№ 518
гр. София, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:И.йло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от И.йло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500529 по описа за 2025 година
С Решение № 29 от 21.02.2025г. по гр.д. 574/2023г. по описа на Районен
съд – гр. Елин Пелин са отхвърлени главните положителни установителни
искове на „Юробанк България“ АД срещу Е. И. за признаване за установено,
че същата дължи на ищеца:
главница по договор за кредит за разликата над 597,29 лева до пълния
предявен размер от 10118,60 лева;
сумата 282,43 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
15.03.2022 г. до 15.04.2022 г.;
сумата 606,72 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.04.2022 г. до 16.11.2022 г.
Със същото решение са отхвърлени и предявените от „Юробанк
България“ АД срещу Е. И. осъдителни искове за:
главница за разликата над 9202,71 лева до пълния предявен размер от
10118,60 лева;
282,43 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
15.03.2022 г. до 15.04.2022 г.;
606,72 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.04.2022 г.
до 16.11.2022 г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба от „Юробанк България“ АД срещу горното
решение в отхвърлителните му части. Жалбоподателят твърди, че районният
съд бил достигнал до неправилен извод за наличие на неравноправна клауза в
1
договора, свързана с начина на формиране на годишния процент на разходите
(ГПР). Счита, че ЕПРС не е съобразил факта, че ГПР е непроменлив и че не
съдържа такси и други разходи, които могат да се изменят във времето и които
да обосновават нуждата от допускания. Изтъква, че ГПР е ясно и конкретно
посочен като процент и като крайна сума, която кредитополучателят ще
дължи в края на договора, като тази сума е непроменлива.. Също така
жалбоподателят оспорва извода на районния съд, че ГПР не бил посочен в
действителния му размер, като се позовава на обстоятелството, че договорът
за застраховка е отделно съглашение, което не представлява условие за
отпускане на кредита, поради което застраховката не е част от общия разход
по кредита. Твърди също, че не съществува законово изискване, в договора за
кредит да се сочат компонентите на ГПР, доколкото същите са нормативно
определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Отделно от това посочва, че таксата
„ангажимент“ е такса, срещу която кредиторът сключва договора при
фиксиран лихвен процент. Същата е начислена и дължима при отпускането на
кредита и се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска за срока на
кредита, като не се олихвява.
Постъпил е отговор, с който въззиваемата страна оспорва жалбата.
Твърди, че договорът за кредит не съдържа условията за прилагането на
лихвения процент, както и уточнение за базата, върху която той осе начислява.
Поддържа също, че не става ясно, как е формирана възнаградителната лихва и
защо същата е в претендирания размер, което представлява нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочва, че в договора липсват взетите предвид
допускания, при които е изчислен ГПР, както и че отй предвижда заплащане
на застрахователна премия в размер на 4981,20лв. и 200 лв. за „такса
ангажимент“, които се явяват пряко свързани с договора. В тази връзка счита,
че ГРП не е надлежно разяснен и обявен по разбираем начин в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22
от ЗПК договорът за кредит е недействителен. въззиваемата заявява също
така, че уговорката за т.нар. „такса ангажимент“ в размер на 200лв. е
нищожна, тъй като кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят
„Юробанк България“ АД, редовно призован, не се представлява. От
процесуалния му представител е постъпила молба за даване ход на делото в
негово отсъствие, с която въззивната жалба се поддържа и е изразено и
становище по съществото на спора. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна Е.
Д. И., редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. К. -
преупълномощена от особения представител адв. Рашков, която поддържа
депозирания отговор и оспорва жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Изразява становище, че годишният
процент на разходите не е надлежно разяснен, тъй като не са посочени
допусканията. Посочен е бланкетно в договора за кредит и не става ясно за
потребителя, дали е върху главницата, дали върху главницата и застраховката,
както и за какъв период. Счита, че не са посочени допусканията, за да може
потребителят да прецени този важен критерий при избора на потребителски
кредит. Оспорва съдържащата се във въззивната жалба теза на жалбоподателя
по този въпрос, като счита, че непосочването на допускания противоречи на
Закона за защита на потребителите. Намира договора за недействителен,
поради което се дължи връщане само на чистата стойност. Моли съда да
2
потвърди обжалваното решение, което намира за правилно.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред районния съд доказателства, е вярно и изчерпателно
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такИ., а съдът
се е произнесъл по действително предявените искове.
III. По същество
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите,
свързани с липсата на изискуемите допускания, въз основа на които е
изчислен ГПР в процесния договор за кредит, както и изводите, които
жалбоподателят прави от този факт. Съгласно задължителната практика на
Съда на ЕС, обективирана в решението от 23.01.2025г. по дело С-677/2023г.,
„допусканията, използвани за изчисляването на годишния процент на
разходите (ГПР), трябва да бъдат изрично посочени в договора за кредит и в
това отношение не е достатъчно потребителят сам да може да ги
определи чрез анализ на клаузите от договора“. В мотивната част на това
решение (§ 55 и сл.) е обосновано, че задължението за посочване на
допусканията, използвани за изчисляването на ГПР, посредством
представителен пример е предвидено също в член 5, параграф 1, буква ж) и
член 6, параграф 1, буква е) от Директива 2008/48 като изискване, засягащо
преддоговорната информация. Посочването на преддоговорния етап на
различните допускания, използвани за изчисляването на ГПР, позволява да се
изпълни целта по член 5, параграф 1 от Директива 2008/48 относно
информацията, необходима за сравняване на различните предложения, за да се
даде възможност на потребителя да вземе информирано решение за
сключването на договор за кредит, което сравняване трябва да може да се
направи при отчитане на ГПР съобразно различните срокове на
предоставените му предложения. Предназначението на това задължение е да
се осигури възможност на потребителя да познава своите права и задължения.
Във връзка с горното, посочването на тези обстоятелства трябва да позволява
на потребителя да провери, дали ГПР е изчислен от търговеца правилно, а ако
3
това не е така — да предяви правата си. Направен е извод, че посочването в
договор за кредит на допусканията, използвани за изчисляването на ГПР, има
съществено значение за потребителя. Съответно, ако непосочването им в
договора за кредит се санкционира от националната правна уредба чрез
отнемане от кредитора на правото му на лихви и разноски, тази санкция се
счита за се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива
2008/48.
Съгласно българската правна уредба на договора за потребителски
кредит, изисквания в този смисъл са залегнали в чл. 8, ал. 7, т. 3 и чл. 11, т. 10
от ЗПК (идентични с чл. 6, т. 1, б. „е“ и чл. 10, т. 2, б. „ж“ от Директива
2008/48), като изрично е изтъкната необходимостта от посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
В конкретния случай, от приетите по делото доказателства не може да се
заключи, че такИ. данни са били представени на потребителя. Следователно,
горните разпоредби са били нарушени, като, съгласно чл. 22 от ЗПК, това води
до недействителност на договора за потребителски кредит. В такава хипотеза,
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК предвижда, че потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно цитираното по- горе решение на СЕС, санкция от този вид се явява
пропорционална, т.е. няма основание да бъде отречено приложението й в
конкретния казус.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че поради
неизпълнение на изискването за посочване на допусканията, при което е бил
изчислен ГПР, процесният договор за потребителски кредит се явява
недействителен, а потребителят дължи възстановяване само на чистата
стойност на кредита от 9800 лв., но не и възнаградителна и мораторна лихва,
до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че разходите по сключения
застрахователен договор (т.е. дължимата застрахователна премия) не се
включват в обхвата на общите разходи по кредита, защото не представлявали
условие за отпускането му. Видно от представения по делото Договор за
потребителски кредит от 15.02.2022г., в раздел „Параметри и условия“ е
посочено, че страната дължи застрахователна премия в размер на 4981,20лв. В
договора е посочено също, че общата стойност на плащанията (т.нар. обща
сума, дължима от потребителя) е в размер на 22146,60лв. Доколкото общата
сума, дължима от потребителя, включва общия размер на кредита и общите
разходи по него, а общият размер на кредита е известен и е в размер на
10 000лв., може да се заключи, че общите разходи по кредита представляват
разликата между 22146,60 и 10 000лв. или с точност сумата 12146,60 лв.
Същевременно, при сумиране на всички дължими вноски за погасяване на
възнаградителната лихва се установява, че същата е в размер на 7165,40 лв.
При тези обстоятелства, разликата между общия размер на разходите
(12146,60 лв.) и размера на възнаградителната лихва (7165,40 лв.) съвпада с
размера на застрахователната премия (4981,20лв.), което е убедително
доказателство, че последната е била включена в размера на общите разходи по
кредита – противно на поддържаното от жалбоподателя. Поради това не може
да бъде споделена тезата му, че застраховката не е била условие за сключване
на договора, след като самият кредитор я е определил като такава, включвайки
я в общите разходи по кредита. Допълнителен аргумент в подкрепа на горния
4
извод е и обстоятелството, че заплащането на застрахователната премия е
разсрочено и е включено във всяка една анюитетна вноска, съгласно
погасителния план към договора.
На последно място, неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че
нямало изискване за посочване в договора на компонентите на ГПР, тъй като
те били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК и Приложение № 1 към
ЗПК. Този довод пряко противоречи на цитираното по- горе решение на СЕС,
съгласно което не е достатъчно, потребителят сам да може да определи
параметрите и допусканията въз основа на клаузите от договора за кредит, а е
необходимо, те да бъдат изрично посочени в този договор.
Други доводи във въззивната жалба не са изложени, поради което съдът
не е длъжен, служебно да формулира и обсъжда такИ..
С оглед гореизложеното, жалбата е неоснователна, а обжалваното с нея
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
делото, има право на такИ., поради което съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29 от 21.02.2025г., постановено по гр.д. №
574/2023г. Районен съд – гр. Елин Пелин, В ОБЖАЛВАНИТЕ МУ ЧАСТИ.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5