№ 1541
гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Василена Дранчовска
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20211100515361 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 81015/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 31 състав, са:
уважени частично обективно кумулативно съединени искове по реда на
чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и
чл. 86 ЗЗД, с които е признато за установено, че Е. С. Т. дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата от 187,73 лева, главница за цена
на топлинна енергия за периода м. 10.2015 г. до м. 04.2017 г. в имот с
адрес гр. София, ул. „*******, аб. № ******* и сумата от 16,25 лева,
главница за дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м.
04.2017 г. ведно със законната лихва върху двете главници считано от
31.07.2018 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 50066/2018г. по описа на СРС, 31 състав, като са отхвърлени
исковете по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 23,98 лева мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г., сумата от
3,41 лева мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г.;
отхвърлени изцяло предявените от „Топлофикация София“ ЕАД
срещу С. С. Т. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно
1
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 93,86 лева, главница за топлинна енергия за периода м.10.2015
г. до м.04.2017 г. в имот с адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № *******,
сумата от 8,13 лева, главница за дялово разпределение за периода от
м.10.2015 г. до м.04.2017 г., ведно със законна лихва върху главниците от
31.07.2018 г. до окончателното им изплащане, сумата от 11,99 лева,
мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода от
15.09.2016 г. до 09.07.2018 г., сумата от 1,70 лева мораторна лихва
върху главниците за дялово разпределение за периода от 15.09.2016 г. до
09.07.2018 г.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД на страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решение от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 81015/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 31 състав, като необжалвано е влязло в сила в частта, в която:
са отхвърлени исковете по реда на чл. 422 ГПК искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. С. Т.
за сумата от 23,98 лева мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г., сумата от
3,41 лева мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г.;
са отхвърлени изцяло предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу
С. С. Т. искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 93,86 лева,
главница за топлинна енергия за периода м.10.2015 г. до м.04.2017 г. в
имот с адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № *******, сумата от 8,13
лева, главница за дялово разпределение за периода от м.10.2015 г. до
м.04.2017 г., ведно със законна лихва върху главниците от 31.07.2018 г. до
окончателното им изплащане, сумата от 11,99 лева, мораторна лихва
върху главниците за топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до
09.07.2018 г., сумата от 1,70 лева мораторна лихва върху главниците за
дялово разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г.
С определение № 20200464/19.10.2021 г. първоинстанционният съд е
изменил по молба на процесуалния представител на ответниците Решение от
07.06.2021 г. в частта за разноските, като е осъдил „Топлофикация София“
ЕАД да заплати на адв. Д.С. възнаграждение за безплатно процесуално
представителство на ответниците в размер на 335,51 лв. и е оставил без
уважение подадената от Е. С. Т. молба за изменение на същото решение в
частта за разноските.
С решение № 20200459/19.10.2021 г. първоинстанционният съд в
производство по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК е оставил без уважение
искания на ответниците Е. С. Т. и С. С. Т. за поправка на очевидна фактическа
грешка и допълване на решението от 07.06.2021 г.
Срещу първоинстанционното решение от 07.06.2021 г. е депозирана
2
въззивна жалба с вх. № 25116912 от 12.07.2021 г. и вх. № 25116916 от
12.07.2021 г. от ответника Е. С. Т. с доводи за неправилност на обжалваното
решение и искане за неговата отмяна.
Въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение в
частта, в която са уважени исковете срещу нея от 07.06.2021 г.
Срещу първоинстанционното решение № 20200459/19.10.2021 г. е
депозирана въззивна жалба с вх. № 25169921 от 26.11.2021 г. и вх. №
25176156 от 13.12.2021 г. от ответниците Е. С. Т. и С. С. Т. с подробни доводи
за неправилност на обжалваното решение и искане за неговата отмяна.
Релевирани са възражения, че в диспозитива на решението не е отбелязано, че
същото е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца, както и че съдът не се е произнесъл по искания за оспорване
истиността на представени по делото документи.
Въззивниците молят съда да отмени първоинстанционното решение №
20200459/19.10.2021 г. изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивните жалби
от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не
заявява становище по жалбите.
Подадена е частна жалба с вх. № 25166964 от 19.11.2021 г. от Е. Т. и С.
Т., депозирана в срока по чл. 259, ал. 1, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК срещу
определението на СРС № 20200464 от 19.10.2021 г., в частта, в която съдът е
оставил без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските, както и се иска увеличаване на възнаграждението на адв.
Стоянов до размера на сумата 450 лева.
Насрещната страна по частната жалба „Топлофикация София“ ЕАД и
третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не са
депозирали отговори на частната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Въззивните жалби са подадени в срок от легитимирана да обжалва
първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира,
че постановените решения са валидни и допустими.
Настоящият въззивен състав намира, че на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на
3
настоящото решение.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни кумулативно
обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено,
че:
Е. С. Т. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 187,73 лева,
главница за цена на топлинна енергия за периода м. 10.2015 г. до м.
04.2017 г. в имот с адрес гр. София, ул. „*******, аб. № ******* и сумата
от 16,25 лева, главница за дялово разпределение за периода от м. 10.2015
г. до м. 04.2017 г. ведно със законната лихва върху двете главници
считано от 31.07.2018 г. до окончателното им изплащане, за сумата от
23,98 лева мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г., сумата от 3,41 лева мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2016
г. до 09.07.2018 г.;
С. С. Т. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 93,86 лева,
главница за топлинна енергия за периода м.10.2015 г. до м.04.2017 г. в
имот с адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № *******, сумата от 8,13
лева, главница за дялово разпределение за периода от м.10.2015 г. до
м.04.2017 г., ведно със законна лихва върху главниците от 31.07.2018 г. до
окончателното им изплащане, сумата от 11,99 лева, мораторна лихва
върху главниците за топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до
09.07.2018 г., сумата от 1,70 лева мораторна лихва върху главниците за
дялово разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2018 г.
Въззивният състав намира въззивна жалба с вх. № 25116912 от
12.07.2021 г. и вх. № 25116916 от 12.07.2021 г. за неоснователна, като изцяло
споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272
ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ:
Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните елементи:
1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия;
2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество
на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че обжалваното
решение е нищожно, каквото е решението постановено при липса на писмена
форма на решението, подписването му от незаконен състав на съда (лица,
които нямат качество „съдия“ към момента на постановяване на решението),
пълна неяснота на волята на съда, липса на правосъдна компетентност по
предмета на спора, и в случаите на съдебен имунитет. Извън тези случаи
порочното съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или
неправилно, но не и нищожно. В случая посочените основания за нищожност
4
на решението не се установяват по делото, поради което
първоинстанционното решение не е нищожно. Изтъкнатите във въззивната
жалба оплаквания за неправилното приложение на правна норма, независимо
от нейния характер и ранг не е порок, който прави съдебното решение
нищожно, защото не засяга волята на съдебния състав и евентуално се
преценява с оглед правилността на решението. Практиката на ВКС по въпроса
кога е налице нищожност на съдебно решение е консолидирана в решение №
391/16.06.2009 г. по гр. д. № 2525/2008 г. на ВКС, II г. о., решение №
100/7.08.2019 г. по гр. д. № 2882/2018 г. на I-во гр. отд., решение № 60327/2021
от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд. и много други.
Неоснователни са възраженията на ответника, според които заповедта,
издадена по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 50066/2018 г. от описа на СРС, 31-и
състав, е нищожна. Заповедта по чл. 410 ГПК би била нищожна само ако е
издадена от некомпетентен орган или не в предписаната от закона писмена
форма. В конкретния случай съдът е издал заповед за изпълнение в рамките на
своята правораздавателна власт и в законово установената писмена форма,
като съдържанието й отговаря на изискванията, определени в чл. 412 ГПК.
Следователно, заповедта по чл. 410 ГПК представлява валиден акт на съда.
Освен това, възраженията, основани на неспазване на общностното право, са
съществени по същността на спора и не могат да доведат до нищожност на
заповедта или до недопустимост на производството по установителните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК.
По делото е представен Протокол от проведено на 10.07.2002 г. Общо
събрание на етажните собственици в жилищната кооперация, където се
намира процесния имот, на което е взето решение дяловото разпределение на
доставената в кооперацията топлоенергия да се осъществява от „Техем
Сървисис“ ЕООД. Приложен е и сключеният в изпълнение на решението
договор от 02.11.2001 г., който урежда отношенията между страните по повод
отчета на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки след този отчет, както и условията за плащане на цената за услугата и
нейния размер. Представен е също договор между ищеца и това дружество от
30.08.2002 г., който от своя страна урежда отношенията между подписалите го
лица именно по повод осъществяване на дялово разпределение на потребената
в ЕС топлинна енергия и калкулиране и събиране на вземането за
осъществената услуга от топлопреносното предприятие. Предвид изложеното,
съдът намира за доказано, че имотът е топлоснабден.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ „Всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия”. Разпоредбата императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно
е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право
на ползване. Изводът се обоновава с разбирането, че страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е лицето,
което ползва имота. По презумпция това е субектът, който е собственик на
5
обекта, тъй като в това негово право се съдържа правото да ползва имота по
предназначение. В случай, че собственикът е учредил вещно право на
ползване за друго лице, то е налице конкуренция на права. Собственикът се е
лишил от правото да го ползва, като го е предоставил на друг. Задължено лице
за така потребения консуматив е вещният ползвател – аргумент от чл. 56 ЗС.
Разрешението произтича от правилото, че задължен за потребения консуматив
е лицето, което ползва имота, което си служи с него съобразно
предназначението му. Ето защо и по тълкувателен път бе прието, че
задължено лице за потребената топлоенергия се явява и ползващият
топлоснабдения имот на договорно основание, ако със съгласието на
собственика е била открита партида на негово име – ТР № 2/2017 г. на ОСГК
на ВКС. Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 130, том V, per. №
12200, дело № 0837/2005г. от 29.07.2005г. се установява, че ответникът С. С. Т.
е придобил от Е. С. Т. и С. С.а В. правото на собственост върху 5/6 ид.ч. от
процесния апартамент № 51, находящ се в гр. София, ул. „*******, като
ответницата Е. С. Т. е запазила за себе си пожизнено право на ползване върху
дарявания апартамент.
Между ищеца и въззивника Е. С. Т. е съществувало действително
правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за
търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл.
150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2
ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е вещния
ползвател Е. С. Т. – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Именно тя е задължена да заплаща продажната цена за претендираната сума
за топлинна енергия.
Действително, съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса ищцовото дружество следва да докаже
влизането в сила на приложимите Общи условия за продажба на топлинна
енергия. На съдът е служебно известно, поради големият брой разглеждани
сходни дела в настоящата съдебна инстанция, че за процесния период са
приложими ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“
ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение № 0У-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, публикувани във в. „24 часа“ и в. „19 минути“, в сила от 14.03.2014 г.
и следващите, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във в. „Монитор“ от 11.07.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 30-дневен срок (ОУ в сила от
2014г.) и 45-дневен срок (ОУ в сила от 2016 г.) след изтичане на периода, за
6
който се отнасят. По делото не са въведени твърдения, нито има данни, че
ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Ето защо и доколкото са представени доказателства
за публикуването на приложимите и приети ОУ в посочения всекидневник, то
същите са били влезли в сила към началото на процесния период. В чл. 33, ал.
2 е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в
посочените по-горе срокове след изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура,
отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след
изравняването, ако не са заплатени в срок, който следва да се приеме, че тече
от издаването на общата фактура. Следователно по тези ОУ вземанията за
цена на доставена за месеца топлинна енергия стават изискуеми с изтичане на
посочените срокове от изтичане на периода, за който се отнасят. По делото
няма данни и твърдения ответникът да е подписал индивидуално
споразумение за доставка на топлинна енергия с ищеца. Ето защо съдът
намира, че процесните Общи условия обвързват ответника-въззивник и са
приложими към възникналото облигационно правоотношение с ищеца.
Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ, дори ако даден потребител спре подаването
на топлинна енергия към отоплителните уреди в имота си, той остава клиент
за енергията, излъчвана от сградната инсталация и отоплителните тела в
общите части на сградата. Както вече бе посочено настоящия случай имотът
се намира в сграда, в която ищецът осъществява продажба на топлинна
енергия за битови нужди. Съгласно т. 69 от Решение на Съда на ЕС (четвърти
състав) от 5 декември 2019 година по съединени дела С-708/17 и С-725/17 при
спор за парично задължение, произтичащо от решение на специално
предвиденото в българското право общо събрание на етажните собственици,
всеки етажен собственик, придобивайки качеството на етажен собственик на
сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички разпоредби на
акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от
общото събрание на собствениците на сградата (в този смисъл и решение от 8
май 2019 г., Кер, C-25/18, EU:C:2019:376, т. 29). На следващо място право на
отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия
за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират
писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване
на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази
абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче
ответникът не твърди и не е доказал, че са спазени законовите предпоставки за
отказ предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ.
Неоснователни са доводите срещу приложимостта на разпоредбите на
Закона за енергетиката, които установяват, че собствениците на жилища в
сграда в режим на етажна собственост дължат заплащане на доставената до
7
имота им топлоенергия и които въззивникът смята, че засягат принципи на
правото, както и са в противоречие на норми от правото на ЕС, както и засягат
и ограничават правото на собственост, поради което следвало ЗЕ да не се
прилага. Разпоредбите на ЗЕ относно задължението на собствениците да
заплащат доставената до имотите им топлинна енергия и да спазват общите
условия на топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен
орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на собственост след като
основните права, уредени в Конституцията, включително и правото на
собственост са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в
чл. 57 КРБ – това са правата на останалите правни субекти и нормите,
установени в защита на обществени интереси. В случая разпоредбите на чл.
150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно
заложения в чл. 19, ал. 1 КРБ (чрез гарантирането на стопанската инициатива)
принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Съгласно приложимите общи условия клиентите заплащат на
„Топлофикация София“ ЕАД цената за извършената услуга „дялово
разпределение“. В приложимите общи условия е определен начинът на
формиране на цената за услуга „дялово разпределение“, която за процесния
период е в размер на 16,25 лв. Неоснователно е възражението на ответницата,
че договорът между етажните собственици и фирмата за дялово
разпределение не е валидно сключен. Както вече бе изложено, по делото е
представено решение на общото събрание на етажната собственост, с което е
избрана посочената фирма за дялово разпределение. Сградната инсталация за
топлоснобдяване на сградата е обща част, и всички собственици и носители
на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и
тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на
съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното
топлоснабдяване, собствениците и титулярите на вещни права знаят, че следва
да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните
инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на
етажна собственост. Ответникът остава потребител дори и да прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй
като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ
остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на етажната собственост – Решение №
5 от 22.04.2010 год. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 год. Неоснователни са
възраженията във въззивната жалба, че тъй като е прекратил топлоподаването
към жилището си, същият не дължи заплащане на топлинна енергия. Съгласно
т. 86 от Решение на Съда на ЕС (четвърти състав) от 5 декември 2019 година
по съединени дела С-708/17 и С-725/17 може да е трудно и дори невъзможно
да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази
инсталация във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия
включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от
физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и
тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между
отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл, както отбелязва
8
генералният адвокат в точка 85 от заключението си, отделните апартаменти в
сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като
топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или
съвсем неотопляваните помещения. Ето защо собствениците на апартамент в
сграда - етажна собственост, присъединени към системата за централно
отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че не са поръчвали
доставка на отопление и не го използват в своя апартамент, като тази
топлинна енергия няма основание да се разглежда като непоискана услуга. В
Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г., постановено по тълк. д. № 2/2016
г. ОСГК на ВКС се приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на
разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на
Закона за защита на потребителите.
Принципът за заплащане на действително консумираната енергия се
спазва, тъй като е предвиден механизъм за изчисляване и заплащане по
изравнителни сметки, както и възстановяване на прекалено начислени суми.
При случаи на затруднен достъп потребителите могат да изискат
допълнителен отчет и изготвяне на изравнителна сметка в срок от 3 месеца,
съгласно чл. 70, ал. 5 от наредбата, включително и от определеното от ЕС
лице. Така, макар да няма фиксирана месечна сума, за целия отчетен период –
който в случая е годишен за отоплителния сезон – се определя реална сума.
Това е в съответствие и с практиката на ВКС, потвърдена с Решение №
507/22.01.2013 г. по гр. д. № 1557/2011 г. от описа на ВКС, IV гр. о. Няма
доказателства по делото, че измерванията на топлинна енергия през
процесния период, не били точни, че не е доставяна топлинна енергия в
нужните параметри, а липсват и твърдения ответникът да е направил своите
възражения по качеството и количеството топлинна енергия след изготвяне на
изравнителните сметки и в сроковете на предвиденото рекламационно
производство. Съгласно чл. 70, ал. 5 Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването клиентите имат 3-месечен срок след получаване на
изравнителните сметки за съответната година от упълномощен представител
на етажната собственост, за да направят възражения срещу отчетения си
разход и смисълът на този срок е именно такъв – да е възможно да се извърши
проверка на място в сравнително близък до отоплителния сезон период, за да
се установи дали се доставя топлинна енергия с необходимите качествени
параметри от страна на топлоснабдителното дружество Този рекламационен
срок е нормативно установен и не препятства правата на добросъвестните
потребители, за които е предвиден достатъчен срок за реакция, поради което
едва сега изложените възраженията за температурата на водата, влизаща в
абонатната станция, загубите по трасето и параметрите на доставяната
топлина не следва да се разглеждат по същество.
Към настоящият момент има влезнало в сила решение по адм. д. №
13721/2017 г. на ВАС – с решение № 8294/26.06.2020 г. адм. д № 14350/2019 г.
на 5-членен състав на ВАС, с което е отменено първоинстанционното
9
решение, с което клаузи от Методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради етажна собственост, представляващи приложение към чл. 61,
ал. 1 са обявени за незаконосъобразни. Предвид горното, същите не се
прилагат от момента на влизане в сила на решението т. е. от 26.06.2020 г.
Съгласно чл. 195, ал. 1 от АПК подзаконов нормативен акт се счита за отменен
от датата, в която съдебното решение влезе в сила. В ТР/2016 г. на ОС на ВАС
се уточнява, че за периода от приемането на акта до неговата отмяна чрез
съдебно решение, актът се счита за законен и поражда валидни правни
последици. Процесната законова норма и тълкувателното решение
противоречат на приетото в т. 42 от решение по дело № С-289/2021 г. от
24.11.2022 г. на СЕС, което постановява, че отмяната на национална
разпоредба по съдебен ред действа обратно (ex tunc) от датата на нейното
приемане, като правните последици за съществуващите положения отпадат от
тази дата. Задължителни са както диспозитивът, така и мотивите на решението
според чл. 633 ГПК и съобразно практиката на СЕС (Решение на Съда на
Европейския съюз (СЕС) от 16 март 1978 година по дело Bosch, С-135/77,
ECLI: EU: C: 1978:75: т. 4). В чл. 145, ал. 2 ЗЕ законодателят е заложил
обективен критерий за отчитане на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, а в т. 6.1.1 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредбата не са
спазени тези параметри, а необосновано са разширени с компоненти, които
нямат обективен характер. При това положение съдът трябва да определи
дължимата сума въз основа на количеството потребена и отчетена топлинна
енергия по реда на чл. 162 ГПК, като взема за достоверно заключението на
вещото лице по СТЕ. В конкретния случай количеството и цената на
доставената енергия се доказват чрез извлечение от сметка, съобщения към
фактури, изравнителни сметки, протоколи за реален отчет, заключенията на
СТЕ и ССчЕ. Правилно първоинстанционният съд е кредитирал СТЕ, тъй като
същата е изготвена след проверка на документите за главен отчет за
процесната партида с абонатен номер, при отчитане на общия топломер в
абонатната станция, който е преминал метрологична проверка и е годен
измервателен уред, при приспаднати технологични разходи в абонатната
станция за сметка на топлопреносното дружество и разлика, която се
разпределя между потребителите в сградата етажна собственост и при
спазване на чл. 145, ал. 2 и 3 вр. 142, ал. 1 ЗЕ и цените, действали към
процесния период.
Установено е редовно отчитане на доставената топлинна енергия и
извършване на услугата дялово разпределение на доставената до жилищната
кооперация топлинна енергия по обекти от страна на ищеца. Проверката на
топломера е направена през м. 11.2017 г. и след това през м. 07.2021 г. – след
законовия 2 годишен срок /чл. 43, ал. 2 вр. с ал. 4 ЗИ/, което е нормативно
нарушение. При това положение от техническа гледна точка заключението на
съответната за всяка от претендирания период години метрологична
лаборатория е „съответства на одобрения тип“, поради което може да се
заключи в случая, че през този период общия топломер е бил годно средство за
търговско измерване. Този извод е основание да се приеме, че за процесния
период е налице годно СТИ, от което се установява доставеното количество
10
топлинна енергия за топлоснабдения имот за исковия период от време. Ето
защо се установява, че дружеството ищец е доставяло количества ТЕ в имота
на ищеца, като стойността на потребената топлинна енергия (ТЕ за сграда
инсталация) за процесния имот е в размер на 281,59 лева. По делото не са
ангажирани доказателства, които да разколебават гореизложеното.
Неоснователни са възраженията за недължимост на претендираната главница
за доставеното количество топлоенергия, с оглед експертното заключение,
съгласно което изчисленото от вещото лице за ТЕ от сградна инсталация,
разпределена на процесния абонат за претендирания период съвпада с
отразеното в изравнителната сметка.
Във връзка с доводите за нарушение на правото на ЕС следва да се
отбележи, че настоящият състав взе предвид и решение от 05.12.2019 г. на
СЕС по дело C -708/17 г., според което национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за
топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия
апартамент, не противоречи на правото на ЕС, в частност не противоречи на
член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 5 април 2006 година. Поради това и с оглед факта, че сградата, в
която се намира процесния обект е присъединена към топлинната мрежа,
всеки от собствениците/ползвателите е длъжен да участва в разпределянето на
цената за топлинна енергия за сградна инсталация.
Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи суми за
сградна инсталация, тъй като не потребява топлинна енергия за отопление на
имота. При съществуваща вертикална инсталация на топлоснабдяване
собствениците на обекти в етажната собственост (респ. вещни ползватели или
ползватели на облигационно основание, на чието име е открита партида за
имота) са задължени да заплащат отдадената от инсталацията топлоенергия,
която преминава през имотите им, дори и да не ползват топлинна енергия за
отопление на имота, съответно битово горещо водоснабдяване. Това перо не
съставлява технологичен разход. Щом сградата е топлофицирана и абонатите
потребяват топлоенергия в нея, тъй като са взели решение на ОС на ЕС за
това, вземането за топлинна енергия за сградна инсталация е валидно
възникнало и дължимо. Това разбиране не противоречи на чл. 62 ЗЗП.
Неотносими са и възраженията относно доказателственото значение на
изпращаните до потребителите фактури или съобщения за дължими суми,
както и относно редовното водене на счетоводството на ищеца. Изпращаните
съобщения или вписвания в счетоводството на ищеца не представляват сами
по себе си доказателство за доставяна топлинна енергия и за размера на
задължението. То се установява в резултат на заключението на съдебно-
техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза по отношение на
главницата, които експертизи са проверили съответните документи
(включително за извършени отчети) при топлопреносното дружество. Дали са
открити декларирани от задълженото лице изрично индивидуализирани данни
за фактури, дебитни и кредитни известия, няма значение за обосноваване на
извод по въпросите дали имотът е топлоснабден и дали ответникът има
11
качеството на потребител на топлинна енергия, както и за основателността на
иска.
С оглед изложеното съдът намира, че изводите на първоинстанционния
за дължимост на сумите за потребена топлинна енергия и за цената за
извършената услуга „дялово разпределение“ са правилни и решението следва
да бъде потвърдена в тази му част.
По изложените в мотивите съображения, поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва
да бъде потвърдено като правилно.
По въззивните жалби срещу решение № 20200459/19.10.2021 г.:
Непълно е съдебното решение, което не обхваща целия спорен предмет,
като съдът не е формирал воля относно част от спорното право, един от
съединените искове или допълнителните искания, свързани с главния спорен
предмет. В случая в предмета на делото са включени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД. По така
предявените искове е налице произнасяне с нарочен диспозитив с основното
решение по делото, с което е изчерпан целия спорен предмет, поради което
правилно СРС е счел, че не са налице предпоставки за допълване на
обжалваното решение. Евентуалното необсъждане на някое от релевираните в
отговора на исковата молба и множеството подадени последващи молби и
становища съображения за неоснователност предпоставя необоснованост на
основното решение, които пороци са релевирани при инстанционния контрол
на основното решение, и по които съображения въззивният съд по-горе е
изложил конкретни мотиви. С оглед на това законосъобразен е изводът на
решаващия съд да остави без уважение молбата по чл. 250 ГПК.
По частната жалба по реда на чл. 248 ГПК:
Отговорността за разноски се разпределя съобразно изхода на делото. В
разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК законодателят е уредил правото на разноски
на ищеца поради необходимостта от завеждане на дело срещу ответника,
станало причина първият да извърши разноски за организиране и провеждане
на правната си защита по спора. Съобразно изхода на делото и на основание
чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК законосъобразно районният съд е присъдил
частично разноски в полза на ищеца, доколкото предявените от него искове са
частично основателни, поради което искането за изменение на решението в
частта за разноските, присъдени в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, е
изцяло неоснователно и правилно съдът е оставил същото без уважение.
Правилно първоинстанционният съд е изчислил пропорцията за отхвърлени
спрямо уважени претенции, като е заключил, че при оценяеми искове
меродавна е цената им, а не техния брой.
С оглед изхода на делото не е налице основание за присъждане на
разноски в полза на страната, загубила делото, т. е. в полза на ответницата по
уважените срещу нея искове, поради което правилно съдът е оставил без
уважение искането на последната за „служебно“ присъждане на разноски по
делото. Направеното възражение, че не са дължими разноските, тъй като СРС
не съобразил, че исканите от ищеца експертизи били изготвени по отменена
12
като незаконосъобразна методика, е неоснователно. Експертизата е допусната
в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост от
специални знания и предвид нарочните оспорвания, въведени с отговора на
исковата молба от ответника. В конкретният случай вещото лице е
топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета
на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано,
като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не
изискват отговор на правен въпрос, а напротив - именно на технически
такива. Именно за това е допусната СТЕ, която дава отговор на въпроса дали
според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните
показатели за потребена топлоенергия, дадени въз основа на нормативната
уредба, има реално доставена и потребена топлинна енергия и в какъв размер.
Несъмнен е изводът, че такава е доставена, поради което и се дължи
съответната цена от потребителите съобразно утвърдената към съответния
момент цена, като с арг. чл. 162 ГПК искът не може да бъде отхвърлен поради
неустановяване на неговия размер – съдът е длъжен да определи размера по
своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. Твърденията на
ответника, че разноските за експертизи са недължими са неоснователни по
изложените мотиви.
По отношение на оспорването на дължимостта на претендираното от
ищеца възнаграждение за юрисконсулт, съдът намира същото за
неоснователно. При благоприятен за страната-юридическо лице изход на
спора, свързаната с представителството от юрисконсулт отговорност по
разноските в размер на минималното адвокатско възнаграждение, респ. -
размера по чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, следва да намери приложение. С
оглед изложеното съдът счита, че не следва да ревизира размера на разноските
за юрисконсултско възнаграждение на ищеца.
По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските:
Въззиваемият-ищец претендира разноски за настоящата инстанция за
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Предвид
изхода на спора същото следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в
размер на 100 лв. в тежест на въззивника с оглед липсата на правна и
фактическа сложност.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. №
81015/2018 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, в обжалваната му част.
Решение от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 81015/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 31 състав, е влязло в сила в необжалваната му част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20200459/19.10.2021 г., постановено по
13
гр. д. № 81015/2018 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20200464/19.10.2021 г., постановено
по гр. д. № 81015/2018 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е. С. Т. с ЕГН ********** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК ********* разноски за
въззивното производство в размер на 100 лв.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД на страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14