РЕШЕНИЕ
№ 770
гр. Благоевград, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20251210100192 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена чрез Софийски
районен съд и изпратено по подсъдност на Районен съд Б........ от В. Г. Г., ЕГН **********, с
адрес гр. С........ чрез адвокат Б. Г. Й., против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С...... представлявано от И. Н. Х....... - С.........
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
нищожността на Договор за потребителски кредит № 202406040211320059 от 04.06.2024 г.,
сключен между В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С......... и „ Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: С....... представлявано от И. Н. Х..
Претендират се сторените по делото разноски.
Твърди се в исковата молба, че В. Г. Г. е сключил Договор за потребителски кредит №
202406040211320059 на 04.06.2024 г. с кредиторът „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, който
договор за потребителски кредит е уреден в закона за потребителския кредит (ЗПК), както и
в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), при следните параметри: Размер на кредита:
1500.00 лева;Лихвен процент: в размер на 40.39 %;Годишен процент на разходите (ГПР):
48.77%;Срок на договора: 12 месеца;Първи падеж: 05.07.2024 г.;Последен падеж: 05.06.2025
г., Обща сума за връщане, съгласно чл. 11,ал. 5 е в размер на: 1 848 лева и Неустойка в
размер на: 720 лева.
Сочи се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за потребителски кредит: В срок до края
на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1 848 лева със срок на валидност
до 06.06.2025 г. Съгласно чл. 6, ал. 1: В случай че Кредитополучателят не представи на
Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно
реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на Дружеството
неустойка в размер на 1 200 лева. Съгласно чл. 6, ал. 2: Неустойката се начислява на месец,
считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3.
1
Твърди се, че има явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена, поради което се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения.
Счита се, че неустойката за изпълнение на задължение, което не е пряко свързано с
претърпени вреди е накърняване на добрите нрави, тъй като излиза от присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено неоснователно
обогатяване. Сочи се, че процесната неустойка не кореспондира с последиците от
неизпълнението, че всяка клауза, че Кредиторът може да усвои неустойка без реално
настъпили вреди е недействителна, поради противоречие с правната същност на този
институт и прикрива допълнителен доход за страната, която я усвоява.
Излага се, че клаузата в договора, предвиждаща неустойка е изцяло нищожна, на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във вр. с чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано висока
неустойка.
Твърди се, че практиката на ответника да отпуска кредити без проучване на
кредитната история и кредитоспособността на потребителя противоречи на чл. 16 от ЗПК,
както и на Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити. Заявява се, че
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като същия е поел
риска да отпусне реално необезпечен кредит и не е спазил своето задължение за извършване
на предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя.
Твърди се, че неустойката, съгласно & 1, т.1от ДР на ЗПК представлява част от общ
разход по кредита за потребителя и която му е била известна на кредитора и е следвало да я
включи при изчисляването на ГПР, както и, че не включването й представлява неспазване на
изискванията по чл.11, ал.1, т.10 от ГПК, и с това се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК на императивното изискване законната лихва да не е повече от 5 пъти. От друга страна
се сочи, че кредитора е посочил в чл. 11, ал.5, че общата сума, дължима от
кредитополучателя по договора е в размер на 1848 лева, т.е сумата от отпуснатия заем от 1
500 лева + възнаградителната лихва от 848 лева, без така наречената неустойка.
Сочи се, че съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора за потребителски кредит в случай, че
Кредитополучателят не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този
договор в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по
договора, той дължи на Дружеството неустойка в размер на 1 200 лева. Посочва се, че
неустойката се изчислява на месец (чл.6, ал. 2) или на ден в хипотезата на чл. 6, ал. 3, дължи
се само за периодите, в които кредитът е бил без валидна гаранция. Сочи се, че с чл. 6, ал. 5
се уговаря коментираната неустойка да се начислява и заплаща заедно с погасителните
вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Излага се, че прочитът на съдържанието на посочената клауза в чл. 6, ал. 1 и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага според ищеца
разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор на потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
Сочи се, че изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него и в предвид на много краткия срок за
изпълнение - до края на другият ден, поради което се счита, че не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер по- висок от предоставената сума, а
именно: 1 848 лева. тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то според ищеца кредиторът цели да се обогати. Същевременно
се сочи, че кредиторът не включва така наречената от него „неустойка“ към договорната
2
лихва дължима по кредита и към ГПР като според ищеца стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Сочи се, че тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва
„неустойката“. В тази връзка се излага, че явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. С оглед на горното се иска
от съда да счете, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите, като в тази връзка се цитира съдебна практика.
Счита се, че уговореното в чл. 4, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на
гаранция за сумата в размер на 1 848 лева не поражда права и задължения за страните, тъй
като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност. Сочи се, че със сключването
на тази клауза за предоставянето на гаранция, която изначално е невъзможно да се
осъществи се цели да се породи задължение за неустойка, като се сочи, че по този начин се
цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
кредитодателя и с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди се, че процесните клаузи в чл. 4, ал 3 и чл. 6, ал. 1 противоречат и на нормата
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Излага се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължението
на кредитора преди сключване на договор за кредит да извършва оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл се твърди, че клауза, като уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка в размер на 1 200 лева (и при отпуснат кредит в
размер на 1 500 лева) при неизпълнение на задължение за осигуряване в срок до края на
другия ден от подписване на договора се намира в пряко противоречие с преследването от
Директивата цел, транспортирана в ЗПК. Излага се, че на практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин се
твърди, че на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост
се увеличава. Посчова се, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността
на потребителя, както и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поска обезпечение въз основа на изводите
от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Отделно от това, се отбелязва, че не представянето на обещани обезпечения (когато
същите са били реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая се сочи, че кредитора
променя последиците от липса на обезпечение и вместо това да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичната
вноска, което според ищеца навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при не обезпечение. Сочи се, че ако кредиторът е държал да получи обезпечение е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити.
3
Излага се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1; чл.11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът е нищожен.
Сочи се, че съгласно чл. 22 от ЗПК договора за потребителски кредит е
недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по-горе императивни
изисквания води до настъпването на последиците на чл. 22 от зпк - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Излага се, че тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 от
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщането само на чистата
стойност на кредита, но не и връщането на лихвата и други разходи.
В случая се твърди, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като
според ищеца разпоредбата сочи, че Договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Сочи се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като Годишен процент на разходите от Общия размер на
представения кредит.
Излага се, че в Приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР в размер на 48.77 %, т.е. формално е изпълнено условието на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ГПК. Навежда се, че този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, но според ищеца този размер не отразява действителният такъв, тъй като не включва
част от разходите по Кредита, а именно възнаграждението по договора наречено
„неустойка“ (което следва да се включи към общите разходи по Кредита по смисъла на & 1,
т. 1 от ДР на ЗПК).
Сочи се, че според & 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя, са
всички лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредит на посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Посочва се, че общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, се
твърди, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентите
стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
В тази връзка се цитира Съображение 19 и 43 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. от нея са: За да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание на фактите, следва да получат
адекватна информация относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за
кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в общността.
4
Според ищеца от тук може да се направи заключение, че ГПР несъмнено е съществен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за
интересите на потребителите, поради което „неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащо оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание,
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на
договора (така например Решение № 260046 от 13.07.2020 г. на ОС - В....... по въззивно
търговско дело № 241/2020 г.)
Излага се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя (в
този смисъл е Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по дело С 377 14), като при посочване на
ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е в
рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК - до пет пъти законната лихва. Ищецът сочи,
че според него задължително трябва да бъде описана методиката на изчисляване на ГПР,
която да е в съответствие с описаната в част I от приложение I към директивата
математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено
това изчисляване.
Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа информация за ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на
годишния процент на разходите по Определения в приложение № 1 начин - чл. 19, ал. 2 от
ЗПК, като неспазването на това изискване според ищеца е основание за обявяване на целия
договор за бърз кредит - Договор за потребителски кредит № 202406040211320059 от
04.06.2024 г. за недействителен.
Твърди се, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото ГПР е различен от посочения в
договора, като кредиторът вписвайки ГПР от 48.77 % е заблудил потребителя. Сочи се, че
посочването в потребителския договор на ГПР, който не е реално прилагания освен другото
е и „заблуждаваща търговска практика“.
Излага се още, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1
от ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора, като в тази връзка се цитира съдебна практика.
Според ищеца договорената неустойка води до значително не равновесие между
правата и задълженията на страните, доколкото с нея Кредитодателят е прехвърлил
отговорността си за последиците от не упражнената, но дължима професионална грижа,
съгласно чл. 16 ЗПК, на потребителя. Сочи се, че като водеща до неоснователно обогатяване
на кредитора и с оглед изложеното, клаузата за неустойката не отговаря на присъщите за
института обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, съгласно задължителните
указания в Тълкувателно Решение № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК и
като такава да е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
В тази връзка се цитира т. 3 на TP № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело
№ 1/2009 г., ОСГТК, в която е дадено задължително тълкуване, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции
(обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения, като за спазването им при иск
за присъждането на неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
5
ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелително норми на Закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая се твърди, че неустойката в уговорени размер от 1 200 лева представлява 80
% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 1 500 лева. Предвид изложеното се твърди, че
тази неустойка се явява несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди
и противоречи на обезщетителната й функция, която по своя характер е единствено
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения (не
представяне на обезпечение - гаранция), но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Сочи
се, че подобна клауза задължава потребителя при неизпълнението на договора да заплати
необосновано висока неустойка. В този смисъл се твърди, че клаузата за неустойка
противоречи на Закона и следователно е нищожна, както и се отбелязва, че въведените
многобройни изисквания за Обезпечение на потребителски кредит, противоречи на
принципа на добросъвестност и цели да създаде единствено и само предпоставки за
начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т. е.
въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Според
ищеца клаузата за неустойка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и
справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
От друга страна, се сочи ,че при определяне на неустойката за неизпълнение на
задължения по него, неустойката по чл. 6, ал. 1 е договорена в глобален размер от 1 200 лева,
без да е посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със
задължението по договора за заем. Ето защо се твърди, че процесната неустойка не може да
се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява присъщите на
неустойката функции за Обезпечение изпълнение на вредите от неизпълнение на
последното. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с 80 % от
заетата сума.
Отделно от това се излагат твърдения, че клаузата в чл. 6, ал. 1 от договора е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така уговорената, неустойка е предназначена да санкционира заемателя за виновно
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, като
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а
начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка. Подобен резултат според ищеца е несъвместим с добрите
нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй
като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемателя.
С разпореждане № 237/24.01.2025 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с нея иск, в съответствие с чл.
130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 31.01.2025 година.
В указания от съда едномесечен срок на 26.02.2025 г. ответното дружество е
депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявения иск.
От страна на ответното дружество се признава, че на 04.06.2024 г. между страните е
сключен договор за кредит № 202406040211320059, с описаното от ищеца съдържание и
параметри; приложението на описаните в исковата молба общи условия; предоставянето и
6
усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 1 500.00 лева; при изчисляване на ГПР
по процесния договор за заем кредиторът не е включил разход за неустойка; кредиторът е
изчислил процесният ГПР съгласно Приложени № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР
единствено разход за възнаградителна лихва; на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът
не е включил в ГПР разход за неустойка;добавянето на разход за неустойка към приложимия
ГПР по договора за кредит (49.71%) неминуемо би надвишило законоустановения праг по
чл. 19 ПЗК.
Ответникът оспорва, че договорът за кредит е недействителен поради противоречие с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; изискванията за обезпечение, предвидени в договора за кредит и
приложимите общи условия са неизпълними; в договора за кредит трябвало да бъде
посочена методиката, по която се изчислява ГПР; кредиторът не е изпълнил задълженията
по чл. 16 ЗПК.
Излага се, че основният спорен въпрос между страните е дали неустойката следва да
бъде включена в ГПР или не, който въпросът е от правно естество, като от ответника не се
оспорва, че имайки предвид безспорните между страните факти (ГПР е в размер на 48.77 %
и кредиторът не е включил в него разход за неустойка), добавянето на разход за неустойка
неминуемо би довело до превишаване на законоустановения максимален праг по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
По отношение на основателността на оспорените твърдения, обективирани в исковата
молба се излагат следните съображения:
По отношение на въведеното противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се посочва, че
основният спорен въпрос между страните е дали неустойката следва да бъде включена в ГПР
или не.
Излага се, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил същата в
размера на ГПР, тъй като същата представлява разход за неизпълнение на договорно
задължение, което според ответника разбиране се подкрепя от текста на чл. 19, ал. 2 чл. 19,
пар. 2 Директива 2008/48 ЕО, предвиждащ, че „за целите на изчисляването на годишния
процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение
на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според
договора за кредит“, поради което се посочва, че съгласно приложимата европейска
нормативна рамка ГПР се изчислява навсякъде в Европейския съюз към момента на
сключване на договора при базовото допускане (относимо към всеки договор за кредит) ще
остане в сила за уговорения срок и страните ще изпълняват задълженията си по него (чл. 19,
пар. 3 Директива 2008/48/ЕО).
Излага се, че при наличието на ясна и конкретна правна норма, транспонирана в
българския правен ред по също толкова ясен и противоречив начин, произволното
трансформиране на неустойка за неизпълнение на договорно задължение в договорна лихва
е неправилно, тъй като противоречи както на разграничението на видовете разходи по § 1 от
допълнителните разпоредби към ЗПК, така и на облигационноправното разбиране за
неустойка и лихва.
Излага се, че ако в разходите на договорни задължения са част от ГПР, това би
означавало, че в размера на ГПР следва да се включи и обезщетението за забава, предвидено
в договора за кредит, дължимо за всяка забавена вноска - на практика то е скрито
възнаграждение и сигурна печалба за кредитора, който цели да се обогати, защото е
неизпълнимо условие задължението да се изпълнява в срок.
В обобщение се посочва, че липсва правна и житейска логика да е налице ГПР да се
изчислява при допускането, че страните ще изпълняват задълженията си и в същото време
кредиторът да включва в неговия размер разход за неизпълнение на задължение.
По отношение твърдението на ищеца, че задължително следва да се посочи методика
7
за изчисляване на ГПР в договора за кредит се излага, че в исковата молба е налице
неправомерно смесване на хипотезите на няколко разпоредби на ЗПК (относно ГПР,
фиксиран лихвен процент, променлив лихвен процент, референтен лихвен процент), въз
основа на което страната се домогва да обоснове недействителност на кредитното
правоотношение.
На първо място се посочва, че сочената от ищеца „методика“ се изисква от закона,
само когато договорът за кредит е сключен при променлив лихвен процент по смисъла на §1,
т. 5 а от Допълнителните разпоредби към ЗПК, тъй като тогава лихвеният процент се
формира на база на променлива компонента (референтен лихвен процент) и фиксирана
надбавка.
Според ответника изложеното се подкрепя от факта, че методиката по чл. 11, ал. 1, т.
9а ЗПК е необходима за прилагането на референтния лихвен процент (§1, т. 6
Допълнителните разпоредби към ЗПК), тъй като в нея следва да бъде обективирана ясна
изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти, които могат да доведат до вариация на
променливата компонента (референтен лихвен процент), съставляваща част от променливия
лихвен процент (чл. 11, ал. 1, т. 9а във вр. с чл. 33а ЗПК).
Доколкото процесният договор за кредит е сключен при фиксиран лихвен процент по
смисъла на §1, т. 5 от Допълнителните разпоредби към ЗПК, според ответника не е налице
изискване за посочване на методика.
По отношение твърдението на ищеца, че кредиторът не бил изпълнил задълженията
по чл. 16 ЗПК се посочва, че следва да се има предвид, че дружеството е финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), чийто основен
предмет на дейност е отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, то за кредитора е налице също
толкова значим интерес от извършването на оценка на кредитоспособността по чл. 16 ЗПК
преди сключване на договора, колкото и за потребителя.
Твърди се, че в процесния случай, преди сключването на договора за кредит,
финансовата институция е оценила кредитоспособността на потребителя въз основа на
информация, получена от потребителя (данни за трудовата му заетост - вид заетост, позиция,
трудов стаж, нетен месечен доход, работодател, извършена е и справка в Централния
кредитен регистър.
По отношение твърдението на ищеца, че неустоечната клауза по чл. 6 от договора е
неравноправна се сочи, че Комисията за защита на потребителите (КЗП) е компетентният
публичен правоприлагащ орган, предвиден в Регламент (ЕС) 2017/2394 на Европейския
парламент и на Съвета от 12 декември 2017 година относно сътрудничеството между
националните органи, отговорни за прилагането на законодателството за защита на
потребителите и за отмяна на Регламент (ЕО) № 2006/2004. Посочва, се че в чл. 5 от приетия
на основание чл. 165, ал. 10 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) Устройствен
правилник на Комисията за защита на потребителите към министъра на икономиката и
индустрията и на нейната администрация са разписани правомощията на КЗП, сред които са
осъществяването на контрол върху предлагането и предоставянето на потребителски
кредити (т. 8) и изготвяне на насоки или препоръки във връзка с неравноправни клаузи в
договори с общи условия или в договори, използвани в определени отрасли или сектори на
дейност (т. 4).
Така формулираната неустоечна клауза и изискванията на кредитора относно
формите на обезпечаване на кредита се твърди, че са одобрени от КЗП по реда на чл. 148,
ал. 3 ЗЗП с писмо изх. № У-03-4121/10.05.2016 г., с което КЗП е уведомила финансовата
институция, че с Решение на КЗП по Протокол № 03/12.02.2016 г. е прието, че в общите
условия за потребителски кредити на „Неткредит“ ООД „не се съдържат неравноправни
8
клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП“.
В отговора е инкорпориран насрещен иск, предявен от „Неткредит“ ООД срещу В. Г.
Г., с който се иска да бъде осъден последния да заплати на „Неткредит“ ООД сумата в общ
размер на 1 799.47 лева, от които: -932.53 лева - падежирала главница за периода от
05.07.2024 г. до 05.02.2025 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; -567.47 лева -
предсрочно изискуема главница за периода от 05.03.2025 г. до 05.06.2025 година, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на връчване на исковата молба
ответника (обявяване на предсрочната изискуемост) до окончателното изплащане; -299.47
лева - падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 05.07.2024 г. до 05.02.2025
година.
Претендират се сторените по делото разноски.
Твърди се, че на 04.06.2024 г. между „Неткредит“ ООД, ЕИК ********* (като
кредитор) и В. Г. Г. (като кредитополучател) е сключен договор за кредит №
202406040211320059, като в изпълнение на задължението си по чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 2 от
договора кредиторът е предоставил заемната сума в размер на 1 500.00 лева посредством
лична банкова сметка на кредитополучателя.
Навежда се, че съгласно чл. 3 от договор за кредит В. Г. Г. се е задължил да върне
заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 12 броя анюитетни (равни)
вноски, всяка в размер на 154.00 лева, обхващащи периода от 05.07.2024 г. до 05.06.2025
година.
Твърди се, че към настоящия момент В. Г. Г. не е направил нито едно плащане за
погасяване на задължението по процесния договор, като тъй като е налице просрочие по
повече от две поредни месечни погасителни вноски, за дружеството е налице правен интерес
от обявяване на задължението за предсрочно изискуемо на основание т. 8 във вр. с т. 7.2 от
договора за кредит, като с настоящата искова молба се прави нарочно волеизявление в този
смисъл, за което ответникът по насрещната претенция да бъде уведомен с връчването на
насрещния иск.
С оглед на гореизложеното се иска уважаване на предявения насрещен иск.
С разпореждане № 876/11.03.2025 г., след като е извършил проверка за редовност на
насрещната искова молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в
съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е
постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника
по насрещния иск с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор,
отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.
Препис от насрещната искова молба и доказателствата към нея е изпратен на
ответника и връчен на 26.03.2025 година.
В указания от съда едномесечен срок на 07.04.2025 г. ответникът по насрещния иск
В. Г. е депозирал писмен отговор по насрещната искова молба, както и е взел становище и
по отговора на ответника по предявения от В. Г. иск. Оспорва се и предявения насрещен иск
и се иска неговото отхвърляне.
Оспорва се предявения иск по основание и размер.
Отделно от това се посочва, че при уважаване на иска за недействителност на
процесния договор В. Г. следва да върне само чистата стойност в смисъла на чл.23 от ЗПК, а
претенциите за заплащане на възнаградителна лихва и обезщетение за забава са
недопустими.
С определение № 977/19.05.2025 г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
9
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора.
Със същото определение съдът е пиел за съвместно разглеждане, предявените с
насрещната искова молба искове от „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. С. .......представлявано от И. Н. Х.-..... С......против В. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес гр. С.......чрез адвокат Б. Г. Й., с които се иска да бъде осъден последния
да заплати на „Неткредит“ ООД сумата в общ размер на 1 799.47 лева, от които: -932.53 лева
- падежирала главница за периода от 05.07.2024 г. до 05.02.2025 година, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане; -567.47 лева - предсрочно изискуема главница за периода от 05.03.2025 г. до
05.06.2025 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
връчване на исковата молба ответника (обявяване на предсрочната изискуемост) до
окончателното изплащане; -299.47 лева - падежирала възнаградителна лихва, дължима за
периода от 05.07.2024 г. до 05.02.2025 година.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържат предявения иск и
се пледира за уважаването му. Изложени са съображения по същество на
делото.Претендират се сторените по делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът и ищец по насрещния иск, редовно призован не се
явява представител, с писмени молби се поддържа оспорването на предявения иск, като се
поддържа предявените насрещни искове, иска се да се отхвърли предявения иск,
претендират се сторените разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните, че на 04.06.2024 г. между В. Г. Г. и „Неткредит“ ООД,
ЕИК ********* е сключен Договор за потребителски кредит № 202406040211320059, по
силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя потребителски кредит под
формата на заем в размер на 1500.00 лева. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за кредит,
кредиторът е длъжен да предостави на кредитополучателя еднократно и в пълен размер
уговорената главница по кредита по посочената в договора за кредит банкова сметка, като
съгласно чл. 3, ал. 1, кредитопучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите
по кредита в срок до 05.06.2025 година, на вноски, съгласно погасителен план по чл. 11, ал.
2 от договора за кредит.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на настоящия договор, Кредитополучателят е длъжен да предостави на
Кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по
договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция,
трябва да бъде за сума в размер на 1848.00 лева със срок на валидност до 06.06.2025 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, в случай че Кредитополучателят не представи на
Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно
реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на Дружеството
неустойка в размер на 1 200 лева. Съгласно чл. 6, ал. 2, неустойката се начислява на месец,
считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3.
В чл. 11, ал. 2 от договора за кредит е материализиран погасителен план, с посочена
падежа на първата погасителна вноска – 05.07.2027 година, края на последната погасителна
вноска – 05.06.2024 година, размера на главницата по месеци, или общо в размер на 1500
лева, лихвата по месеци в размер на 348 лева, размер на месечна вноска в размер общо на
1848 лева, с отразен лихвен процент – 40,39% и ГПР – 48,77 %.
10
Не се оспорва от ответника и е обявено за ненуждаещо се от доказване, че при
изчисляване на ГПР по процесния договор за заем кредиторът не е включил разход за
неустойка; добавянето на разход за неустойка към приложимия ГПР по договора за кредит
неминуемо би надвишило законоустановения праг по чл. 19 ПЗК.
По делото от страна на ищеца по насрещния иск са представени общи условия
приложими към договорите за потребителски кредит на „Неткредит“ ООД /л. 46-57/, както и
СЕФ /л. 58-60/.
Съдът е задължил ищеца по насрещния иск да представи извлечение от сметки, като
от страна на ищеца в депозирана молба по делото с дата 16.09.2025 година е посочил, че
такава справка не може да бъде представена, тъй като ответникът не е извършвал никакви
плащания по договора за кредит. С оглед отразеното в молбата, съдът е приел, че не е
налице неизпълнение на указанията на съда за представяне на извлечение от сметки.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
По предявения главен иск:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22
от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г,
ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на недействителен договора за кредит
поради противоречие със закона.
Предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от предявяването му, тъй
като ответникът оспорва претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
В тежест на ищеца е да докаже твърдението си за сключен между страните договор с
посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от Договора,
сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт
извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно
доказване, за валидността на правоотношението му.
В тежест на ответника е да докаже в процеса, в случай, че ищецът установи
сключването на договор между страните, че клаузите на договора за кредит не са
неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че клаузите на договора за кредит са
индивидуално уговорени, че са съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи
тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба. Следва да
установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че
сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и при съобразяване на
императивните материалн норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен
размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна
клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.
На основание чл.7, ал.3 ГПК съдът служебно проверява дали са налице фактически и
правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузите на процесния договор, като
се укаже на ответника, че в негова тежест е да докаже в процеса, че клаузите на договора не
са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че са индивидуално уговорени и не
противоречат на императивни правни норми.
По иска за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
11
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10,
ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация). Законът за потребителският кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал.
9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова
комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от
разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР -
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от
разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил сроковете
по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването на договора и,
ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право
да се откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2. и 3 ЗПФУР. Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона - за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
12
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава - чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, като възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
В настоящият случай съдът приема за доказано сключването на договор за кредит от
разстояние между страните по делото, което обстоятелство не се оспорва.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и
категоричен начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор
за предоставяне на кредит от разстояние, изпълнени са всички задължения по него, като на
Г. е предоставена сумата от 1500 лева под формата на кредит, и същата е усвоена от него.
В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за
кредит на три основания - противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на
13
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р....Б...като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за
нищожни.
Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички
други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя -
комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и
за допълнителни услуги и по- специално застрахователните премии в случаите, когато са
задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на
разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за
заемателя при евентуална негова неизправност.
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 48,77%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение в еднодневен срок представлява разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на
кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора. В
посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва,
което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в
заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. Сумата на уговорената
неустойка подлежи на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което
води до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на
кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите.
Ответникът-кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит
по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на
действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и е
оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход
на начислената неустойка по договора.
14
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен - чл. 22 ЗПК.
Това обстоятелство не се оспорва и от ответника, като е обявено за ненуждаещо се от
доказване, че при изчисляване на ГПР по процесния договор за заем кредиторът не е
включил разход за неустойка.
Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит, в
които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и
да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. В този
смисъл е Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз,
което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. В случая
начислената неустойка е близът до този на главницата, което е напълно недопустимо и чрез
нейното добавяне реалният годишен процент на разходите надвишава значително
максимално допустимия такъв според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е съществено нарушение на
императивните законови изисквания, водещо до нищожност на договора съгласно чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
На следващо място в случая уговорената неустойка не обезпечава същинско
задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да
постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване
на неустойката и обогатяване на кредитодателя.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез банкова гаранция или
гаранция,в изключително кратък срок-до края на следващия ден от сключване на договора в
размер включващ главница и договорна лихва , на практика правят задължението
неизпълнимо. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се
явява недействителен.
Според настоящия съдебен състав неустоечната клауза в процесния Договор за
потребителски кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя да плати неустойка в
размер на 1 200 лева е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП, поради което
е и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, доколкото не се доказа клаузата да е
15
индивидуално уговорена.
Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит
кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Р...... Б...... за оценка на кредитоспособността на потребителите. Процесната
неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той
не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение /чл.18 от ЗПК/.
Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си от
неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед
недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че
вземането може да не бъде събрано от заемопочулателя. Тези вреди обаче по силата на чл.33,
ал.1 от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и
на неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че
посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това
оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който
би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика - уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока
неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при
който на практика кредитът му се оскъпява многократно.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и
въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само
недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в
случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД
– освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница.
За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, "по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C?383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за
недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно
правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит.
Като целите на директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на
16
конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи
правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите,
станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна
услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за
сключване на договора при конкретните параметри.
В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора годишен процент
на разходите не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително
прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата
дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно
действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на
изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните.
Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от
ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е
посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще
стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за
17
потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 202406040211320059 от 04.06.2024 г.,
сключен между В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С...... и „ Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: С........... представлявано от И. Н. Х., е
основателен и следва да бъде уважен.
Поради недействителността на договора за кредит на основание противоречие със
закона съгласно чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10,
съдът не разглежда останалите наведени от ищеца основания за нищожност на договора.
По насрещния иск:
Предявените насрещни искове са с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК - относно вземането за главница, ведно със
законната лихва до окончателното погасяване по главния иск и с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за договорна лихва.
Ищецът по насрещният иск следва да докаже наличие на изискуемо и ликвидно
задължение, като в негова тежест е да докаже изложените в насрещната искова молба
твърдения-да установи съществуването на оспореното вземане, наличие на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем, изпълнение на
своите задължения по него, а именно предоставяне на сумата по договора, според начина
уговорен в него, настъпване на изискуемост на вземането по договора, наличието на
условията за обявяване на предсрочна изискуемост, уведомяване на длъжника за същата,
размера на претенцията.
Ответникът по насрещният иск следва да докаже, че е заплатил претендираната
главница, както и своите възражения.
По иска с правна квалификация с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД -за
вземането за договорна лихва: Ищецът следва да докаже наличието на уговорка, постигната
между ищеца и ответника, в качеството им на страни по твърдения договор за дължимост от
страна на ответника на договорна лихва; размер на претендираната договорна лихва, период
на дължимост и настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя за
заплащането на последната.
Ответникът носи тежестта да докаже, че е заплатил претендираната договорна лихва
и възраженията срещу дължимостта й.
Предвид основателността на главния иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД по делото се явява недоказано наличието на валидно договорно правоотношение между
страните. Въпреки това в съдебната практика (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I
т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. е прието, че при
установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от
кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по
договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност
на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за
чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски
с различни падежи. Вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед
обявената недействителност на договора. Ако се приеме, че установяване на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
18
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се стигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. В този
смисъл е по чл. 290 ГПК решение № 50259/12.01.2023 г по гр. д. № 3620/2021 г III гр. о и
решение № 50086/21.12.2023 г по т. д. № 1027/2022 г 1т. о на ВКС/
Установи се по делото, че ответникът по насрещният иск не е извършвал плащания
по процесния договор за кредит, доколкото в тази насока не е ангажирал доказателства,
което е в негова доказателствена тежест, поради което съдът приема, че ответникът дължи
на ищеца по насрещния иск главницата от 1500 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че чистата стойност на кредита, която подлежи
на връщане при недействителност на договора според специалното правило на чл. 23 ЗПК,
представлява вземане на кредитора, което при действителен договор е изискуемо обичайно
според уговорените падежи на отделните вноски, а при недействителен - погасителният план
няма действие между страните. В конкретният случай, след като е обявена нищожността на
договора за кредит, не е необходимо да бъде обявявана на ответника предсрочната
изискуемост на кредита като на основание чл. 23 ЗПК във вр. с чл. 55 ЗЗД предоставената и
останала дължима сума по кредита е дължима веднага и без покана.
По изложените съображения предявеният насрещен осъдителен иск е основателен за
сумата от 1500 лева, представляваща чистата стойност на отпуснатия кредит, с оглед
липсата на плащания от ответника и искът се явява основателен.
Сумата от 1500 лева се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на насрещната искова молба - 26.02.2025г. до окончателното й изплащане.
Съдът, като взе предвид, че договорът за кредит е обявен за недействителен, поради
което на основание чл. 23 ЗПК ответникът трябва да върне само чистият размер на
главницата и не дължи други суми за лихви и неустойки и начислени такси, то като
неоснователен следва да бъде отхвърлен и предявения иск за заплащане на сумата от 299.47
лева - падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 05.07.2024 г. до 05.02.2025
година.
По разноските:
При този изход на делото по главния иск право на разноски има единствено ищеца.
По предявения главен иск ищецът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Към исковата молба е приложен договор за правна защита и съдействие, от който се
установява, че заплатеното адвокатско възнаграждение в брой от страна на ищеца е в размер
на 1000 лв., но в депозирана молба с вх. № 15463/19.06.2025 година, изрично ищецът е
посочил, че претендира заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева,
както и държавна такса от 80 лева.
На първо място относно дължимата държавна такса в производството. Цената на
предявения иск за нищожност на договор за кредит се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и
т. 1 ГПК, съобразно установената последователна практика на ВКС /в т.ч. Определение №
1912/08.07.2024г. по ч.т.д. № 1076/2024г. по описа на ВКС, 1т.о., включително ч. гр. д. №
4590/2021 г., IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК
се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на
допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под.,
обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с
договора задължения). Следователно в случая цената на иска е 1848 лв., като дължимата
държавна такса възлиза в размер на 73,92 лв. С оглед изложеното на ищеца се дължи
действително дължимата и внесена държавна такса в размер на 73,92 лв.
Относно претенцията за адвокатско възнаграждение. От ответната страна е сторено
19
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС в Решение от 25 януари 2017г. по дело С-
438/22 тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.01.2004г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на
хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение
при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият
съдебен състав, съобразявайки предмета на делото, материалния интерес, обстоятелството,
че има формирана безпротиворечива практика, съобразявайки извършените от адвоката
процесуални действия, изразяващи се в подаване на искова молба и неявяване в съдебно
заседание, че настоящия казус не се открояват индивидуални особености /доколкото и
самият договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е следвало да
съобразява и да организира защитата на клиента си спрямо тях, намира, че съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото обоснован и справедлив съобразно
критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 400, 00 лв.
Предвид изложеното на ищеца се дължат от ответника разноски в общ размер на
473,92 лв.
По насрещния иск, доколкото същият е уважен частично, право на разноски имат и
двете страни.
От страна на ищеца по насрещния иск се претендират разноски, както следва:
заплатена държавна такса по двата иска в размер общо на 115 лева, както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. Съдът, като взе предвид цената на предявения иск за
главница в размер на 1500 лева и предявения иск за договорна лихва, намира, че реално
дължимата се държавна такса възлиза в размер на 110 лева /60 лева по иска за главница и 50
лева по иска за възнаградителна лихва/.
Ищецът по насрещният иск е бил представляван в процеса от юрисконсулт, поради
което му се дължи и юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че на основание чл.78,
ал.8 от ГПК, във връзка с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ дължимото
юрисконсултско възнаграждение съобразно правната и фактическа сложност на делото
/доколкото са проведени две редовни открити съдебни заседание, за което процесуалния
представител не се е явил, а е депозирал единствено писмени становища/ е в размер на 100,
00 лв.
На ищеца се дължи заплащане на държавната такса в размер на 60 лв. в пълен размер.
С оглед изхода от делото, а именно частично уважаване на предявените претенции, се дължи
юрисконсултско възнаграждение в размер на 83, 36 лв. Следователно ответницата по
насрещния иск следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество по насрещния иск
сумата от 143,36 лв. разноски, съобразно уважения размер от претенциите.
С оглед изхода на спора право на разноски има и ответника по насрещния иск, като
от същия разноски не се претендират и не са птредставени доказателства за извършването на
такива.
По изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, предл.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за
потребителски кредит № 202406040211320059 от 04.06.2024 г., сключен между В. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. С........... и „ Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: С.представлявано от И. Н. Х...........
20
ОСЪЖДА В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С. ....... ДА ЗАПЛАТИ на „
Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: С......представлявано
от И. Н. Х., на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/,
представляваща неизплатено задължение за главница по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202406040211320059 от 04.06.2024 г., сключен между В. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр....... С. и „ Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: С......., представлявано от И. Н. Х., ведно със законна лихва върху главницата
от датата на депозиране на насрещната искова молба – 26.02.2025 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от 299, 47 лева /двеста деветдесет и
девет лева и четиридесет и седем стотинки/ - падежирала възнаградителна лихва, дължима
за периода от 05.07.2024 г. до 05.02.2025 година, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
С...... представлявано от И. Н. Х. ДА ЗАПЛАТИ на В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
С..........сумата от 473,92 лв. /четиристотин седемдесет и три лева и деветдесет и две
стотинки/, представляваща сторени разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение по главния иск.
ОСЪЖДА В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С..... ДА ЗАПЛАТИ на „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: С......представлявано от И. Н. Х.,
сумата от 143,36 лв. /сто четиридесет и три лева и тридесет и шест стотинки/,
представляваща сторени по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение по насрещния иск, съобразно уважената част от иска.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК банкова сметка, по която ответника по
насрещния иск може да заплати присъдените суми на ищцовото дружество по насрещния
иск: Обединена българска банка, IBAN: BG80UBBS80021020457830.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба чрез Районен съд -.......... Б.пред
Окръжен съд - Б..... в двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните, като на ищцата се връчи на посочената
в исковата молба ел. поща, а на ответника по реда на чл. 50, ал. 5 ГПК.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
21