РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 579
гр. Пловдив, 14.03. 2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІ
състав, в публично заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
МИХАЙЛОВА
при
секретаря РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА и
участието на прокурора РОСЕН КАМЕНОВ,
като разгледа докладваното от председателя МАРИАНА
МИХАЙЛОВА административно дело № 3721
по описа за 2017 год. на
Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във
връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
/ЗОДОВ/.
Ищецът, Д.Б.К., ЕГН ********* с посочен в исковата молба адрес ***,
чрез процесуалния му представител адвокат К.Г. иска ответникът Областна дирекция гр.Пловдив на
Министерство на вътрешните работи да бъде осъден да му заплати
обезщетение в размер на 500,00 лв., за претърпени от ищеца
имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление (НП) № 12144/13 от
28.10.2013г., издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция гр.Пловдив на
Министерство на вътрешните работи, представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по АНД № 7243/2017г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски за договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на плащане на адвокатския хонорар до окончателното
й изплащане. Претендират се сторените в настоящото производство разноски.
Исковата
претенция се основава на факта, че на Д.Б.К. е издадено Наказателно постановление № 12144/13 от 28.10.2013г., от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна
дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи, с което на К., е
наложено административно наказание глоба
в размер на 100 лева, за нарушение на чл.25, ал.2,пр.1 от ЗДв.П.
Наказателнто постановление е
било обжалвано от ищеца и е отменено с решение № 2205/01.12.2017г. постановено
по АНД № 7243 по описа за 2017 г. на Районен съд гр.Пловдив, което не е
обжалвано и е влязло в законна сила. Пред съдебната инстанция по посоченото
дело, К. е представляван от адвокат К.Г. въз основа на надлежно упълномощаване на
същия и въз основа на договор за правна защита и съдействие от 13.11.2017г., като
К. е заплатил изцяло и в брой уговореното в договора от 13.11.2017г. адвокатско
възнаграждение в размер на 500, 00 лева.
С тези именно съображения е
обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в
посочения по-горе размер.
Ответникът
- Областна дирекция
гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи счита
предявения от ищеца иск за неоснователен и недоказан като оспорва същия както
по основание така и по размер. Подробни съображения излага в отговора на
исковата молба. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция. Претендира се съответното
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата молба е основателна
и следва да бъде уважена.
Пловдивският
Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на
страните, намира за установено следното:
От данните по делото се установява, че с Наказателно
постановление № 12144/13 от
28.10.2013г., издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна
дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи, на Д.Б.К., ЕГН **********
е наложено административно наказание
глоба в размер на 100 лева, за нарушение на чл.25,ал.2,пр.1 от ЗДв.П.
НП е обжалвано по съдебен ред. С решение №
2205/01.12.2017г., постановено по АНД № 7243/2017г. (приложено по настоящото дело), състав на РС е отменил наказателното постановление.
Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила на 20.12.2017г. Пред съдебна
инстанция по посоченото дело, Д.Б.К. е
представляван от адвокат К.Г. въз основа на надлежно упълномощаване на същия и
въз основа на договор за правна защита и съдействие от 13.11.2017г. В тази връзка по АНД № 7243/2017г. са
представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 13.11.2017г.
В последния е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. за тази съдебна инстанция, платени изцяло
и в брой при подписване на договора. В тази насока по делото е приложен
оригинал от Договор за правна защита и съдействие от 13.11.2017г. и пълномощно
- (л.20 и л.21) от АНД № 7243/2017г., чиято истинност не е оспорена по
надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателсва опровергаващи
тяхното съдържание.
След
анализа на така изложените фактически обстоятелства, Съдът съобрази следното от
правна страна:
На първо място следва да бъде съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО
ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за
2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора
колегия на ВАС.
Според висшите магистрати, дейността по
административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на
администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод
на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на
независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на
реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за
административните нарушения и наказания и представлява санкционираща
управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност -
правотворческа, правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани според
предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна
/изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред чрез властнически
метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна
компетентност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената
дейност по административно наказване, също представлява по естеството си
правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният
вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените
действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава
основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като
приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда
на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на
правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на
закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е
не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на
органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не
представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен
резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в
рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност. Законодателят не предвижда
ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1,
ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно
наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на
административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени разноски
в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
При това
положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления,
които съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни, се налага
извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от
категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по
чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен
орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
На следващо място следва да бъде съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен
административен съд, според което при предявени пред административните съдилища
искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в
производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и
непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено към конкретиката на
настоящия казус налага да се приеме следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК
исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета,
а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне
правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко,
кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, като
незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена или
неимуществена; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния
акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и
да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира
отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за
допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е
административният акт да бъде отменен по съответния ред (в
конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл
предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че Наказателно постановление (НП) № 12144/13 от
28.10.2013г., издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция гр.Пловдив на
Министерство на вътрешните работи, е отменено по
съответния ред (с решение № 2205/01.12.2017г., постановено
по АНД № 7243/2017г.).
От материалите по приложеното АНД № 7243 по описа за
2017г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното
решение, Наказателно постановление (НП)
№ 12144/13 от 28.10.2013г., издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна
дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи е издадено в нарушение на закона и като такова се явява
незаконосъобразно. Решението на съда (№2205/01.12.2017г.) е влязло в законна
сила на 20.12.2017г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на
иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно
поведение от страна на ответника, изразяващо в издаването на незаконосъобразен
акт.
Тук именно следва да се посочи, че
според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или указ е предвиден специален ред
на обезщетяване, този закон не се прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима
към настоящия случай, тъй като не е налице специален закон, който да предвижда
обезщетяване за вреди, представляващи разноски за осъществена адвокатска защита
в рамките на воденото административнонаказателно производство. С плащането на
уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която
е в пряка причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е
упражнил законното си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния
процес. Освен това нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждат ред,
по който направените разноски в рамките на съдебното производство за
осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай,
че издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо
повече в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г.,
според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата
по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по
административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на
присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за
жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по
исков ред.
Няма съмнение
и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца е настъпила имуществена
вреда, изразяваща се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на процесното НП. В
случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не
би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за
налагане на административни наказания. Налице е пряка
и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за
лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца
обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно
издаденото НП.
В обсъждания контекст и с оглед
доводите на ответника, следва да се посочи, че адвокатската защита е
конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и е
регламентирана дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна
само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика
не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с
юридическо образование от всеки, който прецени, че не е в състояние сам да
упражни своевременно и в пълнота правото си на защита в съдебно производство и
в частност при обжалване на наказателното постановление. Правото на обезщетяване на
вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в Закона за
задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди. Член 4 от този закон предвижда, че „държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице“. Едно от условията на чл. 204 ал. 1 от АПК за
допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за
вреди по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния акт да е отменен по
„съответния ред“, който е обжалване по административен или/и/ съдебен ред. Не е
задължително обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това,
както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на
квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на
производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по
съответния ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска
защита, защото не е могъл по някаква причина сам да се защити, то хонорара,
платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен
имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е
непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения
адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно
постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е
единствено правно средство за защита на лицето,
което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от
административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в
случая не може да се възприеме като израз на
доброволен акт и резултат от свободното договаряне между равнопоставени страни,
което не е било задължително и неизбежно. (Така и в този
смисъл е Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховният административен съд на
Република България - Трето отделение, постановено по адм.дело № 2210/2016 г. и други).
Все в обсъждания контекст и с оглед
доводите на ответника за прекомерност на заплатено
от ищеца адвокатско възнаграждение по АНД № 7243/2017г. по
описа на ПРС, е необходимо да се посочи
следното:
В мотивите на
цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано,
че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е
"обоснован и справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея
вреди от причиненото ѝ от държавния орган непозволено увреждане, без да
накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в
производството. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административнонаказателен характер извън
случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв. (чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.). Минималният размер на адвокатските възнаграждения
обаче, е само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият
размер (на
адвокатското възнаграждение) се определя
по свободно договаряне въз основа на писмен
договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и
справедлив" размер по смисъл на чл. 36, ал. 2 от ЗА.
В конкретния случай, оказаната от адвокат Г. правна
помощ се изразява не само в изготвяне на
жалба срещу НП №
12144/13 от
28.10.2013г., издадено от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на
вътрешните работи, но и в осъществено процесуално
представителство в проведеното по делото съдебно заседание. Това от своя страна обосновава договаряне дори и на
по-висок размер на адвокатско възнаграждение от минимално определения такъв (по 300 лв.) в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., за този вид работа.
Ето защо, в процесния случай уговореният и заплатен
от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, следва да се определи като
съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Основателна при това положение се явява претенцията
на ищеца за начисляване на законна лихва, която обаче, започва да тече от
момента на влизане в сила на решение № 2205/01.12.2017г. поставено по адм. дело № 7243/2017
г., с което процесното НП е отменено, а именно от 20.12.2017 г. (а не от датата на плащането по договора за правна помощ 13.11.2017
г. в каквато насока са твърденията на ищеца), до окончателното му изплащане. В
този смисъл е Тълкувателно решение № 3
от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, според което обезщетение за вреди от
незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение
на съда, като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на нищожността в
самия процес по обезщетяване на вредите. В първия случай вземането за
обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението,
с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите
произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. От така определените моменти на
изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва.
Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването
на незаконосъобразното НП (отменено
по съответния ред), за ищеца са
настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи, искът е
доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.
На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва
да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски в размер на 514
лв. – заплатените държавна такса за образуване на съдебно производство в размер
на 10 лв., държавна такса за препис от решение в размер на 4,00 лв. и
възнаграждение за един адвокат в размер на 500, 00 лв. В случая, и с оглед възражението
на представителя на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие, следва да се
посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за
присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част, по смисъла на
чл.78, ал.5 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл.36,
ал.2 от Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Посочената правна норма въвежда
ограничение единствено относно минималния размер на адвокатското
възнаграждение, който не може да бъде по - нисък от предвидения в наредбата на
Висшия адвокатски съвет, но не и относно договорения му размер, който разбира
се следва да е справедлив и обоснован, с оглед фактическата и правна сложност
на казуса и осъщественото процесуално представителство. Съгласно чл.8, ал.1,
т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с
определен материален интерес възнаграждението е : при интерес до 1000 лв. - 300
лв. Минималният
размер на адвокатските възнаграждения обаче, е само долна граница, под която
адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна
помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се
определя по свободно договаряне въз
основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален
размер (на адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив"
размер по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА. В конкретния случай, оказаната от
адвокат Г. правна помощ по настоящото дело се изразява в изготвяне на искова молба,
лично явяване в съдебно заседание пред съда и осъществена
процесуална защита, посредством проведено пълно главно доказване. Ето защо, в процесния случай
уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който
каза се е 500,00 лв. за настоящата съдебна инстанция, следва да се определи
като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Така мотивиран, Пловдивският Административен съд, ХІІ
състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на
Министерство на вътрешните работи, да заплати на Д.Б.К., ЕГН ********* с посочен в исковата молба адрес ***, сумата в
размер на 500,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление № 12144/13 от 28.10.2013г., издадено от Началник
сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи, представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по АНД № 7243/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски за договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 20.12.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на
Министерство на вътрешните работи, да заплати на Д.Б.К., ЕГН ********* с посочен в исковата молба адрес ***,
сумата в размер на 514, 00 лв., представляваща направените по настоящото дело
разноски за държавни такси и заплащане на адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: