РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 8938 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.03.2018 год., постановено по гр.дело №
36600/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в, е признато за установено по искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че Е.К.Т., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******следните
суми: 1/ сумата от 773,81 лева, представляваща цена за доставена топлинна
енергия и сумата от 21,41 лева, представляваща цена на услуга за дялово
разпределение за топлоснабден имот ап. 41, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
дължими за периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва
от 31.01.2017 г. до изплащане на сумите; 2/ сумата от 113,15 лева,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за доставена топлинна
енергия за периода от 14.09.2014 до 25.01.2017 г., като исковете са отхвърлени
като неоснователни в останалата им част до пълните предявени размери.
За горепосочените суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6050/2017 г., по описа на
СРС, 141 състав.
С решението ответникът Е.К.Т. е осъдена да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските, направени по ч.гр.д.№
6050/2017 г., по описа на СРС, 141 състав в размер на 59,48 лева, като е осъдена
да заплати и сумата от 329,11 лева – разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Е.К.Т.,
в която са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт
поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните
правила. Въззивникът поддържа, че без по делото да са налице доказателства за
право на собственост или вещно право на имота, първоинстанционният съд е приел,
че ответникът е собственик на процесния имот, съответно и потребител на
топлинна енергия. Посочва също, че ищецът не е доказал нито наличието на
договорно правоотношение между страните в производството, нито количеството на
доставената топлоенергия. Във въззивната жалба се излагат и съображения, че
ищецът не е ангажирал доказателства за изправността на уредите, чрез които се
извършва измерването на топлинната енергия за процесния период, от което
следвало, че същият не е изпълнил своето законово и договорно задължение да
поддържа в изправност измервателните уреди на топлинна енергия.
По така изложените доводи моли за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което претенциите на ищеца да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
„Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не
изразяват становища по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 31.01.2017 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжника Е.К.Т.
да бъде осъдена да заплати следните суми: 1/ сумата от 984,04 лева, от които
948,35 лева за доставена от дружеството топлинна енергия и 35,69 лева за
стойност на услуга дялово разпределение през периода 01.01.2014 г. – 30.04.2016
г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 31.01.2017 г. до
изплащането им; 2/ лихва за забава в размер на 161,39 лева, от които 154,42
лева, начислени върху главницата за доставена топлинна енергия и 6,97 лева,
начислени върху главницата за стойност на услуга дялово разпределение за
периода 02.03.2014 г. – 25.01.2017 г.
На 14.05.2015 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 6050/2017 г., по описа на СРС, 141 състав, с която е разпоредено длъжникът
да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника Е.К.Т..
Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок
от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията
си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу Е.К.Т. за претендираните в заявлението
суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на §1, т. 2а от
ДР на ЗЕ, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за
исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Основният спорен по делото въпрос е дали в исковия
период между страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на
топлинна енергия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия,
като понятието „клиент на топлинна енергия“ е дефинирано в разпоредбата на § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ, съгласно която "битов клиент" е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Установено е по делото, че процесния имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата
е собственик на апартамент № 41, находящ се в гр. София, ж.к. „Дружба *******–
видно от приетия като доказателство по делото договор за покупко-продажба на
жилище, сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ, рег. № 172, том III от 30.03.1987
г. Последният е представен в заверено от ищеца копие съобразно чл. 183 ГПК,
което е достатъчно посочения документ да бъде счетен за годно писмено
доказателство.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна
собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите, като според чл. 145, ал. 1 от ЗЕ, топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
В процесния случай, етажните собственици на сградата, в
която се намира процесния апартамент са възложили извършването на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на фирма за дялово разпределение „Т.с.“
ЕООД, въз основа на договор, сключен на 15.09.2002 г. между „Т.с.“ ЕООД и
Етажна собственост на вх. Б, бл. 270 в ж.к. Дружба – 2, гр. София.
За установяване доставянето на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото дялови
разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение и извлечения от
сметки, съставени от топлопреносното предприятие. По делото е изслушано и
прието заключение на вещо лице по неоспорена от страните съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира като пълно, обективно, компетентно и
безпристрастно изготвено. Според даденото от вещото лице заключение - в
конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна
енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта
на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически правила
и норми. От същото се доказва и стойността на доставената топлинна енергия през
исковия период, която възлиза на 799,15 лева. Доколкото от първоинстанционния
съд е установено, че претенциите на ищеца за периодите от м.05.2014 г. до
30.04.2015 г. и от м.05.2015 г. до 30.04.2016 г. са на по-малка стойност от
установената по делото, то същият е приел, че с оглед спазване принципа на
диспозитивното начало в производството общият размер на претенцията, до която
следва да бъде уважен искът е 773,81 лева. По делото липсва жалба от „Т.С.“ ЕАД
в този смисъл, поради което въззивният съдебен състав намира, че не следва да
се произнася по правилността на решението в тази му част.
Във връзка с възражението във въззивната жалба, че
ищецът не е ангажирал доказателства за изправността на уредите, чрез които се
извършва измерването на топлинната енергия за процесния период, следва да бъде
посочено, че според действащата през исковия период нормативната уредба
отоплителните тела и средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители,
съответстващи на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, са
собственост на потребителите – чл. 140, ал. 4
ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че потребителите са длъжни да
поддържат тези средства в подходящо за експлоатация състояние, т. е., ищецът
няма задължението да извършва ремонт или подмяна на отоплителни тела и средства
за дялово разпределение. В този смисъл следва да бъде посочено също, че видно
от заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза,
топломерът монтиран в абонатната станция на адрес гр. София, ж.к. Дружба 2, бл.
270, вх. 2 е преминал изискуемите метрологични проверки, за което са издадени
съответните документи.
Предвид всички изложени по-горе доводи въззивната жалба
се явява неоснователна, а решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
ищецът. Същият не е поискал присъждането на такива до приключване на последното
заседание пред настоящата съдебна инстанция. С молба вх. № 10691/28.01.2019 г.,
въззиваемият /ищец/ „Т.С.“ ЕАД е поискал
присъждането на разноски и
юрисконсултско възнаграждение в настоящото въззивно производство. Същата,
обаче, е постъпила в деловодството на съда след приключване на последното
заседание в настоящата инстанция, поради което и не следва да бъде уважавана.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 369069 от 23.03.2018
год., постановено по гр.дело № 36600/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2