Решение по дело №8755/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266785
Дата: 30 ноември 2021 г. (в сила от 30 ноември 2021 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100508755
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 август 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 30.11.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                   мл.с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

 

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 8755 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 148214 от 13.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12281/2019 г. по описа на СРС, ГО, 85-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Н.Д.С., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сума в общ размер на 1839,69 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот с аб. № 007203, доставена за периода от 01.05.2015 г. - 30.04.2017 г., сумата от 169,09 лв. - обезщетение за забава (мораторна лихва) за периода 31.10.2016 г. - 15.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.08.2018 г. до окончателното й плащане, сумата от 48,84 лв. - главница за услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2017 г. и сумата от 10,05 лв. - обезщетение за забава за периода 31.10.2016 г. - 15.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 57084/2018 г. по описа на СРС, 85-ти състав.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква се, че в нарушение на чл. 127, ал. 2 ГПК във вр. чл. 129 ГПК съдът не е дал указания на страната, че исковата молба е нередовна, тъй като описаните в същата писмени доказателства, не съответствали на представените по делото. Ето защо СРС е следвало да даде указания до страната, което обаче не било направено. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените осъдителни искове, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник - Н.Д.С., чрез назначения си особен представител е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.

Въззиваемият - „Т.С.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

В конкретния случай ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия като собственик на процесния недвижим имот - апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, с аб. № 007203. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач/и (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

С оглед събраните по делото писмени доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не се установява твърдението на ищеца, че именно ответникът Н.Д.С. е собственик или пък вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил топлинна енергия през процесния период, т.е. че е пасивно материално легитимиран да отговаря по така предявените искове. В тази връзка следва да се отбележи, че първоинстанционният съд, разпределяйки правилно доказателствената тежест с доклада по делото, обективиран в Определение от 09.10.2019 г., е посочил чия е доказателствената тежест за установяване на този факт. Следва да се отбележи, че съдът не следи служебно за обстоятелството дали представените към исковата молба доказват твърдяните факти, нето пък исковата молба е нередовна ако представените към исковата молба не доказват твърденията в исковата молба. По този въпрос съдът взема отношение с окончателния си съдебен акт. Нещо повече, в случая СРС не е допуснал твърдяното процесуално нарушение, тъй като съдът дължи указания до страната в хипотезата на чл. 146, ал. 2 ГПК само в случаите, когато страната не сочи доказателство за определен факт, но не и в случаите, когато страната е представила доказателства, но същите не доказват твърдения в исковата молба, поради тяхната неотносимост към спора, във връзка с който е сезиран.

Изложеното налага обоснован извод, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на собственост на ответника върху процесния недвижим имот. Този факт съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК подлежи на доказаване от ищеца, поради което и при прилагане последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния недвиим имот.

Ето защо в съответствие с доказателствата по делото предявения главен установителен иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главния иск неоснователен е и предявения акцесорен иск, както и иска за дялово разпределение и лихва върху главницата за дялово разпределение..

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението извън наведените оплаквания, като с оглед неоснователността на въззивната жалба и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 148214 от 13.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12281/2019 г. по описа на СРС, ГО, 85-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАДТ.С.“ ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: