РЕШЕНИЕ
№ 14219
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110120184 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Р. П. Л.
срещу „Кредирект“ ЕООД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 1059683 от
23.04.2024 г. поради противоречието му със закона, евентуално поради накърняване на
добрите нрави, и предявен в условията на евентуалност установителен иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл. 18 от
договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 3833,80 лева поради
накърняване на добрите нрави.
Ищцата Р. П. Л. твърди, че на 23.04.2024 г. сключила с ответното дружество
„Кредирект“ ЕООД договор за потребителски кредит № 1059683. По силата на
договора й била предоставена в заем парична сума в размер на 2000 лв. при фиксиран
ГРП 50 % и ГПР от 62,98 %. Сочи, че на осн. чл. 6 от договора се е задължила да
предостави обезпечение на задълженията си по договора, както следва: 1.
Поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно отговарят на
редица поставени условия и 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция. В чл. 18,
ал. 1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение дължи неустойка в размер на 3833,80 лева, която
следвало да се заплаща разсрочено с всяка вноска. Счита, че договорът за кредит е
нищожен поради факта, че противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като предвиденият в договора ГПР от 62,98 % надхвърля максимално допустимия
такъв, като освен това в него не била включена и дължимата неустойка, която счита,
че е задължителна част от него. Ето защо, сочи, че действителният ГПР по договора е
неправилно изчислен, в заблуда на потребителя и надхвърля максимално допустимия
размер. Счита освен това, че уговорената договорна лихва от 50 % на година е в
прекомерен размер, поради което противоречи на добрите нрави. Излага подробни
1
съображения относно начина на формиране на ГПР, липсата на ясното му посочване в
договора и прекомерния размер на договорна лихва. Поради тези и останалите
подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде уважен. В условията
на евентуалност, при отхвърляне на предявения главен иск, моли да бъде прогласена
нищожността на чл. 18 от договора предвиждащ заплащането на неустойка в
прекомерен размер. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск. Счита, че
договорът не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност. Намира, че
недействителността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия
договор, като сочи, че неустоечната клауза не е част от същественото съдържание на
договора. Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не
следва да е включена в размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и
добрите нрави. Сочи, че размерът на възнаградителната лихва не е прекомерен, като
освен това е индивидуално договорен с ищцата. Намира, че кредитополучателят е
имал възможност да прецени изцяло риска преди сключване на договора за кредит.
Излага подробни аргументи по наведените от ищцата доводи за нищожност на
договора. Сочи, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Намира, че не са налице пороци при посочването на ГПР в договора. Поради
тези и останалите подробно изложени аргументи, моли исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен неподписан от страните договор за потребителски
кредит № 1059683 от 23.04.2024 г., обективиращ и погасителния план по договора,
сключен между „Кредирект“ ЕООД, като кредитор, и Р. П. Л., като кредитополучател.
Представени по делото са и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, както и приложимите общи условия към
договора. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 2000,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя с 18 броя погасителни вноски. Посочено е в договора, че
последната падежна дата е 23.10.2025 г. В договора е посочено, че годишната лихва за
ползване на кредита е 50,00 %; ГПР е 62,98 %, а общо дължимата сума по кредита (при
надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита) е 3013,34 лева.
С чл. 6 от договора между страните е договорено, че договорът за кредит ще
бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения, а именно: 1. Безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка в размер на общата
сума по договора, включваща главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които кумулативно да отговарят на подробно посочените в
разпоредбата условия. В чл. 18 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят
не предостави уговореното обезпечение в двудневен срок от сключването на договора,
то дължи неустойка на кредитора в размер от 3833,60 лева. Посочено е в разпоредбата,
че уговорената неустойка не е включена в размера на ГПР. Видно е освен това, че
погасителният план включва и задължението на кредитополучателя с всяка вноска да
заплаща и дължимата неустойка по договора.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
2
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 1059683 от 23.04.2024 г., който
противоречи на закона.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 18.04.2025 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно
заседание на 29.05.2025 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между Р. П.
Л. и „Кредирект“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № 1059683 от
23.04.2024 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 2000 лв.; 2) в
договора за потребителски кредит е уговорена неустойка в размер на 3833,80 лева
поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на която не е включен
при формиране на посочения в договора ГПР.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни факти
за доказани. Същите се установяват и от събраните по делото доказателства.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело в договора се посочва, че целта на предоставения
договор за кредит е за потребителски нужди на кредитополучателя, съдът намира, че
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
процесния случай посоченият в договора размер на ГПР по кредита е 62,98 % /чл. 3,
ал. 2, т. 4 от договора/, т.е. над законоустановения максимален размер. Освен това,
между страните по делото е безспорно, че уговорената неустойка при непредставяне
на обезпечение, описана в чл. 18 от договора, не е включена при формиране на
размера на ГПР. При нейното включване ГПР, което така или иначе е над максималния
допустим размер, ще нарасне допълнително.
3
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо
се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета
от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита
или получаването му при предлаганите условия.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да се
включи в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била
изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно
и представлява част от месечните погасителни вноски, а механизмът на начисляването
й и условията, при които е уговорена водят до извода, че начисляването й при договор
за кредит е задължително за потребителя и е условие за предоставяне на процесния
кредит. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
двудневен срок от сключване на договора да бъдат осигурени един или двама
поръчители за вземанията по договора, които да отговарят на подробно описани
многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това
потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата и лихвата
по договора. Заедно с това, дори длъжникът да успее да предостави уговореното
обезпечение под формата на двама поръчители, кредиторът може да го откаже по своя
преценка и по този начин за кредитополучателя отново ще се начислява неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Посочената клауза съдържа явно и значително
неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна,
и на кредитополучателя - потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗПотр. Платежоспособността на
4
длъжника следва да се оценява към момента на предоставяне на кредит и именно
преценката на кредитодателя към този момент определя решението за предоставяне на
кредита и условията, при което последният да бъде предоставен. По същество,
посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение не обезщетява вреди,
претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито
увеличаване на пасива му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а
води единствено повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време,
този риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото
по-рисков е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По
този начин кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез
две вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път
– именно чрез процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки
по този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки
извънредна печалба за сметка на кредитополучателя. Поради това така формулирана
неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023
г. и др./.
Въз основа на посоченото действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в договора параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният процесният договор за
потребителски кредит е нищожен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Ищецът представя
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 273,88 лева, която сума следва
да му бъде присъдена на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител, определена от съда на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. видно е, че
сключеният договор за правна защита и съдействие е в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. - материално затруднени лица. С оглед направено от ответника оспорване, че е
5
налице посочената в договора хипотеза за предоставяне на безплатна адвокатска
помощ и направени доказателствени искания, по делото са събрани доказателства
относно имущественото състояние на ищцата.
Следва да се посочи, че поначало за уважаване на искане за присъждане на
разноски за осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв е достатъчно
по делото да са налице доказателства за постигнато съгласие за предоставяне на
безвъзмездна правна помощ (да липсват данни за уговорен размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, респ. да е изявена воля от страната и
процесуалния й представител, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна). Съдът не следва да проверява налице ли са предпоставките на
посочената разпоредба за предоставяне на безплатна правна помощ, като при липса на
спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по
чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за безплатна правна помощ представляват съвпадащите
волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на
представляваната страна и нейния процесуален представител, ако такъв договор не е
представен. Насрещната страна в производството, обаче, която по правилата на чл. 78
ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната
възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ, като
носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ не са налице. В случай на подобно оспорване съдът е длъжен да
съобрази всички събрани по делото доказателства и да извърши преценка налице ли са
основанията за уговаряне на безплатна правна помощ съобразно разпоредбата на чл.
38, ал. 1 ЗАдв, а ако бъде опровергано поддържаното основание за предоставяне на
безвъзмездна правна помощ, съдът не следва да присъжда възнаграждение на
процесуалния представител на страната по посочения ред. В този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д. №2340/2015 г. На ВКС, I т.о., Определение
№ 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о., Определение №
2694/11.02.2025 г. по в. ч. гр. дело № 1056/2025 г. по описа на СГС, Определение №
16456/18.10.2024 г. по в. ч. гр. дело № 10630/2024 г. по описа на СГС и др.
От събраните по делото доказателства се установява, че осигурителният доход
на иицата в периода от м. 01.2023 г. до м. 11.2024 г. е в размер от 2757 лева до 3261
лева с работодател „София Тех Парк“, отразен и в подадената годишна данъчна
декларация по ЗДДФЛ. Установява се, че същата е декларирала собствеността на
жилище в гр. Бяла Слатина на 20.12.2021 г., както и че няма данни за притежавани
МПС. Направено от страна на ищцата е възражение с депозирана молба от 06.08.2025
г., че между нея и различни кредитни институции са налице съдебни спорове по 20
образувани искови производства, поради което за ищцата е непосилно заплащането на
адв. възнаграждение по всяко от тях. С молба от 07.07.2025 г. е направено и искане за
извършване на служебна справка за установяване на последното обстоятелство. От
извършена служебна справка в ЕИСС, се установява, че в периода от 18.12.2024 г. до
08.04.2025 г. ищцата, чрез адв. Л. Б., е образувала общо 15 искови производства срещу
кредитни институции. С оглед на така направената констатация, съдът намира
възражението на ищцата за основателно. Съпоставен с получаваното трудово
възнаграждение, разходът за заплащане на адвокатска услуга по 15 искови
производства за период по-кратък от 4 месеца, би бил непосилен за ищцата. Ето защо
съдът намира, че действително е налице посочената в договора за правна защита и
съдействие хипотеза на материално затруднено лице.
В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. размерът на възнаграждението се определя
от съда. В случая следва да се вземе предвид ниската фактическа и правна сложност на
делото, липсата на събирани гласни доказателствени средства и експертни заключения,
6
както и да се вземе предвид факта на неявяването на процесуалния представител в
открито съдебно заседание. С оглед на горното, съдът намира, че в полза на
процесуалния представител следва да се определи възнаграждение в размер на 400
лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Р. П. Л., ЕГН **********
срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ********* иск с правно основание по по чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че договор за потребителски кредит № 1059683 от
23.04.2024 г. е нищожен поради противоречи на закона.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на Р. П. Л., ЕГН ********** сумата от 273,88 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК
********* адв. Л. К. Б., ЕГН **********, вписана в АК – София, сумата от 400,00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на Р. П. Л..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7