Решение по дело №139/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на „Формула 2“ ЕООД, срещу Решение № 865/19.12.2023 г. по АНД № 2003/2023 г. по описа на РРС, с което е потвърден електронен фиш № **********/26.06.2021 г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ и дружеството е осъдено да заплати на АПИ сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. С издадения ЕФ, за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП, на касатора е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв. на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 вр. чл. 179, ал. 3б от ЗДвП.

В жалбата излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението на въззивния съд, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Иска се отмяната на решението на РС - Русе и обжалвания ЕФ. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът – Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва жалбата като неоснователна. Иска да се потвърди оспореното решение на въззивния съд като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава мотивирано становище за основателност на касационната жалба.

Жалбата е допустима. Подадена е в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна.

РРС в решението, предмет на касационната проверка, правилно е установил релевантни факти за правния спор, предмет на делото, за които страните не спорят.

Решението на въззивната инстанция е неправилно, но по съображения, различни от изложените в касационната жалба. В тази връзка следва да се припомни, че за правилното приложение на материалния закон касационната инстанция следи служебно без да е обвързан от посоченото в жалбата – чл.218, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

При касационната проверка и при съобразяване на произнасянето на СЕС по дело С-61 на СЕС, касационният съд намира следното: Съдържащото се в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., изискване за съразмерност, не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата. Разпоредбите на чл. 179, ал. 3б ЗДвП и 187а, ал. 2, т. 1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер. Доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата. Поради това, единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3б ЗДвП, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение.

Само това основание е достатъчно да се приеме, че наложената имуществена санкция е незаконосъобразна, поради което оспорения ЕФ следва да се отмени.

Във връзка с горното, настоящият касационен състав счита, че въззивната инстанция е постановила неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени издадения ЕФ.

Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН във вр. с чл.143, ал.1 от АПК във вр. с чл.236 вр.чл.228 от АПК основателно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на направени разноски във връзка с обжалване на процесния акт пред касационната инстанция. Разноските в настоящото производството са в размер на 550 лева, съгласно представения с молба вх. № 1317/21.03.2025 г. договор за правна защита и съдействие. В същата молба е направено искане за присъждане на разноските в проведеното частно производство по оспорване определението на касационната инстанция за спиране на производството по образуваното КАНД, което съдът намира за неоснователно. Разпоредбата на чл.143 АПК визира реално сторените разноски, установени със съответните доказателства. Касаторът не е ангажирал никакви доказателства по отношение на направените от него разноски в частното производство, дали въобще е направил такива, включително не е представил и списък. Поради това, разноски в полза на касатора за частното производство пред ВАС не следва да бъдат присъждани. Такива следва да бъдат присъдени само за настоящото производство.

Основателно се явява възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение във връзка с обжалване на процесния акт пред настоящата инстанция. Предвид реалната правна и фактическа сложност на спора съдът определя адвокатското възнаграждението в размер на 300 лева за осъществените правна защита и процесуално представителство пред касационната инстанция. На съда е служебно известно, че се водят множество еднотипни съдебни производства по оспорване на издадени санкционни актове – наказателни постановления и електронни фишове, с които се санкционират както физически, така и юридически лица на основание разпоредбите на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, при които правните и фактическите съображения, изложени в жалбите, са изключително сходни. На следващо място, постановяването на решението на СЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23, решава от правна страна изхода на спора и води до липса на правна сложност на същия.

По тази причина, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът намира, че в полза на касатора следва да бъде присъдена сумата от 300 лева общо в производството по обжалване на процесния електронен фиш.

Разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, Административен съд – Русе

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 865/19.12.2023 г. на РС – Русе, постановено по а.н.д. № 2003/2023 г. по описа на РС – Русе и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА

ОТМЕНЯ Електронен фиш № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Формула 2“ ЕООД, ЕИК *********, за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 вр. чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв.

ОСЪЖДА Агенция "Пътна инфраструктура" да заплати на „Формула 2“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 300 лева, разноски по делото.

Решението е окончателно.