№ 231
гр. Враца, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20231400500356 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 6802/05.06.2023 г. на "ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, чрез юрисконсулт Г. И. П., против Решение № 281/12.05.2023 г. по гр.д.
№ 3687/2022 г. на Районен съд-Враца В ЧАСТТА, в която са отхвърлени
предявените от дружеството-въззивник установителни искове за сумата
1595,20 лв. – главница и сумата 1402,63 лв. – договорно възнаграждение,
дължими на основание договор за потребителски кредит № ***, както и В
ЧАСТТА в която е осъдено дружеството да заплати на И. А. Г. сума в размер
на 1564,20 лв.
В жалбата се изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния
съд, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради
нарушение разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Навеждат се доводи, че в
договора ясно е посочена методиката на формиране на годишния процент на
разходите /ГПР/, както и че е спазена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК относно
размера на същия. Изтъква се, че в чл.ІV на договора подробно са посочени
размерът на отпуснатата сума, размерите на годишния лихвен процент /ГЛП/
и ГПР, дневният лихвен процент, дължимата сума по кредита, размерът на
възнаграждението по закупения пакет допълнителни услуги, общото
задължение по договора и размерът на месечните вноски. Според изложеното
в жалбата, информацията е предоставена на разбираем език и е подробна, а в
чл.5.2. от Общите условия /ОУ/, които са неразделна част от договора и са
подписани от страните, подробно е посочено какво включва ГПР. Посочва се
1
според § 1 от ДР на ЗПК, в ГПР не се включват разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на споразумение
за същите не е задължително условие за получаване на кредита, което в
случая изрично е посочено в договора и в споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги.
Въззивникът счита, че няма законово изискване да се посочва в
договора как се формира ГЛП, а по отношение на ГПР в ОУ към договора се
съдържа препращане към Приложение № 1 на ЗПК и не е необходимо да се
възпроизвеждат посочените там математически формули. Посочва, че чл.11,
т.10 ЗПК не предвижда в договора да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочват допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Развива съображения, че тези допускания, които
представляват предвиждания за бъдещето, а не разходи, са изброени в чл.19
от Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета и са възпроизведени в ЗПК. Тези
допускания се разделят на две групи: базови и допълнителни, като в случая е
приложимо единствено първото базово допускане по т.3, б."а" на Приложение
№ 1 към ЗПК, а именно – че договорът ще е валиден за целия срок и страните
ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете на
договора. Сочи също, че второто базово допускане касае уговорени
променливи лихвени проценти, а в процесния договор е предвиден фиксиран
лихвен процент. Въззивникът счита, че при приложимост само на първото
базово допускане, което е императивно посочено в закона, неговото
непосочване в договора само по себе си не води до недействителност на
клаузата, уреждаща ГПР. Намира също, че не е възможно и не би довело до
улесняване на клиента посочването на всеки административен разход, който
би възникнал по време на действие на договора, поради което законодателят
не е въвел подобни изисквания относно формата и реквизитите на договора за
потребителски кредит.
В жалбата се извършва позоваване на практика на СЕС, според която
информацията преди сключването на договора е от съществено значение за
потребителя, тъй като въз основа на същата длъжникът решава дали желае да
бъде обвързан от предварително изготвените условия от кредитора. Навеждат
се доводи, че в случая преди сключването на договора на длъжника е
предоставена информация, че в случай на неизпълнение на задълженията му
кредиторът не е длъжен да отсрочи или разсрочи задължението му, а може да
обяви целия договор за предсрочно изискуем и да пристъпи към изпълнение
за събиране на цялото си вземане. Посочва се, че в договора подробно са
описани фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска,
при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги се предоставят,
за какво и в какъв размер, като всичко това свидетелства за възникнало
валидно договорно правоотношение между страните. Изтъква се, че съгласно
чл.3, т.1 и т.2 от ОУ, които са подписани от длъжника, на последния не само е
предоставена възможност, но е вменено и задължение да провери всички
клаузи и данни по договора, като с полагането на подписа си е демонстрирал
одобрението им. При това положение е налице индивидуално договаряне на
конкретните условия, подкрепено с получения стандартен европейски
формуляр, съдържащ преддоговорна информация. Развиват се и съображения,
че клаузата на ГПР сама по себе си не създава някакво задължение на
потребителя и не може да го заблуди, доколкото в договора са посочени
2
всички дължими суми в общ размер и разбити по вид и размер.
В обобщение въззивникът намира, че договорът се явява действителен
и е породил своите правни последици за страните, поради което последиците
по чл.22 и чл.23 ЗПК са неприложими. Посочва изрично, че не обжалва
изводите на районния съд за недължимост на претендираните с исковата
молба възнаграждения за закупени услуги "Фаст" и "Флекси", поради което
от първоначално претендираната главница в размер на 3 489,96 лв. следва да
се приспадне единствено платеното по закупения пакет допълнителни услуги
в размер на 1 894,76 лв., а претендираното договорно възнаграждение остава
дължимо.
Въззивникът счита за неправилно заключението на
първоинстанционния съд, че е получил без правно основание сума в размер на
1 564,20 лв. Развива съображения, че договорът има необходимото
съдържание за действителност по чл.11 ЗПК, че прогласената нищожност на
клаузите относно услугите "Фаст" и "Флекси" не влече недействителност на
целия договор, тъй като същите не са включени при определяне размера на
ГПР. Намира също, че с оглед необезпечеността на предоставения заем,
договорената възнаградителна лихва в размер на 41,00% не противоречи на
добрите нрави, след като ГПР е в законовите рамки.
Прави се искане за отмяна на решението в обжалваните части и
постановяване на друго такова, с което да бъде установено съществуването на
вземане в полза на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу длъжника И. А.
Г. за главница в размер на 1 595,20 лв. и договорно възнаграждение в размер
на 1 402,63 лв., дължими на основание Договор за потребителски кредит №
***, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. Претендира се присъждане на деловодни разноски, в
т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 9293/31.07.2023
г. от И. А. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника й адв.Б. Б., в
който се изразява становище, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
Въззиваемата счита, че по делото е безспорно установено, че
кредиторът не е изпълнил императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК. Навежда доводи, че тези разпоредби от процесния договор са свързани с
клаузата за закупуване на допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", които
възлагат в тежест на потребителя да заплаща възнаграждение за извършвани
присъщи дейности на кредитора-търговец, като същевременно тези
допълнителни услуги не се включват към дължимата договорна лихва и към
ГПР и по този начин се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. При позоваване
разпоредбите на чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от
ДР на ЗПК, въззиваемата обосновава извод, че е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
трябва да тълкува клаузите на договора и да преценява кои точно суми
дължи. Намира, че в случая е посочена процентната стойност на ГПР, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
В отговора се навеждат доводи, че по този начин потребителят се
поставя в подчертано неравностойно положение и на практика няма
информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което е в директно
3
противоречие с чл.3, § 1 и чл.4 от директива 93/13/ЕИО. Посочва се, че за да е
спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и кои разходи на длъжника са
включени при формиране на ГПР. Въззиваемата намира, че в случая това е
особено съществено, тъй като в договора е посочена общата сума за
заплащане от потребителя, в която обаче не е включено дължимото
възнаграждение за закупен пакет услуги. Изтъква, че при прибавянето на
сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по
кредита, т.е. налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР,
дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на
заемния период. Прави се изчисление, според което дължимата
възнаградителна лихва и такси съставляват 160% от предоставената главница.
Според изложеното в отговора, посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва
да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП вр. чл.68д, ал.1 ЗЗП и чл.6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО.
Навеждат се и подробни теоретични доводи за нищожност на договора
на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави,
което е налице при уговарянето на възнаградителна лихва от 41% на фона на
законната лихва в размер на 10%, излизаща извън присъщата си функция и
водеща до необосновано високо възнаграждение за кредитора.
Прави се искане за потвърждаване на обжалваното решение и се
претендира присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната
жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе предвид
следното:
Районен съд-Враца е сезиран със заявление на "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по
реда на чл.410 ГПК против И. А. Г. за следните суми: сумата 3489,96 лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
*** от 15.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението до изплащане на вземането; сумата 1402,63 лв., представляваща
договорно възнаграждение за периода от 15.07.2021 г. до 05.07.2022 г.;
сумата 854,04 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга "Фаст"; сумата 1651,20 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за закупена услуга "Флекси"; сумата 64,68 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 05.07.2022 г. до 29.09.2022 г.
4
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 2978/2022 г. по описа
на ВРС и с Разпореждане № 3936/03.10.2022 г. заповедният съд е постановил
да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.410 ГПК в полза на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД за:
сумата 3489,96 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № *** от
15.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението до изплащане на вземането; сумата 1402,63 лв., представляваща
договорно възнаграждение за периода от 15.07.2021 г. до 05.07.2022 г.;
сумата 64,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 05.07.2022 г.
до 29.09.2022 г.; разноските по делото от 99,15 лв. – държавна такса и 33,21
лв. – юрисконсултско възнаграждение. Със същия съдебен акт е отхвърлено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата 854,04 лв.,
представляваща неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга
"Фаст", и за сумата 1651,20 лв., представляваща неплатено възнаграждение за
закупена услуга "Флекси". Въз основа на разпореждането е издадена Заповед
№ 1765/03.10.2022 г. за уважената част от заявлението.
Препис от заповедта е връчен лично на длъжника И. А. Г. на
06.10.29022 г. и в срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от
същата против издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, заявителят в срока по чл.415, ал.4 ГПК е
предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената
заповед за изпълнение, и осъдителни искове за вземанията, за които
заявлението е отхвърлено.
В исковата молба се твърди, че на 15.11.2019 г. между страните е бил
сключен Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри:
сума на кредита - 5000 лв., срок на кредита - 36 месеца, размер на вноската -
242. 14 лв., годишен процент на разходите - 49.09%, годишен лихвен процент
– 41%, лихвен процент на ден - 0. 11% и общо задължение по кредита - 8 716.
83 лв. Посочва се, че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги,
ответницата дължи още 1500 лв. възнаграждение за закупена услуга "Фаст" и
2900 лв. възнаграждение за закупена услуга "Флекси", с размер на вноската
по закупените допълнителни услуги – 122,23 лв. Сочи се също, че общото
задължение възлиза на 13 116, 83 лв., общият размер на вноската на 364,37
лв., а датата на погасяване е 15-ти ден от месеца.
Според изложеното в исковата молба, ищецът е изпълнил точно
задълженията си като на 15.11.2019 г. е превел 5000 лв. по посочена от
ответницата банкова сметка. Твърди се, че И. Г. три пъти е подавала
заявления за промяна на погасителния план, които са били уважени и са
сключени 3 бр.анекси към договора за отлагане и намаляване размера на
погасителните вноски. Посочва се, че ответницата не е изпълнила поетите
договорни задължения и е направила шест пълни и една частична
погасителни вноски, поради което ищецът се е възползвал от правото си да
прекрати договора предсрочно и е уведомил ответницата за обявената
предсрочна изискуемост.
В исковата молба се твърди, че към момента на подаване на
заявлението размерът на направените от И. А. Г. плащания е общо 6564,24
лв., с които е погасила част от задълженията си по договора в размер на
5629,15 лв., част от лихвите за забава в размер на 662,59 лв., такси за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 160,00 лв., както и част от
5
законната лихва в размер на 112,50 лв. Според ищеца, ответницата
продължава да дължи сума в общ размер от 7462,51 лв., включваща: главница
от 3489,96 лв., договорно възнаграждение от 1402,63 лв., възнаграждение за
закупена услуга "Фаст" от 854,04 лв., възнаграждение за закупена услуга
"Флекси" от 1651,20 лв. и законна лихва от 64,68 лв., което поражда за него
интерес от търсене на защита на правата си по съдебен ред.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответницата И. Г., чрез
пълномощника й адв.Б. Б., с който се оспорват исковете като неоснователни и
недоказани.
Ответницата признава, че е сключила с ищеца договор за
потребителски кредит, както и че е заплатила сумата 6564,20 лв. за
погасяване на задълженията по същия. Навежда доводи , че договорът е
нищожен, поради противоречие с императивни разпоредби от ЗПК - чл.22
вр.чл. 11, ал. 1, т. т. 9 и 10, както и поради противоречие с добрите нрави,
поради което счита, че дължи връщане само на чистата стойност на усвоения
кредит. Развива съображения, че т. н. допълнителни услуги "Фаст" и
"Флекси" следва да се разглеждат като неразривно свързани с договора за
кредит и в този смисъл представляват скрито възнаграждение за кредитора и
опит да се заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва се, че в случая в
договора са посочени само процентните стойности на ГПР, но не и по какъв
начин е формиран същия и кои точно разходи са включени. Ищцата счита, че
това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, тъй
като няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което е в
директно противоречие с чл.3, § 1 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО, както и с
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно от това счита, че посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация, която следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП вр. чл.68д, ал.1 ЗЗП и чл.6,
§1 от Директива 2005/29/ЕО.
В отговора се навеждат и доводи, че уговорената възнаградителна
лихва надвишава повече от три пъти законната, което е в противоречие с
добрите нрави според трайно установената практика на ВКС. Посочва се, че
недействителността на тази клауза обуславя недействителност на целия
договор, тъй като не са налице предпоставките на чл.26, ал.4 ЗЗД.
На следващо място в отговора се посочва, че т. 15, 15. 1 и 15. 2 от
ОУ към Договора са неравноправни клаузи, тъй като са били изготвени
предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на тяхното
съдържание.
В срока по чл.131 ГПК И. А. Г. е предявила насрещен иск за
заплащане на сумата 1564. 20 лв. като платена без основание по нищожния
договор за потребителски кредит. В насрещната искова молба се излагат
същите съображения за нищожност поради противоречие с императивни
разпоредби на ЗПК и поради противоречие с добрите нрави, каквито са
изложени и в отговора на исковата молба.
От "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е постъпил отговор на
насрещния иск, в който оспорва насрещния иск като недопустим и
неоснователен. Счита, че не са налице релевираните основания за нищожност
на договора за кредит, тъй като в същия ясно е посочена методиката на
формирания ГПР и е спазена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Навежда
6
доводи, че няма законово изискване в договора да се посочва как се формира
ГПР, а разходите за допълнителните услуги не представляват част от общите
разходи по кредита и не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, тъй
като предоставянето на допълнителните услуги не е било задължително
условие за отпускането на кредита. Посочва се, че няма ограничение размерът
на възнаградителната лихва да не надвишава три пъти размера на законната, а
само размерът на ГПР да не я надвишава пет пъти.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във
връзка с изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав прави
следните изводи:
І. По установителните искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.
чл.86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните,
възникнало от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата
молба съдържание; получаване на паричната сума от кредитополучателя;
настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита,
респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост;
валидно упражненото от него потестативно право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
Между страните не се спори и от представените по делото писмени
доказателства – искане за отпускане на потребителски кредит "Профи кредит
Стандарт", стандартен европейски формуляр, Договор за потребителски
кредит "Профи кредит Стандарт" № ***, ведно с погасителен план към него,
Общи условия на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД към договор за
потребителски кредит и декларации от 15.11.2019 г., се установява, че между
страните е постигнато съгласие за сключване на договор за потребителски
кредит при Общи условия, по силата на който ищецът се задължава да
отпусне на ответницата кредит в размер на сумата от 5000 лв., платим на 36
равни месечни погасителни вноски, всяка от които 242,14 лв., при ГПР 49,09
% и лихвен процент от 41.00 %, лихвен процент на ден от 0.11%, дължима
сума по кредита: 8716,83 лв. В раздел VІ е уговорено и предоставянето на
изрично поискани от кредитополучателя допълнителни незадължителни
услуги "Фаст" и "Флекси" при цена съответно 1500 лв. и 2900 лв., като е
извършено препращане към Общите условия за реда за ползването им.
Посочен е и общ размер на задължението по кредита и закупените
допълнителни услуги – 13 116,83 лв., общ размер на вноска от 364,37 лв. и
дата на погасяване: 15 ден от месеца. Видно от погасителния план,
заплащането на дължимото възнаграждение за ползване на услугите е
разсрочено на равни вноски от по 122,23 лв., дължими заедно с месечната
погасителна вноска по кредита.
Така сключеният между страните договор разкрива признаците на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Ответницата е
физическо лице, за което няма данни при сключването на договора да е
действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а
ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл.
7
предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на
договора ищецът е действал в качеството на "търговец", според легалната
дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо, в
настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК,
изискваща от съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи
в процесния договор. Доколкото няма данни да е налице отрицателна
предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в
приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени
императивните законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а
именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за
съответствието на сключения между страните договор за потребителски
кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен
характер, договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от
потребителя намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1
ЗПК и § 1, т.2 от ДР на ЗПК, според които "ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума,
дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са
легално дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
според която това са "всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия".
Настоящият съдебен състав намира, че в случая договорената цена на
пакетите по допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" представлява общ
разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй като несъмнено е
пряко свързан с договора за потребителски кредит, видно от приложения
СЕФ размерът му е известен на кредитора при сключването на договора, а от
договора за кредит и погасителния план към същия е видно, че потребителят
дължи заплащането му.
Кредиторът поддържа, че така договорената цена представлява
8
разходи за допълнителни услуги, които не са били задължително условие за
сключване на договора, поради което не представляват общи разходи по
кредита и не подлежат на включване в ГПР. Действително в СЕФ, както и в
ОУ е посочено, че кредитополучателят има възможност да закупи
допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси". За услугата "Фаст" в чл. 15. 1. от
ОУ е посочено, че представлява право на приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на кредит на съответния клиент преди тези на други
клиенти, които не са избрали и заплатили тази допълнителна опция по
договора, както и нареждане на отпуснатата след одобрение сума към клиента
по избрания от него начин на изплащане до 24 часа след получаване от
кредитора на подписаните от клиента договор за потребителски кредит и
неговите приложения. За услугата "Флекси" в чл.15, ал.2 от ОУ е посочено,
че представлява право на клиента да променя погасителния си план при
изпълнение на съответни специфични изисквания, залегнали в чл.15.2.1.,
чл.15.2.2 и чл.15.2.3 от ОУ.
Настоящият съдебен състав намира, че договорената цена не е за
реално предоставени услуги, тъй като заплащането й е предварително, т.е.
същото е дължимо само за възможността за предоставянето на посочените
услуги и е без значение дали някоя от тях ще бъде използвана по време на
действието на договора за потребителски кредит. Този извод следва от
фактът, че в договора в частта относно т.нар. допълнителни услуги "Фаст" и
"Флекси" е посочено, че задължението за същите е изначално включено в
размера на месечните погасителни вноски по кредита, т.е. същото е дължимо
без оглед на това дали кредитополучателят ще се възползва от същите или не.
На следващо място, разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК забранява заплащането
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Предоставянето по услугата "Фаст" на право на клиента на
приоритетно разглеждане на искането му за отпускане на кредит и на
предоставяне на одобрената сума в срок от 24 часа е такова, свързано с
усвояването на кредита, поради което безспорно попада в законовата забрана
за заплащане на такси за такива действия. Освен това заплащането на
възнаграждение за приоритетно разглеждане на искането за кредит е
уговорено без да е ясна типична насрещна престация, обосноваваща
посочените значително по-високи разходи за кредитора. Що се касае до
услугата "Флекси", предоставяща възможност за клиента да променя
погасителния си план, следва да се отбележи, че е свързана с управлението на
кредита, поради което също попада в законовата забрана на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Освен това тази възможност произтича директно от закона и от принципа за
свобода на договарянето (в т. ч. и предоговарянето), която не е необходимо да
се уговаря с изрични клаузи, а още по малко да бъде възмездна, доколкото е
иманентно присъща за предмета на дейност на кредитните институции. В тази
връзка следва да се посочи, че целта на таксите и комисионните по смисъла
на чл.10а, ал.1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителни
възнаграждения, свързана с действия по усвояването и управлението на
кредита, които са част от дейността на кредитора по предоставянето на
кредита, не е обосновано с икономическия интерес на търговеца и е
9
предпоставка за неоснователното му обогатяване.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по
своята същност тези договорки са за допълнителни възнаграждения, извън
уговорената възнаградителна лихва, които са пряко свързани с договора за
кредит, били са известни на кредитора към момента на сключването на
договора и потребителят е трябвало да заплати, поради което с оглед
императивните разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на
разходите.
В случая кредиторът е обявил параметрите на общо оскъпяване на
отпуснатия кредит по начин, изключващ възможност за възприемане от
страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е
предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е
оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния
добавен разход за възнаграждение за тези, т.нар. услуги, равняващ се почти
изцяло на размера на отпуснатия кредит – при общ размер на кредита от 5000
лв., разходът за допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" е 4400 лв. Този
начин на договаряне е позволил на кредитора да заобиколи изискването за
оповестяване на общия разход и забраната на чл.19, ал.4 ЗПК размерът на
ГПР да не надвишава петкратния размер на законната лихва, доколкото при
включване на разходите за допълнителни услуги размерът на ГПР би се
увеличил над допустимия от закона такъв. Регламентираното от законодателя
ограничение за размера на всички разходи по кредита цели да предотврати
прекомерното му оскъпяване чрез въвеждане на други разходи, комисиони,
възнаграждения от страна на търговеца, в нарушение на принципа на
добросъвестността, което би довело до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143
ЗЗП, който закон намира приложение съгласно чл.24 ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер
на клаузите, касаещи договарянето на т.нар. допълнителни услуги, но и за
противоречие на договора с императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава
принципът на добросъвестността.
В обобщение на изложеното, съдът намира, че вписаните в договора
параметри относно ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл.22 ЗПК. В този смисъл, като не е посочил
коректно неговата стойност и не е включил цените на допълнителните услуги,
10
кредиторът е нарушил изискванията на закона, което е довело до
недействителност на цялата сделка. В тази хипотеза потребителят следва да
върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК. За пълнота следва
да се отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в
производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено именно задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита – Решение №
50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр.д.№ 3855/2021 г., ГК, ІV гр.отд. и др.
В случая между страните е безспорно, че ответницата И. Г. е
извършила плащания по договора в общ размер от 6564,24 лв., с които е
погасила чистата сума по кредита в размер на 5000,00 лв. При това положение
предявеният иск за установяване съществуване вземане на "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД за главница е неоснователен. Както бе посочено, съгласно
чл.23 ЗПК потребителят не дължи лихви и други разходи по недействителния
договор за кредит, поради което неоснователни се явяват и исковете за
установяване съществуване на вземания за възнаградителна лихва и
обезщетение за забавено плащане. Като е отхвърлил тези искови претенции,
районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден в тази част.
Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, в която
са отхвърлени предявените от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД
осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1
ЗЗД ЗЗ за сумата 854,04 лв., представляваща неплатено възнаграждение за
закупена и използвана услуга "Фаст", и за сумата 1651,20 лв., представляваща
неплатено възнаграждение за закупена услуга "Флекси".
ІІ. По насрещния иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
В хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД ищецът следва да докаже
плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да
бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че
има определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Както бе посочено, в случая е доказано плащането на сумата 6564,24
лв. от ищцата по насрещния иск И. Г. на ответника по същия иск "ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД. С част от тази сума е погасена чистата стойност на
кредита в размер на 5000,00 л., а остатъкът от 1564,24 лв. подлежи на
връщане като преведена при начална липса на основание предвид
недействителността на договора за потребителски кредит.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният
насрещен иск е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се
дължи ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
насрещната искова молба до окончателното погасяване на вземането.
Районният съд е осъдил "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД да
заплати сумата 1564,20 лв., вместо 1564,24 лв., но от ищцата по насрещния
11
иск не е поискано допълване на решението, поради което въззивният съд не
дължи произнасяне за разликата от 0,04 лв.
При изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден и в тази част като
правилен и законосъобразен.
ІІІ. По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата съдебна
инстанция има въззиваемата И. А. Г., поради което въззивникът следва да
бъде осъден да й заплати направените такива за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 800,00 лв.
Въззивникът е направил възражение на основание чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение, което
настоящият съдебен състав намира за неоснователно, тъй като договореното
възнаграждение е съобразено с минималните размери по чл.7, ал.2, т.2 от
Наребда № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения с оглед цената и броя на исковете, подлежащи на
разглеждане пред въззивната инстанция – чл.2, ал.5 от Наредбата.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 281/12.05.2023 г. по гр.д.№ 3687/2022 г.
по описа на Районен съд-Враца в обжалваната част, в която са отхвърлени
предявените от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД установителни искове за
сумата 1595,20 лв. – главница и сумата 1402,63 лв. – договорно
възнаграждение, дължими на основание Договор за потребителски кредит №
***, както и в частта, в която е осъдено дружеството да заплати на И. А. Г.
сума в размер на 1564,20 лв.
ОСЪЖДА "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на И. А. Г., ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата 800,00 лв., представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12