РЕШЕНИЕ
№ 1822
гр. Русе, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Ст. Стефанов
при участието на секретаря Милена Й. Симеонова
като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело №
20244520104022 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно
основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК от „Адессо Кредит България“
ЕООД, ЕИК:********* със седалище и адрес на управление гр.Ботевград
против М. П. Г. от гр.Русе за признаване за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1326,00 лева, представляваща
парично вземане по запис на заповед, издаден от нея в полза на дружеството
на 09.05.2022г. в гр.Русе, с падеж на предявяване, предявен за плащане на
09.05.2023г., ведно със законната лихва за забава считано от 21.11.2023г. до
окончателно изплащане на вземането, както и на сумата от 26,52 лева
държавна такса, за които суми е издадена Заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК N:3033/21.11.2023г. по ч.гр.д. №6086/2023г. на
Русенски районен съд.
Претенцията на ищеца се основава на твърдения, че ответницата издала
запис на заповед, с който е поела спрямо него, задължение в претендирания за
установяване размер от 1326,00 лева. Ищецът е подал молба за издаване на
заповед за незабавно изпълнение на осн. чл.417 от ГПК, въз основа на която
било образувано ч.гр.д. №6086/2023г. на РРС, но ответницата е подала в срок
1
възражение по чл.414 от ГПК против издадената заповед за изпълнение на
парично задължение, поради което се претендира за установяване на
задължението й по исков ред по настоящото дело.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата, чрез пълномощника си адв.Д.П.
е депозирала отговор, с който оспорва иска. Основава възраженията си на
твърдения, че задължението е поето като обезпечение на заем по договор
№17012902/09.05.2022г., между страните като навежда възражения за
недействителност на договора за паричен заем поради противоречието му с
чл.11 и чл.19 от Закона за потребителския кредит.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия
закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:
Ищецът, в качеството си на кредитор, подал заявление по реда на чл.417
от ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№6086/2023г. по описа на Русенски районен съд срещу М. П. Г. с
ЕГН:********** за сумата 1326,00 лева - главница по запис на заповед,
издаден на 09.05.2022г. в гр.Русе, платим на предявяване, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 21.11.2023г. до окончателното изплащане
и 26,52 лева разноски за държавна такса.
Длъжникът М. Г. депозирала възражение по чл.414 от ГПК, с оглед на
което заповедният съд указал на заявителя, който е ищец в настоящото
производство, възможността да предяви иск за установяване на вземането си.
Установява се от писмените доказателства по делото, на 09.05.2022г.
ответницата издала в полза на ищеца „Адессо Кредит България“ ЕООД запис
на заповед за безусловно заплащане на сумата от 1326,00 лева, без протест,
платим на предявяване, предявен за плащане на 09.05.2023г.
По делото, въпреки дадената възможност ответницата не представи
доказателства за заплащане на сумата по записа на заповед от издателя на
поемателя. Същата навежда твърдения, че записът на заповед е издаден като
обезпечение на сключен между страните договор за заем и по делото е
представен договор за паричен заем № 17012902/09.05.2022г. за сумата от
750,00 лева.
2
Установява се от представения договор за заем в чл.1, т.10, че страните
са постигнали съгласие за обезпечаване на вземанията по договора заемателят
да издаде в полза на заемодателя запис на заповед, чието издаване е безспорно
установено по делото.
Сумата по записа на заповед – 1326,00 лева се равнява на сбора от
посочената в чл.1, т.7 от договора обща сума по кредита и неустойката по чл.4
за неосигуряване на допълнително обезпечение.
От заключението по приетата по делото ССчЕ се установява, че в
уговорения в договора размер на ГПР – 48,72% не са включени всички
задължения по кредита, в т.ч. неустойката по чл.4, ал.2 от договора за
неосигуряване на допълнително обезпечение под формата на поръчителство
или банкова гаранция във връзка с допълнителни услуги, предоставяни от
заемателя – възможности за отлагане или намаляване на погасителните
вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни
средства.
Според експертизата действителният размер на ГПР с включени всички
задължения по кредита, би бил в размер на 420,18%, което не съответства
както на посочения в договора размер, така и на максимално допустимия
размер съгласно ЗПК.
В чл.3 на договора е посочено, че с подписването на договора заемателят
удостоверява, че е получил изцяло от заемодателя заемната сума и договорът
има сила на разписка за предадената, съответно получената сума.
Приложеният по делото (л.25) договор не носи подпис на заемателя, но
доколкото същият е представен от ответницата в подкрепа на
твърденията й за наличие на каузално правоотношение - сключен договор
за заем между страните и ищецът не е оспорил неговата автентичност,
съдът приема, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за заем на сумата от 750 лева. Учудващо е как
впоследствие ответницата, чрез пълномощника си адв.П. представи
същия договор но вече подписан и от заемател (вж. л.51-53).
Установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран
петитум, съдът квалифицира правно, предявения иск по чл.422, вр.чл.415, ал.1
3
от ГПК – установителен иск, в производството по който ищецът цели да
установи, че ответникът дължи сумите: 1326,00 лева – главница по Запис на
заповед издаден на 09.05.2022г. в гр.Русе, платим на предявяване, ведно със
законната лихва върху главницата считано от 21.11.2023г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 26,52 лева внесена д.т. по заповедното
производство. Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по
издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК е предявен
в срока по чл.415 от ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
Разгледана по същество, претенцията е неоснователна.
Основателността на предявения установителен иск се обуславя от
осъществен фактически състав, пораждащ съдебно предявеното субективно
право, включващ елементите: едностранна правна сделка – запис на заповед и
настъпила изискуемост на вземането, породено от нея. В конкретния случай
субективното право на ищеца се основава на формална абстрактна правна
сделка – запис на заповед, редовен от външна страна съобразно изискванията
на чл.535 от ТЗ, по отношение на чиято форма страните не са навели
възражения. В производството не се оспорва и предявяването на записа на
заповед за плащане, което се удостоверява от положения подпис от страна на
ответницата.
По делото са релевирани възражения от страна на ответника – издател
на ценната книга за наличие на каузално правоотношение, във връзка с което е
издаден записът на заповед. В съответствие с приетото в т.17 на ТР №4/2013
на ОСГТК на ВКС с въвеждането на твърдения или възражения от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е
издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. В
тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и
каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на
това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед, като в случая в съответствие с чл.154 от ГПК ответникът
носи доказателствената тежест за установяване наличието на каузално
правоотношение и връзката му със записа на заповед.
От представения по делото договор за паричен заем №
17012902/09.05.2022г. е видно, че между страните е възникнало облигационно
4
правоотношение по повод предоставяне на заемната сума от 750,00 лева, за
обезпечаване на което ответникът е издал в полза на ищеца запис на заповед
за безусловно заплащане на сумата от 1326,00 лева. Според формираната по
реда на чл.290 от ГПК практика на ВКС /вж. решения по т.д. № 546/2011 г. на
ІІ т.о., т.д.№ 1870/2017г. на ІІ т.о., т.д.№ 654/2018 г. на ІІ т.о. и др./
погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез
някой от предвидените в закона правни способи /плащане, опрощаване,
погасяване по давност и др./ има за последица погасяване и на поетото с
гаранционно - обезпечителна функция абстрактно задължение по записа на
заповед. Същевременно с оглед наведените от ответницата възражения за
недействителност на договора за кредит, както и предвид разпоредбата на
чл.7 от ГПК, задължаваща съдът служебно да следи за неравноправни клаузи
в договори, сключени с потребител, какъвто се явява и процесният договор за
заем, на изследване в настоящото производство подлежи и съдържанието на
сключения договор за потребителски кредит, за съответствието му с нормите
на ЗПК и ЗЗП.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. При извършване
на служебната проверка по реда на чл.7 от ГПК, съдът констатира наличието
на неравноправни клаузи в договора, водещи до неговата недействителност.
Това е така, тъй като процесният договор съдържа неравноправна клауза
в чл.4 за заплащане на неустойка при непредставено от заемателя
допълнително обезпечение в деня на подписване на договора, под формата на
банкова гаранция или на поръчителство, като са въведени необосновано
високи изисквания по отношение на поръчителите за определен размер на
осигурителния им доход и др. Видно от договора и погасителния план,
размерът на неустойката е около 90% от заемната сума, което обстоятелство е
в противоречие с нейните обезпечителни, обезщетителни и санкционни
функции. Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Всъщност допълнителните услуги по чл.4 от договора
представляват именно действия, свързани с усвояване и управление на
кредита и във връзка с тях е уговорено предоставяне на обезпечение,
практически трудно изпълнимо, при неизпълнение на което потребителят
държи неустойка в размер на около 90% от размера на предоставения заем.
5
Същата в действителност представлява скрито допълнително възнаграждение
по договора за кредит. Погасителният план в договора за кредит съдържа
разбивка на сумите по кредита, като е видно, че при непредоставяне на
обезпечение, кредитополучателят ще заплаща неустойката разсрочено заедно
с редовните вноски.
Безспорно подобни уговорки водят до скрито оскъпяване на кредита и
по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.10а от ЗПК. Касае се за клауза,
която не е индивидуално уговорена с потребителя, а се съдържа в типови
договори и предвижда скрито допълнително възнаграждение за заемателя,
чието заплащане се предвижда още при сключване на договора.
Изложеното дава основания на съда да формулира извод, че посочената
уговорка е в противоречие с добрите нрави, поради което е недействителна.
Съдът приема за обосновано заключението на вещото лице, че неустойката се
явява разход по кредита, който трябва да се съобрази при изчисляване на ГПР
съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, а не е обезщетение за неизпълнение на договорно
задължение по смисъла на чл.19, ал.3 от ЗПК.
Видно от погасителния план и ССчЕ, при съобразяване на този разход
ГПР значително би надвишил както посочения в договора размер, така и
максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 от ЗПК. Надвишаването на
допустимия размер на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на целия
договор. Макар и чл.19, ал.5 от ЗПК да предвижда нищожност на отделната
клауза, съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделните части на
договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че
сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части.
В настоящия казус обаче не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не
може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито
договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена
тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от
изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за включването на клауза за
ГПР. Следва извод, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя
недействителност на целия договор.
6
Съдът само пунктуално посочва, че в процесния договор за паричен
заем липсва и ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се
формира ГПР. Посочен е размер на ГПР, но липсват данни за други разходи по
кредита, освен предвидената договорна лихва, поради което не става ясно как
е формиран по-високият ГПР.
Следва извод, че е налице нарушение на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК при
определяне на ГПР в процесния договор за кредит, водещо до неговата
недействителност на основание чл.22 от ЗПК. Когато ценната книга на
заповед е издадена с цел да обезпечи задължения на издателя по каузално
правоотношение, недействителността на каузалната сделка препятства
възникването не само на пряко свързаните със съдържанието й права и
задължения, но и на поетите със записа на заповед менителнични права и
задължения. Доколкото претенцията на ищеца се основава на вземания по
абстрактната сделка и ищецът не е оспорил изпълнението на задълженията на
ответника по договора за паричен заем, не може да се приеме въз основа на
събрания по делото доказателствен материал, че ответницата е неизправна
страна по сключения с ищеца договор за кредит и че дължи плащане на суми
по него.
Следва извод, че не е налице основание за признаване дължимостта
на суми въз основа на представения от ищеца менителничен ефект от
09.05.2022г., предявен за плащане на 09.05.2023г., който обезпечава
изпълнението на задължения по нищожен договор за кредит.
По изложените съображения исковата претенция по чл.422 от ГПК се
явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
Както се подчертава и в мотивите към т.1 от ТР № 119 от 1.12.1956 г. на
ВС по гр.д. № 112/1956г., ОСГК, разноските се дължат от страната, която с
поведението си виновно е причинила възникването на съдебния спор, като
задължението за тяхното заплащане е задължение за заплащане на понесените
от другата страна вреди.
С оглед изхода на спора, на осн чл.78 от ГПК в полза на ищеца не се
дължат разноски за исковото и заповедното производство. Ищецът следва да
заплати по сметка на Русенски районе съд платеното от бюджета на съда
възнаграждение за вещо лице в размер на 500,00 лева.
7
Процесуалният представител на ответника е претендирал заплащане на
възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. за предоставена безплатна правна помощ на
М. П. Гайдарова, като материално затруднено лице. Съдът, съобразявайки
липсата на съществена фактическа и правна сложност на делото, счита, че
ищецът следва да заплати в полза на адв. Д. П. от АК – Русе възнаграждение
под минималния размер, предвиден в Наредба №1 за възнаграждения за
адвокатска работа, а именно в размер на 350,00 лева.
Мотивиран така, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ установителния иск, предявен от „Адессо Кредит
България“ ЕООД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.Ботевград, представлявано от управителя Лъчезар Лазаров, против М. П. Г.
с ЕГН:**********, за признаване за установено по отношение на М. П. Г. с
ЕГН:**********, че същата дължи на „Адессо Кредит България“ ЕООД, с
ЕИК:********* сумата от 1326,00 лева, представляваща парично вземане по
запис на заповед, издаден от нея в полза на дружеството на 09.05.2022г. в
гр.Русе, с падеж на предявяване, предявен за плащане на 09.05.2023г., ведно
със законната лихва за забава считано от 21.11.2023г. до окончателно
изплащане на вземането, както и на сумата от 26,52 лева държавна такса, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК N:3033/21.11.2023г. и Изпълнителен лист N:2299/21.11.2023г.
по ч.гр.д. №6086/2023г. на Русенски районен съд.
ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление гр.Ботевград, представлявано от управителя
Лъчезар Лазаров, да заплати в полза на Русенски районен съд сумата от 500,00
лева за възнаграждение за вещо лице, изплатено от бюджета на съда.
ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление гр.Ботевград, представлявано от управителя
Лъчезар Лазаров, да заплати в полза на адв. Д. П. от АК – Русе
възнаграждение в размер на 350,00 лева за безплатно оказана правна помощ
на ответницата по делото - М. П. Г. с ЕГН:**********.
8
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Русенския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9