Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../29.09.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни
състави, ІV-Е състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №4046 по описа
за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20003571/06.01.2021г., постановено по гр.д. №16583/2019г. по описа на СРС, 151
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно
кумулативно съединени установителни искове с равна квалификация чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД във вр. с чл.150, ал.1 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че М.С.В. дължи на
ищеца сумата от 154,30 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия, доставена за периода от м.05.2016г. до м.04.2017г. в
топлоснабден имот, находящ се на адрес гр. София, ж.к. „*********ап.30,
аб.№55546, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 02.02.2018г., до окончателното й погасяване,
сумата от 5,33 лева – законна лихва за
забава върху главницата за периода от 15.09.2017г. до 18.01.2018г., сумата от
10,74 лева – главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва,
считано от 02.02.2018г. (дата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение) до окончателното й изплащане и сумата от 0,93 лева, представляваща обезщетение за забава в
плащането на цената за услугата дялово разпределение, за които суми в
производството по ч.гр.д. №7752/2018г. по описа на СРС, 151 състав, е издадена
заповед за изпълнение. Осъден е М.С.В. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 475 лева – разноски за исковото
производство и сумата от 75 лева – разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице – помагач
на страната на ищеца.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника М.С.В., чрез адв. Г.Г., назначен за особен
представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, срещу решението. Излагат се
оплаквания, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Поддържа се, че от събраните по делото доказателства не било установено
ответникът да има качеството на клиент на топлинна енергия, тъй като бил
наемател на процесния топлоснабден апартамент, а не негов собственик или титуляр
на вещно право на ползване. Не била реализирана процедурата, посочена в чл.60 и
сл. от общите условия на ищцовото дружество, което да доведе до откриване на
партида на ответника. Всички представени по делото извлечения и известия били
оспорени, защото не били подписани от потребителя. Освен това от представения
списък с етажните собственици ставало ясно, че в процесния апартамент няма
монтирани радиатори, разпределители и термостатни вентили. През 2002г. за
процесния апартамент била открита партида за ползването на топлинна енергия и
тази партида била за собственика – Столична Община. Поради това счита, че
ответникът няма качеството на клиент на топлинна енергия за процесния имот.
Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната
страна „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице –
помагач „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу М.С.В. положителни
установителни искове с правно основание чл.415,
ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за
които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №7752/2018г.
на СРС, 151 състав.
Основният спорен
въпрос в производството по делото е дали през процесния период между страните
по делото е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на
топлинна енергия.
Съгласно нормата
на чл.
153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Понятието
"потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1,
т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица,
извън посочените в чл. 153
ЗЕ, какъвто именно е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по
смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна
свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В случая следва
да бъдат съобразени посочените разяснения, отнасящи се именно за настоящата
хипотеза на трето лице, различно от собственика и вещния ползвател, което
ползва имота на договорно основание – със съгласието
на собственика/вещния ползвател и е в договорно правоотношение с
топлопреносното предприятие, за доказване на което би могло да послужи
откриването на индивидуална партида на негово име при топлопреносното
дружество. От събраните по делото доказателства – заповед №39/18.09.2014г. на
Кмета на СО, район Надежда, договор за наем от 18.09.2014г., индивидуална
справка за отопление и топла вода за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г. и
документ за главен отчет за същия период, подписан от потребителя, се
установява, че ответникът е настанен като наемател в процесното общинско
жилище, както и, че за посочения имот е открита партида с аб. №55546 на името
на ответника М.С.В..
Поради изложеното
въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че
ответникът е страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената на доставената топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г.
на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая
индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на третото
лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
По отношение на
размера на начислените и претендирани в настоящото производство суми за
ползваната топлинна енергия за процесния период, както и за таксата за услуга
„дялово разпределение“ не са изложени възражения нито в подадения отговор по
реда на чл.131 от ГПК, нито са налице оплаквания във въззивната жалба, поради
което този въпрос не следва да бъде преразглеждан от въззивната инстанция.
Във въззивната жалба липсват и съответни доводи за
неправилно приложение на материалния закон от СРС при присъждане на сумите за
мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия и таксата за извършена
услуга „дялово разпределение“, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала
отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради
което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й
се присъждат.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20003571/06.01.2021г., постановено по гр.д. №16583/2019г. по
описа на СРС, 151 състав.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.