№ 6685
гр. София, 05.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100502166 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „С.К.“ ООД срещу решение от
03.11.2023 г., изменено в частта за разноските с определение от 09.01.2024 г., по гр.д.
№57362/2022 г. на Софийския районен съд, 82 състав, с което жалбоподателят е осъден да
заплати на Г. Ю. А. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 5,00 лв., част от вземане в
общ размер на 80,00 лв., представляваща недължимо платена разлика между заплатената и
получена сума по договор за паричен заем №737530 от 20.09.2022 г., ведно със законната
лихва от 24.10.2022 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, поради неплащане на
дължимата държавна такса с подаването на исковата молба. Жалбоподателят поддържа, че
плащането на държавна такса по исковата молба е част от редовността на същата и
съответно от значение за надлежното упражняване на правото на иск, респ. условие за
редовността на сезирането на съда. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да обезсили обжалваното решение като недопустимо. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Г. Ю. А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
1
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно е
твърдението на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение поради това, че
държавна такса по предявения иск не е била внесена с подаване на исковата молба.
Съобразно трайната практика на съдилищата, когато страна остане задължена за
разноски, каквато е и държавната такса, съдът на основание чл.77 ГПК не само има право,
но е и длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което може да стане,
както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото.
Разноските по чл.77 ГПК трябва да се присъдят със съдебното решение, ако към момента на
постановяването му съдът констатира наличие на неизпълнение на задължението за
внасянето им. Правоотношението между страната и съда във връзка с дължимостта на
разноските по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение и съдът служебно
постановява принудителното събиране на разноските по реда на чл.77 ГПК, вкл. и след
приключване на делото. Разглеждането на спора по същество при недосъбрана в цялост
държавна такса винаги предпоставя допълнителното и събиране с акт на съда /чл.77 ГПК/,
но не съставлява основание за обезсилване на вече постановеното решение.
В съответствие със закона и практиката на ВКС в конкретния случай с
първоинстанционното решение съдът е осъдил ищеца да заплати на основание чл.77 ГПК
дължимата държавна такса по предявения иск. Същата обаче е била и внесена от ищеца след
постановяване на решението на първоинстанционния съд с платежно нареждане от
17.11.2023 г., с което задължението на ищеца по чл.77 ГПК е изпълнено.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. За пълнота на изложението
следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че
ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП,
както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на
ЗПК, за което и по делото не се спори.
При преценка съдържанието на постигнатите договорености настоящият съдебен
състав намира, че предвидената неустойка в чл.6.2 от договора за заем не се характеризира с
присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 ЗПК преди
сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната
практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се
отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат
независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Неустойката по чл.11
ал.1 е договорена в глобален размер от 626,28 лв. без да е посочено какво е съотношението и
към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем. Също така при
сключването на договора и без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне на
обезпечението, в погасителния план към договора е предвидено разсрочено заплащане на
неустойката за неизпълнение на посоченото задължение. Вноските за неустойка са
кумулирани към погасителните вноски, с което се явяват добавък към същите, т.е.
2
практически неустойката е приравнена на погасителните вноски по кредита и същата се
явява сигурна печалба за кредитора.
Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно
задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното,
същата представлява скрита печалба за кредитора, водещо до неоснователно му
обогатяване, поради което е договорена в противоречие на добрите нрави.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10
ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Въззивният съд споделя
извода на първоинстанционният съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1
т.9 и т.10 ЗПК. В процесния договор е посочено единствено на абсолютни стойности на
годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,81 %. В този
порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота
относно посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се
изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават
неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Действително, двете величини са с различни математически
измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането
на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 200,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на
чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №18043 от 03.11.2023 г., изменено в частта за
разноските с определение №1084 от 09.01.2024 г., постановено по гр.д. №57362/2022 г. по
описа на СРС, ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
**** да заплати на Адв. дружество „Д. М.“, ЕИК ****, адрес: гр. София, бул. ****, на
основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА сумата в размер на 200,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4