РЕШЕНИЕ
№ 698
гр. Пловдив, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Радослав Хр. Георгиев
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20245300500973 по описа за 2024 година
Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на В. И. В.,ЕГН-**********,гр.П. против решение №
2509/812/23.02.24г.,постановено по гр.д.№ 10584/23г.по описа на ПдРС,19-ти гр.с.,в частта
му,с която е отхвърлен предявеният от В. И. В. иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от
ЗЗД против „*********,със седалище град С. за заплащане на сумата над 120лв. до
470лв.,получена без основание в периода 30.05.2018г.-21.01.2019г.,ведно със законната лихва
върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 19.07.2023г.,до окончателното
изплащане,като неоснователен.
Жалбоподателката е останала недоволна от решението,което счита за неправилно по
изложени във въззивната жалба съображения.Поддържа,че е оспорила наличието на сключен
между страните договор за заем № 253267/28.10.17г.В. имала множество сключени договори
с ответника,но към процесния период нямала неплатени задължения по тези
договори,включително представения от ответника с отговора на исковата молба договор за
заем № 235587/03.01.18г.Иска се отмяна на решението в атакуваната му част и уважаване на
претенцията изцяло.Претендират се разноски,вкл.адвокатско възнаграждение на
осн.чл.38,ал.2 от ЗАдв.
Въззиваемата страна- „********,(с променено в хода на първоинстанционното
производство име от „*********АД), намира въззивната жалба за неоснователна по
1
изложени в писмен отговор съображения.Представя индивидуален договор за заем №
253267/28.10.17г.Иска потвърждаване на решението в обжалваната му част.Претендира
разноски за инстанцията.
ПдОС, след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и
основателността на жалбата,намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва отхвърлителното спрямо нея
решение страна,поради което е процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по
чл.269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му
по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция
се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.55,ал.1,предл.първо от ЗЗД,предявен от В. И. В. против „*********“АД ( с наименование
до 10.10.2019г. - „********“ ООД с ЕИК -*********,което дружество понастоящем е с
наименование „*********“ АД).
Ищцата твърди,че на следните дати: 30.05.2018г., 30.06.2018г.; 31.10.2018г.,
28.11.2018г., 19.12.2018г.и 21.01.2019г.е заплатила чрез „Изипей“ на ответника суми от
100лв; 120лв; 100лв.,50 лв.;50 лв и 50лв. –общо 470 лв.,която сума била претендирана от
ответното дружество като вноска по договор за кредит,какъвто договор ищцата твърди,че не
съществува,т.е.липсвало каквото и да било валидно правоотношение за заплащане на
посочената сума.Претендира се исковата сума от 470лв.на плоскостта на неоснователното
обогатяване.В случай,че по делото се установяло наличие на правоотношение между
страните по договор за потребителски кредит,ищцата твърди недействителност на същия на
осн.чл.22 от ЗПК.
Ответното дружество в писмения си отговор твърди,че между ищцата и
„**********“ ООД,чийто правоприемник понастоящем е „********“ АД е бил сключен
договор за заем с код: № 235587/03.01.18г.,по силата на който на ищцата била предоставена
заемна сума в размер на 400лв.,или 204,52 евро за срок от 1 месец,при уговорен ЛП по заема
от 24% и ГПР-24,49%.Общо дължимата от заемателя сума в края на заемния период
възлизала на стойност в размер на 408лв.или 156,46 евро,от които 400лв.главница и 8
лв.възнаградителна лихва.Оспорва се недействителността на договора за заем.В условията
на евентуалност се твърди, че нищожността на неустойката по чл.12 от договора не следвало
да води до нищожност на договора в цялост,а само до частична недействителност на
съответната неравноправна клауза.
По делото са представени разписките от „Изипей“,с които ищцата е внесла
процесната сума на посочените в исковата молба дати.На разписките (без тази от 30.06.18г.)е
записано,че плащането е по дог.253267.Ищецът е оспорил съществуването и на договор с
2
такъв № 25327.
Районният съд е приел,че с представените по делото разписки ищцата е внесла сума
в общ размер на 520лв.Приел е,че между страните е установено възникване на заемно
правоотношение по договор за заем № 235587/03.01.18г.,по което ответникът е предоставил
на ищцата в заем сумата от 400лв.,като е следвало да получи на падежа сумата от 460лв.
Разгледал е твърденията за недействителност на представения от ответника договор
за заем № 235587/03.01.18г.,като е приел,че не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.9,10 и
11 от ЗПК,който пропуск сам по себе си бил достатъчен,за да се приеме,че договорът е
недействителен на осн.чл.22 от ЗПК.Съгл.чл.23 от ЗПК,когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен,потребителят връща само чистата стойност на
кредита,без да дължи лихва или други разходи,поради което и доколкото ищцата била
усвоила сумата от 400лв.,тя дължала връщане само на тази сума.Разликата между
дължимата и платената от 520лв.сума-120лв.се явявала дадена без основание и подлежала на
връщане.Поради което е осъдил отв.дружество да заплати на ищцата сумата от
120лв.получена без основание от ответника и е отхвърлил иска за заплащане на сумата на
осн.чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД над сумата от 120лв.до претендирания размер от 470лв.за периода
30.05.18г.-21.01.19г.като неоснователен.
Пред въззивната инстанция ответникът е представил индивидуален договор за заем
№ 253267/28.10.17г.,който е посочен като основание за плащането на сумите по разписките
от ищцата.Видно от същия,той е сключен между ищцата и ответника за сумата от 596лв.за
срок от 10 месеца,при ЛП -39,93% и ГПР-41,58% и общ размер на кредита 5960лв.При
наличието на два договора за заем между същите страни въззивнният съд е допуснал и
изслушал ССЕ,от заключението на която се установява,че платените от ищцата суми в
посочените в исковата молба разписки,в общ размер на 470лв.,са платени по договора за
заем № 253267/28.10.17г.,а не по договора за заем № 235587/03.01.18г.,както неправилно е
приел първоинстанционният съд и който договор е изследвал за наличието на
неравноправни клаузи и съотв.недействителност на осн.чл.22 от ЗПК.
Следователно между страните действително е възникнало облигационно
правоотношение,но по друг договор за заем-№ 253267/28.10.17г.,за който съдът също дължи
изследване дали е недействителен с оглед заявените твърдения в исковата молба,и по-точно
с оглед уточнението,че при установяване на облигационно правоотношение,договорът е
недействителен на осн.чл.22 от ЗПК.
В тази връзка въззивната инстанция намира,че договорът за заем е недействителен
поради непазване на изискванията на чл.11,ал.1,т.9,10 и 11 от ЗПК.
Не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК-не са упоменати условията за
прилагането на лихвения процент,индекс или референтен лихвен процент,не е
регламентиран размерът на „печалбата на кредитора” (възнаградителна лихва), като не е
посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква -
лихва.Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума,нито какви
вземания се включват в нея.По отношение на условията за прилагане на лихвения процент
3
липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница.Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени
условията /начините за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да
се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от
кредитора фиксиран размер от 24 %.
На следващо място не е спазено и изискването на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на сключване на
договора за кредит,като се посочат взетите предвид допускания,използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният
процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита,както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Нарушение е налице и тъй като в договора кредиторът е посочил в абсолютна
стойност и ГПР,но липсва ясно разписана методика на формиране на същия -кои
компоненти точно са включени в него.Не е ясно дали е отчетена дължимостта на неустойка,а
тя в случая неколкократно надвишава размера на заема.
С оглед изложеното,договорът за паричен заем № 253267/28.10.17г.е недействителен
на посочените основания,поради което ищцата дължи на ответника връщане само на чистата
стойност на кредита,а чистата стойност на кредита по договор № 253267/28.10.17г.е в размер
на 596лв.От представените по делото разписки е видно,че ищцата е заплатила чрез „Изипей“
суми с изричното посочване,че са дължими по този договор,в размер на
400лв.Следователно,същата не е изплатила даже чистата стойност на кредита
(596лв.),поради което,дори и при недействителен договор не може да се приеме,че е платила
без основание на ответника суми,различни от чистата стойност на кредита-лихви,неустойка
и др.Претенцията за осъждане на ответника да заплати сумата от 470лв,дадени без
основание по недействителен договор за потребителски кредит № 253267/28.10.17г.,е
неоснователна и следва да се отхвърли.Тъй като първоинстанционното решение е обжалвано
само в отхвърлителната му част за разликата над 120лв.до 470лв.,а в необжалваната част е
влязло в сила,то същото следва да се потвърди в обжалваната му част,но с други
мотиви,различни от изложените от ПдРС.
При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна за въззивната
инстанция в размер на 480лв.с ДДС съобразно представения ДПЗС.
Мотивиран от горното,Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2509/812/23.02.24г.,постановено по гр.д.№ 10584/23г.по
описа на ПдРС,19-ти гр.с.,в частта му,с която е отхвърлен предявеният от В. И. В. иск с
правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД против „***********,със седалище град София
за заплащане на сумата над 120лв. до 470лв.,получена без основание в периода 30.05.2018г.-
21.01.2019г.,ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата
молба- 19.07.2023г.,до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА В. И. В.,ЕГН-**********,гр.П. да заплати на „**********сумата от
480(четиристотин и оседмесет)лв.с ДДС разноски за адв.възнаграждение пред въззивната
инстанция.
В необжалваната му част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5