредит „Бяла Карта“ от ******* г., сключен между „Аксес
Файнанс“ ООД, което дружество е преобразувано с правоприемник „Аксес
Файнанс“ АД, и К. Е. С., е изцяло недействителен, при евентуалност, че
следните клаузи по сключения между „Аксес Файнанс“ ООД, с което
дружество е преобразувано с правоприемник „Аксес Файнанс“ АД и К. Е. С.,
Договор за кредит „Бяла Карта“ от ******* г., с КИД са нищожни: 1. Чл.4,
ал.1, т.2 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ******* г., 2. Чл.20, ал.1 от
4
Договор за кредит „Бяла Карта“ от ******* г., 3. Чл.21, ал.4 от Договор за
кредит „Бяла Карта“ от ******* г., 4. Чл.21, ал.5 от Договор за кредит „Бяла
Карта“ от ******* г.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, като заема становище за недопустимост, респ.
неоснователност на исковете. Признава, че на *******г. К. Е. С., е сключил с
„Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „Бяла Карта“ № ****** по силата на
който „Аксес Файнанс“ АД е Кредитодател, а ищеца Кредитополучател. По
силата на Договора Дружеството е предоставило на ищеца револвиращ кредит
в максимален размер от 600 лева, под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта, а
Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на
Договора. Предоставеният кредитен лимит е увеличаван неколкократно от 100
лева на 900 лева, дистанционно, по телефон. Считано от 15.02.2024г. и въз
основа на подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 30.11.2023г., сключен между „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, /Купувач/ и „Аксес Файнанс“ АД /Продавач/,
кредитор на ищеца не било „Аксес Файнанс“ АД, а „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД. Съгласно сключения договор „Аксес Файнанс“ АД е
прехвърлило вземането си от ищеца към въпросното трето лице, като е и
упълномощило „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от негово име да
уведоми длъжниците, за прехвърлянето на техните задължения по смисъла на
чл.99, ал.3 ЗЗД, в частност да уведоми и ищеца. След извършена справка при
дружеството купувач се установи, че „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
е изпратило уведомления до длъжниците, вземанията от които е придобило по
силата на Приложение №1 от 15.02.2024г. към Рамковия договор. Във връзка с
договорните отношения по Рамковия договор, след направена справка от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД уведомили ответника, че ищецът г-
жа Параскевова не е извършвал плащания по задължението си пред „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД. С оглед изложеното по-горе, счита че искът се
явява недопустим, поради обстоятелството, че „Аксес Файнанс“ АД не е
надлежна страна. По основателността сочи, че претенциите на ищеца към
договора за паричен заем били неоснователни и следвало да се оставят без
уважение. Клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от Закона за потребителския кредит. Както
5
се виждало от разпоредбите на чл.19 ЗПК дори надвишаването на максимално
допустимия размер на годишния процент на разходите, не водело до
нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално
допустимия размер се считали за нищожни, а платеното по тези клаузи се
приспадало при последващи плащания по кредита. С оглед изложеното по-
горе, възразява срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за
нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за
нищожни. По отношение на твърдението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, с която бил уговорен фиксиран годишен лихвен
процент, поради противоречие с добрите нрави, нарушаване на изискванията
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и внасяне на неравноправие между правата и
задълженията на страните сочи, че към момента на сключване на Договора в
действащото законодателство никакво ограничение относно допустимите
размери на възнаградителната лихва не било предвидено. Ищецът твърдял
още, че уговореният лихвен процент създавал неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга, но това
твърдение не отговаряло на разбирането за неравноправие, заложено в закона.
Неприемливо било твърдението за недобросъвестно поведение от страна на
кредитодателя, при положение че последният е информирал предварително
клиента за всички условия по кредита, включително за размера на
възнаградителната лихва, още с предоставянето на Стандартен европейски
формуляр /СЕФ/, съгласно изискванията на чл.5, ал.2 ЗПК. В конкретния
случай, явно г-жа **** е била доволна от предложените й условия, предвид
факта, че нито е отказала да подпише договора, нито е направила отказ, дори
напротив - веднага е усвоила предоставения й кредитен лимит, при това е
правила неколкоратни усвоявания и е искала няколко пъти увеличаване на
предоставения й лимит. По отношение на твърдението на ищеца, че
договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал
на добрите нрави в исковата молба не била наведена никаква конкретна
обосновка. Договорената лихва представлявала цената, която потребителят
заплащал на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно
това правело лихвата възнаградителна, а не наказателна. В случая следвало да
се има предвид и факта, че кредиторът не е банка, за задълженията на
кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс. Наличната съдебната практика, в която договорен лихвен
6
процент над трикратния размер на законната лихва се третира като
противоречащ на добрите нрави се отнасяла до субекти, които са отпуснали
паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Законът за
потребителския кредит бил специален по отношение на ЗЗД. Ако, въпреки
липсата на каквито и да е основания за това, все пак съдът преценял, че
клаузата била уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следвало да
бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а
до допустим размер. В противен случай ищецът би се обогатил
неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода на договора,
без да е заплатил каквато и да е цена за това. На следващо място, посочвайки
изрично размера на законната лихва за забава, законодателят е определил
минималната сума, която се дължи на кредитора за обезщетяване на вредите,
които той търпи вследствие на това, че е лишен от възможността да ползва
собствените си парични средства. Следователно, след като кредиторът е бил
ощетен със сума в този размер, то потребителят се е обогатил с нея, тъй като е
ползвал въпросните парични средства. Неправилни били изложените в
исковата молба аргументи, че от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.9 във вр.
с чл.22 ЗПК можело да се направи извод за неприложимост на частичната
недействителност към процесния казус. Чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК изисквал от
заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му. В настоящия случай това било изпълнено и изискуемата
информация фигурирала в Договора. В процесния случай не ставало въпрос за
липсващ лихвен процент, а за такъв, с чийто размер потребителят не е съглА..
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на Договора като
сключен в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. с чл.10,
ал.1 във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.21 и чл.22 ЗПК сочи, че съгласно
чл.3, ал.1, т.7 от Договора годишният процент на разходите бил изчислен при
вземане предвид на допусканията, посочени в раздел II на Общите условия,
които г-жа **** е получила и е декларирала, че е получила в чл.1, ал.1 от
Договора. ГПР, уговорен в Договора можел да бъде променян единствено при
условията на същия или по допълнително взаимно писмено съгласие между
страните. Кредитополучателят не трябвало да прави и не дължал никакви
допълнителни плащания /лихви, такси, комисионни, застрахователни премии
и др./, които не са посочени в Договора, дори те да са поискани от лице, за
което е известно, че е оторизиран представител на Кредитодателя.
7
Кредитополучателят не носел отговорност за направени такива плащания,
когато техният вид, основание и размер не са определени в Договора. ГПР по
всеки договор за кредит ,Бяла карта“ бил изчислен при вземане предвид на
следните допускания - Кредитополучателят ще изпълнява своите задължения
в съответствие с условията и сроковете по настоящия Договор; пълният
размер на кредита е усвоен от Кредитополучателя незабавно; кредитът се
предоставя за срок една година, считано от датата на първоначалното му
усвояване, кредитът се погасява от потребителя на месечни вноски, при
изчисляване на годишния процент на разходите не се взимат предвид
разходите, които Кредитополучателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по настоящия Договор за кредит; при изчисляване на
годишния процент на разходите не се взимат предвид разходите, които
Кредитополучателят заплаща за ползване на платежния инструмент, посочен в
чл. 2, ал. 2 от Договора; главницата ще бъде погА.а изцяло с еднократно
плащане в рамките на всеки погасителен период и следващите усвоявания и
погасявания на пълния размер на главницата, направени от потребителя,
настъпват в рамките на период от една година; лихвата и другите разходи се
начисляват в съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата и
съгласно клаузите, предвидени в договора за кредит.“ Твърдението, че ГПР не
съдържал всички данни, формиращи размера му в Договора и ГПР не бил
действителен, не отговаряло на истината. Годишният процент на разходите и
общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на
сключване на договора, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договора
за кредит. При изчисление на ГПР се вземали предвид съществуващите към
момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на
сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска
хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази
причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали
предвидените в точка 3 от Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК допускания.
ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за
потребителския кредит начин, като били използвани договорените условия -
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на
плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. При договорения размер
на заемна сума и лихвен процент, посоченият в договора ГПР бил коректно
8
изчислен. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 не вменявала задължение за
описване на кои компоненти точно са включени в годишния процент на
разходите, каква е неговата структура и как се формира същият. Трябвало да се
обърне внимание, че както в разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
20 и ал.2 от Закона за потребителския кредит, така изобщо в Закона за
потребителския кредит като цяло не фигурирало изискване за описване на кои
компоненти точно са включени в годишния процент на разходите, каква е
неговата структура и как се формира същият. Годишният процент на разходите
по договора включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл.19, ал.1
ЗПК. Както било посочено, ГПР по договора бил изчислен по определения в
Приложение 1 /ЗПК/ начин. ГПР включвал всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това
била само лихвата, тъй като това бил единственият разход по кредита за
кредитополучателят като се има предвид дефиницията на „общ разход по
кредита за потребителя“, дадена в § 1, т.1 ДР ЗПК. Годишният процент на
разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Както било посочено,
надвишаването на законовия размер на годишния процент на разходите не
водел до недействителност на договора. Твърденията, че не били спазени
изискванията на 11, ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен заем
не била включена неустойката за неизпълнение и било налице заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК били неоснователни. Неправилно ищецът
твърдял в исковата молба, че Кредитополучателят следвало да предостави
обезпечение поръчител в срок от пет дни след дата на активиране на
предоставения платежен инструмент. Съгласно чл.15, ал.1 от Договора,
ищецът се е съгласил в срок от 3 дни след падежа да предостави обезпечение
поръчител. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които
предоставя, да бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на
кредита на ищеца е обяснено изискването за предоставяне на обезпечение,
същият е получил Стандартен Европейски Формуляр /СЕФ/, в който ясно е
посочено изискването за предоставяне на обезпечение по договора,
включително и в договора ясно са разписани условията, при които се изисква
обезпечение и условията, на които последното следва да отговаря. В случай че
кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следвало да
9
заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 5-то
число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния
лимит. Уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито била
прекомерна, нито противоречала на принципа на справедливостта. По
отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният
размер, както и разходите по чл.21, ал.4 и ал.5 от Договора противоречали на
добрите нрави в исковата молба не била наведена никаква конкретна
обосновка. Въвеждайки твърдението, че неустойката била добавък към
договорната лихва, с което увеличавал и ГПР, т.е., че с неустойката се
създават задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител
на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК съгласно която
при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които
потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит. Неустойката не била предвидена от законодателя
като елемент на ГПР, видно и от възприетата математическа формула,
посочена в приложение №1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР чл.19, ал.3 от
ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на
задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба показвала,
че освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им
изпълнение. Видно от всичко изложено предвидената неустойка не била
уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД,
следователно не противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1
ЗЗД. На следващо място е важно да се отбележи, че твърдението на ищеца, че
неустойката заобикаля ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК било
незаконосъобразно, т.к. предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“
неустойка не представлява такава, санкционираща неплащане от страна на
потребителя, а е такава, свързана с неизпълнение на друго договорно
задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се
прилагал. Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност
пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него
кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи. Погрешни били изложените в исковата
молба разсъждения, че кредиторът следвало да търси обезпечение преди
сключването на сделката и при непредоставяне на търсените от него гаранции
10
да отказва облигационна обвързаност. На следващо място, относно
твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се
целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
счита за несериозно да се твърди т.к. неустойката не била предвидена от
законодателя като елемент на ГПР, както било изяснено и по-горе. Както било
посочено, релевантен за изчислението на ГПР е момента на сключване на
договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземали предвид
съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем
ангажименти. Кредитодателят, към момента на сключване на договора за
кредит, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да
ги включи при изчисляването на ГПР. Твърденията, че невключването на
неустойката в ГПР било заблуждаваща търговска практика били
неоснователни. Ищецът, позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща
информация, би следвало да представи доводи в защита на тази своя теза. Ако
ищецът при избора на кредитен продукт се е водил от размера на годишния
процент на разходите, то не ставало ясно защо е предпочел да сключи договор
с дружеството-ответник, а не договор за кредит с някоя от множеството банки,
които предлагат много по-изгодни условия за потребителски кредити, при
които размерът на ГПР започва дори от 7 %. По отношение на искането за
прогласяване на нищожност на клаузите на чл.21, ал.4 и ал.5 от Договора като
противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на чл.143,
ал.2, т.5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и като
заобикаляща изисванията на чл.33 ЗПК, с последица чл.21 ЗПК сочи, че
разходите за събиране на вземането, посочени в чл.21, ал.4 от Договора се
дължали единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в
посочения в Договора срок за плащане, общото си задължение. Изпращането
на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол център, изпращане на
писмо били действия, които банките и финансовите институции извършват по
отношение на някои клиенти, допуснали забава. Чл.11, ал.1, т.15 ЗПК изрично
посочвал, че в договора трябва да са ясно описани „всички разходи, дължими
от потребителя при неизпълнение на договора“. Чл.19, ал.3, т.1 ЗПК изрично
посочвал, че „При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит“. Видно от цитираните
по горе законови текстове, разходите за неизпълнение на задължения на
11
потребителя не само, че не били забранени, ами и за тях имало специални
текстове, които гарантират тяхното ясно посочване. Начисляваните разходи
били изцяло обосновани. Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и
не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на
делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно
изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключен договор за кредит „Бяла Карта“
сключен на ******* г. с кредитен лимит от 1000,00 лева, който е усвоен /така
договор за кредит „Бяла карта“ от ******* г., л. 73-78 от делото, вж. и справка
по договор за кредит „Бяла карта“, л. 8-18 от делото/, 2/ че при изчисляване на
ГПР от ответника в договора за кредит е включена единствено договорната
лихва и не е включена договорната неустойка по чл. 15 от договора, разходи за
събиране на задължението и разходи за обявяване на предсрочната
изискуемост /така изрично отговор на исковата молба и чл.4, ал. 1, т. 4 от
договора за кредит/.
Съгласно сключения между страните договор за кредит „Бяла Карта“
сключен на ******* г. /вж. посочените писмени доказателства - л. 73-78/ от
делото/, сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и ищеца К. Е. С., страните са
уговорили предоставяне на револвиращ кредит с разрешен кредитен лимит в
размер на 1000,00 лв. с предвидено издаване на кредитна карта при годишен
фиксиран лихвен процент от 43,02%, и годишен процент на разходите от 45,90
%. В чл. 15 от договора е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение при наличие на неизпълнение на падежа. В чл. 15 ал. 1 и ал. 2 са
12
определени и вида на обезпеченията, които длъжникът следва да представи –
поръчител отговарящ на определени условия - да е над 21 години и да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, брутният размер на дохода му да не е по-малък от 1 500 лв.,
да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; да не е
поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с
„Аксес Файнанс“ ООД, да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни “, да не е
член на домакинството на кредитополучателя, а в чл. 20 е предвидена санкция
за потребителя ако не представи обезпечение, изразяваща се в заплащане на
неустойка в размер на 10% от непогА.ата главница, т.е. в договора е уговорена
клауза за неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение в срока, която неустойка е в размер на 10 % от стойността на
усвоената и непогА.а главница и е включена в текущото месечно задължение.
Неустойката се начислява на 6-то число всеки месец до момента на
предоставяне на изисканото обезпечение.
В чл. 11 и чл. 12 е посочен начин на погасяване на задължението в
сроковете по чл. 3 от договора.
Представени са също по делото рамков договор от 30.11.2023 г. за
прехвърляне на вземания, сключен между „Аксес Файнанс“ АД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, вкл. пълномощно и потвърждение /л. 45-65 от
делото/. Не е представено е уведомление за цесия и няма данни да е връчено
уведомление на ищеца.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Аксес Файнанс“ АД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Аксес Файнанс“ АД и ищеца са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за кредит „Бяла Карта“
сключен на ******* г. и заемната суми е била предоставена на ищеца.
Представените от страните документи дават информация за съдържанието на
13
договора, вкл. техните изявления пред съда, установяват възникналото заемно
правоотношение между кредитора „Аксес Файнанс“ АД и ищеца, по силата на
което ищеца е получил сумата в размер на 1000,00 лева и се е задължил да я
върне, заедно с договорна лихва.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Аксес Файнанс“ АД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 1000,00 лв., следва по
иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен,
като възраженията в отговора на исковата молба относно липсата на
легитимация на ответника поради извършена цесия не се споделят като
пряко противоречащи на чл. 99, ал. 4 ЗЗД – с доклада по делото бе
възложено на ответника на основание чл. 145, ал. 1, т. 4 ГПК да установи във
връзка със своето възражение, респ. дадена възможност на основание чл. 146,
ал. 2 ГПК да представи доказателства за съобщаване на длъжника на
извършената цесия. Такива доказателства не бяха представени. Поради това
съгласно изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД до момента на получаване
на съобщението от длъжника негов кредитор е цедентът и длъжникът се
освобождава ако изпълни на цедента. До момента на съобщението цесията
няма значение за длъжника и той не може да отказва на стария кредитор
изпълнение. Едва след получаване на уведомление цедентът изгубва
качеството си на кредитор за длъжника. В случая, както се каза, до подаване на
исковата молба уведомление няма, а представените едва с отговора на
исковата молба документи са от естество единствено да се приеме, че
съобщаването е станало по време на висящия процес и при това положение
очевидно производството продължава при условията на чл. 226 ГПК, т.е.
отново с ответник „Аксес Файнанс“ АД /така и решение № 50069/03.07.2024
г. на ВКС по т.д. № 1470/2022 г., II т.о., решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС
по т.д. № 2639/2014 г., II т.о., в които ясно се сочи, че цесията има действие за
длъжника само след нейното съобщаване, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. И
тъй като ответникът не ангажира доказателства цесия да е била съобщавана на
ищеца преди подаване на исковата молба, то ответникът притежава както
процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по исковете.
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси
предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със
страна „Аксес Файнанс“ АД и същия договор за кредит „Бяла карта“ и са
14
намерили разрешение в решение № 1120/15.10.2025 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1332/2025 г., като е била приета нищожност на
същия договор за кредит „Бяла карта“, което се споделя от настоящия
съд.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
15
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесния договор за кредитна карта е
нищожен на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
16
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредитна карта формално отговаря
17
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение за това,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение
по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд по
гр.д. № 738/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд
по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение №
976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г.,
решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по
в.гр.д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка,
дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
18
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към сумата по заема, води до скрито оскъпяване на кредита.
Дължима по уговорения начин на падежа, неустойката на практика се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функции. Няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка
на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на
вторично задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно
и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-
слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
20
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето
на кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който
потребителят да представи обезпечението, след което това негово
задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш
кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се
оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението да възникне
при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита,
за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката.
Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за
връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и
21
води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е
обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на
неустойката по договора. Включена по този начин в размера на месечните
погасителни вноски, неустойката по същество се добавя към
възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер,
равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено
на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19
ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена
за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19,
ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, както сочи ответникът в отговора на исковата молба,
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на
потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а
не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би
означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни
22
законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за
неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е
налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да
даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като
дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в
резултат на което последният е различен от посочените в договорите и не
отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение №
448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
23
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойката по договора не
е била включена в ГПР – така изрично отговор на искова молба.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от ответника по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключения договор се явява изцяло нищожни. В частност общото задължение
на ищеца е съответно на сумата по заема и неустойката. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
24
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка
на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя,
т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не е посочено, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В тази
връзка, според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в
посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР. На
практика, касае се за реален ГПР по договора различен от посочения от
кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и
въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд
счита, че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
25
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка
/така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
26
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищцата нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно
минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от
съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв
е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към
тях и на задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договорите годишен процент на
разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат
на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според
настоящия състав на съда посочването в договорите за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорите за кредит не съдържат посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата
27
недействителност /така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 578/2022 г., III г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга. След като това е така, налага се извод, че
договорът за кредит противоречи на част от императивните постановки на
ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото
лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
28
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение №
198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно която
исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищцата
основания. По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за кредитна карта е изцяло
нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне
по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде проглА.а
недействителността на клаузите за договорна лихва, такса за разглеждане на
кредита и неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
по договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл. 22 ЗПК се явява недействителен /така също определение №
50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о., решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до
завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по
кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо договора за потребителски кредит „Бяла карта“ е
29
недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения установителен иск е основателен.
С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22
ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването не са
спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК
/чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд
напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д.
№ 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
По разноските:
Разноски на ищцата – при уважаване на установителния иск, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищеца по делото. Настоящият съд определя адвокатското
възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС /вж. по отношение на ДДС -
решение от 23.10.2025 г. на СЕС по дело С- 744/23/.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
30
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ и
доказателства за регистрация по ДДС. По делото е ангажиран и договор за
правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка –
ищцата, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили
съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна
поради това, че ищцата е материално затруднена – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Действително ответникът оспорва това обстоятелство, но не представя
доказателства от които може да се направи извод, че ищецът не е материално
затруднен /в случая доказателствената тежест е за ответника – вж.
определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о.,
определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и
решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
354/2023 г., вкл. цитираните в него определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по
гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. №
502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката дали да се окаже безплатна
правна помощ и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва не
от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и
клиента. Искането му за извършване на служебни справки от съда не се
споделя по изложени съображения в определение № 121/08.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение №
983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.,
определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
31
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
32
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече
практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана в определение №
121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г.,
определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение №
1077/04.11.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г.,
определение № 1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 591/2024 г., определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение №
1025/23.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г.,
определение № 261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
122/2025 г., /с които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв.
с ДДС, но не по-ниско/ настоящият съдебен състав намира, че следва да
посочи още веднъж на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски
окръжен съд състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд
намира, че въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното
състояние на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от
ответника, съдът правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за
събиране на доказателства, които нямат връзка с предмета на спора. Освен
това изричното искане в отговора на исковата молба относно размера на
адвокатското възнаграждение е то да бъде определено в рамките на
минимума по Наредбата /както настоящият съд го определя/ и поради
33
забраната на чл. 6 ГПК настоящият съд няма да обсъжда сума по-ниска
от посочената в отговора на исковата молба за адвокатско
възнаграждение по делото.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 50,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл.146, ал.1 ЗЗП вр. чл.22 ЗПК чл.21, ал.1 ЗПК и чл.9, ал.1 ЗПК /установителен
иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за кредит
„Бяла карта“ от *******г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за кредит „Бяла карта“ от
*******г. сключен между К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
********, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. ** и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“, № 1,
бл. 9, ет. 2.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“, № 1,
бл. 9, ет. 2 да заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
********, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. ** сумата от 50,00 лв. /петдесет
лева/ разноски за производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“, № 1, бл. 9, ет. 2 да заплати на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „М.“,
ЕИК: ****** и адрес: гр. ********, ул. „**********“ № **, ет. **, офис **,
чрез управителя М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с
ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/ за процесуално
представителство на ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
34
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
35