РЕШЕНИЕ
№ 153
гр. З.д, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – З.Д в публично заседание на тринадесети октомври
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20255420100273 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е отрицателен установителен иск, с правно основание чл.
чл.124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от Ш. А. Г., ЕГН ********** с
адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „П.м.“ №* и С. Р. Г., ЕГН ********** с
адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „П.м.“ №*, чрез адв. Е.М.В., Адвокатска
колегия - С., със съдебен адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „А.С. № 64, срещу
ОБЩИНА Н., Булстат ****, представлявана от Б.Р.К. - Кмет на Община Н.,
адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „А.С.“ № 104, за признаване за установено
по отношение на ищците Ш. А. Г. и С. Р. Г., че ответника Община Н. не е
собственик на претендирания в исковата молба имот, а именно – ПИ с
идентификатор 51319.501.249; вид територия – Урбанизирана; начин на
трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м); площ - 600 кв. м.; стар номер –
245; квартал 21; парцел I, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18-
75/19.11.2021 г„ издадена от Изпълнителен директор на АГКК, при граници и
съседи, имоти с идентификатори: 51319.501.250; 51319.501.391; 51319.501.44,
ведно с находящата се в имота сграда с идентификатор 51319.501.249.1;
функционално предназначение - Жилищна сграда – еднофамилна; брой етажи
– три; застроена площ - 97 кв. м.
1
Ищците, чрез пълномощника, си сочат, че са майка и син и са
инициирали производство пред нотариус при PC - З.д, Д.Б., peг. № 535 на
Нотариалната камара и с район на действие Районен съд – З., за снабдяване с
документи за собственост по обстоятелствена проверка на ПИ с
идентификатор 51319.501.249; вид територия – Урбанизирана; начин на
трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м); площ - 600 кв. м.; стар номер –
245; квартал 21; парцел I, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18-
75/19.11.2021 г„ издадена от Изпълнителен директор на АГКК, при граници и
съседи, имоти с идентификатори: 51319.501.250; 51319.501.391; 51319.501.44,
ведно с находящата се в имота сграда с идентификатор 51319.501.249.1;
функционално предназначение - Жилищна сграда – еднофамилна; брой етажи
– три; застроена площ - 97 кв. м.
Пълномощникът на ищците сочи, че при заверката на изискуемата
молба декларация, в която се извършва удостоверяването от общинската
администрация Н., дали имотът е общинска, респ. държавна собственост,
ответната община е уведомила ищците, че за техният имот има съставен АДС
№ 116/09.03.1987 г., като със Заповед № 46 -ДС/27.02.2001 г. на Областен
управител на област С. имотът е предаден на Община Н. и предстои
съставянето на акт за общинска собственост, т.е. имотът е общински. Именно
във връзка с горното, нотариус Д.Б. с peг. № 535 на Нотариалната камара и с
район на действие Районен съд З.д отказал да изповяда сделка досежно
поземления имот.
Община Н., не е придобила процесния имот на годно правно основание,
за процесния имот никога не е била провеждана процедура по отчуждаване на
същия, респективно не е заплащано и обезщетение, тоест не са налице
собственически права по отношение на процесния имот за община Н..
В Акт за държавна собственост касаещ процесния недвижим имот, е
посочено, че на основание Заповед № РД-23 /12.01.1987 г., имотът е станал
държавна собственост. Същата Заповед № РД-23 /12.01.1987 г., на ОНС Н.
касае одобряването на плана на град Н.
Предвид горното и наличието на акта за държавна собственост и в
последствие въз основа на него имотът е предаден в собственост съгласно
Заповед № 46 - ДС/27.02.2001 г. на Областен управител на област С. на
община Н., то последната оспорва правото на собственост на доверителите
2
ми, въпреки че доверителя ми е собственик на описания имот по силата
наследство и давностно владение.
Няма спор, че АДС, съставен по надлежен ред и форма, има характер на
официален документ, който само констатира собствеността, без да я създава.
По принцип се приема, че действително се е осъществило посоченото
основание за придобиване на имота от държавата, напр. отчуждаване, замяна
и т.н. В настоящия случай като основание за придобиване на собственост на
процесния имот е посочена заповед, която е за одобряване на плана на град
Н., а именно Заповед № РД-23/12.01.1987 г. Същата обаче не може да
легитимира праводателя на община Н., а именно - държавата като собственик
на имота. Цитираната заповед представлява административен акт за
одобряване на плана на град Н., които няма вещноправно действие.
Отразяването на даден имот в такъв план не рефлектира върху действително
притежаваните вещни права и това не води до промени в имуществената
сфера на заинтересованите лица, в който смисъл е Решение № 33/29.07.2013 г.
на ВКС по гр. дело № 401/2012 г. на Първо г.о. ГК, докладчик съдията Л.А.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В самата заповед е посочено, че същата е издадена на основание чл. 75,
ал. 1 от Правилника за приложение на Закона за териториалното и селищно
устройство (отм.). Действащата разпоредба към датата на издаване на
заповедта сочи, че кметът на общината одобрява застроителните и
регулационни планове. В настоящия случай този план е одобрен от
Председателя на Окръжен народен съвет, а не от съответния кмет на
населеното място.
Отделно от гореизложеното община Н., като и праводателя и в лицето
на държавата не са придобили процесния имот на годно правно основание, за
процесния имот никога не е била провеждана процедура по отчуждаване на
същия, респективно не е заплащано и обезщетение, тоест не са налице
собственически права по отношение на процесния имот, както за община Н.,
така и за своя праводател в лицето на държавата. Константна е практиката на
ВКС, че актовете за държавна, респ. за общинска собственост, са официални
документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които
се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната,
респ. общинска собственост. Освен описание на имота и неговото
3
местонахождение, в акта се посочва и основанието - както правното, така и
фактическото, по силата на което имотът е станал държавна (общинска)
собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна (общинска)
собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират
придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на
собственост.
В случая процесният имот е бил актуван като държавен през 1987 г., а
като основание е посочена заповед за утвърждаване на застроителен,
регулационен и кадастрален план, което неможе да бъде основание за
придобиване на имота от страна на общината на годно правно основание,
посоченото основание в акта за държавна собственост не е могло да породи
вещни права в полза на държавата, поради което е оборена неговата
доказателствена сила. Оборен е и факта, че имота е общинска собственост,
поради което не е била приложима забраната на чл. 86 ЗС, т.е. че имотът е бил
собственост на държавата, на кооперация или на обществена организация
В посочения по-горе смисъл е цитирано Решение № 269/03.08.2012 г. на
ВКС по гр. дело № 643/2011 г. на първо г.о. ГК, докладчик съдията Д.Ц.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Сочи се, че влезлите в сила планове нямат незабавно отчуждително
действие и не се считат приложени с влизане в сила на акта за одобряването
му, а едва след изплащане обезщетения. Отчуждително производство в случая
не е провеждано, поради което правото на собственост на ищците върху
процесиите имоти не е преминало върху общината, а след като не е
преминало върху общината то неможе да се приложи забраната на чл. 86 от
ЗС във връзка с § 1 от ДР ЗС в който смисъл се цитира Решение № 87 от
01.08.2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г., г. к първо г. о. на ВКС.
Пълномощникът сочи още, че правната рамка при режима определен
със ЗТСУ, самото отреждане на плана за обществени мероприятия няма
отчуждително действие, а е необходимо издаването на нарочна заповед по чл.
98 ЗТСУ.
До влизане в сила на заповедта по чл. 95 ЗТСУ (отм.) тези имоти могат
да бъдат предмет на разпоредителни сделки, на делба и на придобивна
давност – сочи съдебна практика - Решение № 221/23.10.2014 г. по гр.д. №
843/2014 г., Първо г.о.
4
Адв. В. сочи още, че ищците са собственици по неформално дарение,
наследство и давностно владение на процесния недвижим имот, доколкото
владеят същия от 2001 г. явно, непрекъснато и необезпокоявано от никого,
показвайки на всички останали, че считат същия имот за собствен, като тези
действия са манифестирани пред всички. Преди това имотът се е владял явно
и необезпокоявано от никого от родителите на ищеца, които са го владели от
1960 г., като те са застроили имота през 1973 г. - 1975 г. с триетажна жилищна
сграда и са го облагородили. Имотът представлява дворно място, градина към
жилищната сграда. Имотът е с ясно обозначени граници с изградени огради
от всички страни. Праводателите на ищците през 2001 г. го дават на единия
ищец, като на дъщерите си (сестрите на единия ищец) са дали други имоти.
Именно във връзка с горното към владението на ищците следва на
основание чл. 82 ЗС да се присъедини и това на неговите праводатели с
начало от 1960 г.
Давността по чл. 79, ал. 1 ЗС, изтекла в полза на ищците без същата да е
била прекъсвана, което прекъсване съобразно константната съдебна практика
да се изразява в извършване на действие по отстраняването на доверителя ми
от имота, предявяване на права по съдебен ред против доверителя ми или в
установяване на фактическа власт върху имота от ответника по настоящото
дело или от когото и да е другиго, тоест във фактическо въздействие върху
самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред от другиго.
Съгласно чл. 77 ЗС вещните права се придобиват чрез правна сделка, по
давност или по друг начин, определен в закона.
За ищците е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск, за
да установят със сила на пресъдено нещо правото си на собственост срещу
община Н., която им го оспорва или го смущава. Целта на защитата е
разрешаването на спора за материално право, като бъде установено
действителното правно положение в отношенията между страните във връзка
с конкретния имот и да се осуети занапред възникването на нов спор за
материалното право на същото основание.
С оглед изложеното, молят да бъдат призовани с ответника на съд и след
като се съдът се убеди в изложеното, да постанови съдебен акт, с които на
основание чл. 124 ГПК, признае за установено по отношение на Ш. А. Г. и С.
Р. Г., че ответната община, не е собственик на процесния имот.
5
Молят да им бъдат присъдени направените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от Община Н., чрез пълномощника й юрк.
И.Д. е постъпил отговор с който прави признание на иска на осн. чл.237 ГПК.
Прави възражение, че Общината не е дала повод за завеждане на иска, тъй
като не е упражнявала фактическа власт върху горепосочените имоти, поради
което моли, да не бъдат присъждани разноски по делото предвид това, че
община Н. не е дала повод за завеждане на гр.д. 273/2025 г., по описа на РС -
З.д.
Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия
състав на владението на ищците - изтичане на определен срок, намерение за
своене (animus), упражняване на фактическа власт над вещта (corpus).
В осз ищецът Г. се явява лично и с процесуалния си представител адв. В.,
като поддържат иска. Ищцата Г. не се явява, представлява се от адв. В., който
поддържа иска.
Ответникът – редовно призован, се представлява от юрисконсулт Д., която
поддържа депозирания отговор и пледира за уважаване исковата претенция..
Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия
състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене
/animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Ответникът, в срока за отговор по чл.131 от ГПК, е направил признание на
иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да
се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.
В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е
застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на
ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото
искът е основателен.
То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска,
за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което
е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу
иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт
/факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.
Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със
специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до
прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед
признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови
извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на
доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен
6
акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически
и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така,
както е предявен.
Решение при признание на иска не може да се постанови, когато
признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е
признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3
ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.
334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.
Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.
Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка,
по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на
собствеността се състои на първо място в съдебното установяване
/признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички
елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен
способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така
например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез
сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл.
18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска
собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по
разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота –
чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла
придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство –
чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг
подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период;
ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да
представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да
докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори
ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.
Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на
ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност,
не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника
признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а
следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае
елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на
имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на
придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за
собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се
постановява решение при признание на иска“.
Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на
касационната инстанция в цитираното по-горе решение.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
В хода на развилото се производство, независимо от разпределената
между страните доказателствена тежест, ответникът не нгажира твърдения и
доказателства, установяващи правото му на собственост върху процесния
имот.
7
Съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския процес, по така предявения
отрицателен установителен иск за собственост в тежест на ответника е да
докаже фактите, от които произтича правото му.
При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът
изобщо отрича правото на ответника, то ответникът следва да изчерпи в
процеса всички основания, на които то би могло да се породи.
В случая, с отговора на исковата молба ответникът Община Н. не сочи
въз основа на какъв правопораждащ юридически факт е придобила право на
собственост върху процесния имот. Предвид това, поначало в неина тежест е
да докаже възраженията си по предявената претенция и да докаже фактите,
въз основа на които твърди да притежава правото на собственост.
Ищците е достатъчно да докажат фактите, от които произтича
хипотезата, на която основават правния си интерес от водене на делото.
От друга страна, ищците установяват твърдението си, че правото на
собственост им принадлежи.
Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на
владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно
текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на
фактическа власт.
По делото е разпитан свидетеля М.А.Р.. От показанията на същия се
установява, че имота се владее и ползва от от 1978г., като имотът е предаден
на ищцата от баща й. В имота е построена жилищната сграда на ищците, а
самият имот е ограден от всички страни. Свидетелят сочи, че площта на имота
е около 800 м2, описва местонахождението му, неговата площ и граници.
Категоричен е, че други лица не са имали претенции за този имот.
Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля са
подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно
непротиворечиви.
В тях тя възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприел
като очевидец. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че има ясна
представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като
собственик.
Същевременно свидетелят не се опитва манипулативно да представи
фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищците. В
заключение показанията на свидетеля се ценят като подробни и добросъвестно
дадени, поради което се ползват с доверие от съда.
Предвид това съдът намира, за установено, че ищците са упражнявали
фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10
години.
8
Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той
държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В
случая от показанията на разпитания свидетел се установява, че ищците
считат имота за своя собственост, придобита и предадена им от техните
родители.
По делото е допусната и назначена СТЕ, заключението по която е
неоспорено от страните и прието от съда като обективно, компетентно, в
съответствие с поставените задачи.
Видно от същото, имотът не е бил отчуждаван с приключила
отчуждителна процедура, не е бил коопериран. Същевременно е вкл. в ПУП
на гр. Н.
При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по
делото и субективният елемент на владението, поради което са налице
кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на
института на придобивната давност – упражнявано владение върху
процесната площ за срок от повече от 10 години.
В настоящото производство ответникът не депозира възражения и
доказателства, установяващи правото му на собственост.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства, събраните гласни свидетелски
показания и СТЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Както вече се посочи, независимо от разпределението на
доказателствената тежес, ответникът не атгажира доказателства по делото.
При ОУИ доказателствената тежест между страните се размества,
поради което ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите
спорното право факти – основанието, от което правото е възникнало.
От друга срана, ищецът е в положението, каквото би имал като ответник
по предявен положителен установителен иск относно спорното право – ако
ищецът наведе правоизключващи, правопогасяващи или други възражения
срещу правото на ответника, то той носи и доказателствената тежест да
установи възраженията си.
За имота е съставен АДС, предвид че по делото липсват доказателства за
отчуждаването му по надлежния ред, респ. придобиването му от държавата
или Община Н.. АДС и АОС, съставен по надлежен ред и форма, има характер
на официален документ, който само констатира собствеността, без да я
създава. Същите обаче не могат да легитимира праводателя на община Н., а
именно - държавата като собственик на имота. Цитираната заповед,
послужила за съставяне на АОС представлява административен акт за
одобряване на плана на град Н., които няма вещноправно действие.
9
Отразяването на даден имот в такъв план не рефлектира върху действително
притежаваните вещни права и това не води до промени в имуществената
сфера на заинтересованите лица, в който смисъл е Решение № 33/29.07.2013 г.
на ВКС по гр. дело № 401/2012г. на I г.о. ГК, докладчик съдията Л.А.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК.
От друга страна, ищците успешно установяват владението си върху
имота.
Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33
от 1996 г.,в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по
давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с
разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ
бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху
давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече.
Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с
Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на
Република Б. (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени
за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение
на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020
г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за
собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).
При това положение, проследявайки във времето законодателната
уредба, се налага извод, че за да бъде придобит имот частна общинска
собственост по давност е необходимо владението да е установено в периода от
изменението на чл. 86 ЗС обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г. – т.е. от 01.06.1996 г. и да
продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в
сила на решението на Конституционния съд на Република Б., т.е. един ден
след 07.03.2022 г., като в този период давността да не прекъсвана.
По делото не е заявено възражение за това че имотът не може да бъде
придобит по давност, предвид че представлява публична общинска
собственост, поради което за придобиването му на соченото от ищеца/те
основание не се установява.
Именно ответникът носи тежест по оборване презумпциите по чл. 69 ЗС
и чл. 83 ЗС, както и да докаже твърдения/възражения, че имотът не може да
бъде придобит на соченото основание от ищеца. Негова е тежестта да докаже,
че този имот попада в приложното поле на съществуващата
забрана/ограничение по силата на закона.
Настоящият съдебен състав намира, че всички предпоставки за
придобиване на спорния терен от ищците, по давност са налице. Ищците са
упражнявали фактическата власт върху вещта в рамките на изискуемия
десетгодишен срок за придобиването й по давност.
Тези изводи не се променят от обстоятелството, че
Владението им е продължило от 1960г. до 21.07.2025 г., когато е
10
предявен искът.
Обстоятелството, че в определени периоди от време законът не допускал
придобиването на имоти държавна или общинска собственост по давност, не
променя изводът, че ищецът е упражнявал фактическа власт с намерение
своене. Според чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго.
В хода на производството, при условията на главно и пълно доказване
ответникът не доказа правото си на собственост, за разлика от ищците.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква единствено за ищците. Такива обаче не се претендират, поради което
не се възлагат в тежест на ответника.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен
установителен иск за собственост, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, от
Ш. А. Г., ЕГН ********** с адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „П.м.“ № 41
и С. Р. Г., ЕГН ********** с адрес: обл. С., общ. Н., гр. Н., ул. „П.м.“ № *,
срещу ОБЩИНА Н., Булстат ****, със седалище и адрес на управление: гр.
Н., ул. „А.С.“ № *, представлявана от кмета Б.К.в, че ответникът ОБЩИНА
Н., Булстат ****, със седалище и адрес на управление: гр. Н., ул. „А.С.“ № *,
представлявана от кмета Б.К.в, не е собственик, на следния на следния
недвижим имот:
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 51319.501.249; вид територия –
Урбанизирана; начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м); площ -
600 кв. м.; стар номер – 245; квартал 21; парцел I, съгласно Заповед за
одобрение на КККР РД-18-75/19.11.2021 г., издадена от Изпълнителен
директор на АГКК, при граници и съседи, имоти с идентификатори:
51319.501.250; 51319.501.391; 51319.501.44.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – З.д: _________А.Ч.______________
11