№ 1478
гр. Пазарджик, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220103113 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени установителен иск правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22 ЗПК от
В. Л. Б. против Макроадванс АД, ЕИК: ********* за прогласяване на
нищожност на Договор за потребителски кредит № 186966 от 16.11.2022 г. и
осъдителен с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да върне на ищцата сумата от 1010,43 лв., като платена при липса
на основание.
Ищцата твърди, че на 16.11.2022г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 186966 по реда на ЗПФУР, за сумата от 1700 лв.,
която следвало да върне на седем равни месечни вноски в размер на 271.82 лв.
всяка, при фиксиран годишен лихвен процент от 34.97 % и ГПР в размер на
49,65 %. Обща сума, която следвало да се върне възлизала на 1903.85 лв.
Излага, че съгласно чл. 24, ал. 2 от договора за кредит, се задължила в срок
от три дни от усвояване на заемната сума, да предостави като обезпечение
поръчителство на едно физическо лице, с брутен осигурителен доход над 1400
лв., работещо по трудов договор, което да е с най-малко 6 месеца трудов стаж
при последния работодател, което да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за
кредит сключен с „Макроадванс“ АД. Съгласно чл. 14 от процесния договор,
при неизпълнение това задължение заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 113.22 лв. месечно за срока на договора. С нея
месечната вноска възлизала на 385.20 лв. лева, а общата сума за целият
период на заема става била в размер на 2 696.39 лв. Въпреки формално
1
предоставения й тридневен срок за осигуряване на обезпечение, още със
сключването на договора била начислена неустойка в размер на 113.22 лв. на
месец за непредоставяне на обезпечението, която била включена в
погасителния план към Договор за потребителски кредит № 186966. Няколко
дни след сключването на Договор за потребителски кредит № 186966 от
разстояние същият не бил наличен за сваляне в сайта на "Макроадванс" АД –
www.kinti.bg.
Счита че целта на определената неустойка не е да изпълнява присъщите й
функции да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението, поради неизпълнимите условия, при които следва да се
осигури обезпечението, а да породи допълнително парично задължение за Б.,
наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, което я
правило нищожна.
Поддържа, че уговорената неустойка представлява разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следвало да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, още повече, че този разход
бил предварително известен по основание и размер на кредитора. С
невключването на предвидената неустойка в ГПР се заобикаляла разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентираща максималния размер на ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 год. Чрез
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК кредиторът се
обогатявал, тъй като предвидената в договора неустойка представлявала
допълнителна печалба за дружеството към договорената възнаградителна
лихва. Предвидените ограничителни условия относно вида на обезпечението
и срока, в който да бъде предоставено, правили предоставянето му реално
неизпълнимо, а заплащането на неустойка сигурно и предвидимо. Със
заплащането на неустойка се санкционирало неизпълнение на задължение,
различно от главното задължение на заемателя по договора/да върне заетата
сума/ и същата се дължала независимо от това, дали заемателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Неустойката
изначално не била обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за
заемодателя и се дължала независимо от това, дали такива биха могли реално
да настъпят. С предвиждането на въпросната неустойка не се целяло
обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на неустойка. Това се потвърждавало и от
обстоятелството, че неустойката се кумулирала с погасителните вноски.
Поддържа, че в случая неустойката излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено
неоснователно обогатяване на кредитора, още повече че размерът й
надвишавал главницата по кредита.
Предвид, че неустойката представлявала сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаквал да получи към датата на сключване на
2
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без
включване на това възнаграждение целяло въвеждане на потребителя в
заблуждение относно размера на уговорения ГПР.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68л, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности ГПР. Липсвало обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР/, с което се нарушавало основното изискване за сключване на договора по
ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като
глобален израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, обуславяла
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. На
потребителя следвало да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За спазване
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, се изисквало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Това задължително съдържание, съгласно чл. 11 от
ЗПК, следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна
на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същият трябвало да
изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи
параметри.
Сочи, че доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от
същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, то
недействителността на същата влече недействителност изцяло на кредитната
сделка.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. По
време на действието на Договор за потребителски кредит № 186966 за
погасяване на задълженията си по него ищцата заплатила парична сума в
общ размер на 2710.43 лв., от които недължимо платени при начална липса на
3
основание били 1010.43 лв.
Иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
Договор за потребителски кредит № 186966/16.11.2022г. и да бъде осъден
ответника да върне сумата от 1010,43 лв., като дадена без основание.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Макроадванс АД, чрез юрисконсулт Т.
В., с представено по делото изрично пълномощно, признава иска за
прогласяване на недействителността на Договор за потребителски кредит №
186966 от 16.11.2022 г. и моли съдът да постанови решение при признание на
иска, направено в срока за отговор на исковата молба.
Оспорва твърденията досежно размера на извършените плащания по него от
2710.43 лева.
Поддържа, че е платена само сумата от 2138.72 лв.
Излага, че след погасяване на задължението с последната вноска на
09.02.2023г. в размер на 518.32 лева, дружеството е изпратило имейл, с който е
информирало кредитополучателя, че задължението му е изплатено.
След това между страните бил сключен друг договор за кредит, който също
бил предсрочно погасен с постъпилото плащане в размер на 571.71 лева, за
което отново бил изпратен имейл до ищцата.
Поддържа, че последното плащане в размер на 571,71 лева от 06.03.2023г.,
за което било приложено платежно нареждане, не се отнасяло за погасяване на
задължението, произтичащо от Договор за потребителски кредит №
186966/16.11.2022г., доколкото същото било погасено с плащането от м.
февруари, а към друго задължение на ищцата, поради което и сумата не се
явявала платена без основание и не подлежала на възстановяване.
С оглед на изложеното, в хипотеза на прогласена недействителност на
договора за кредит, на възстановяване подлежала разликата между платените
суми / 2138.72 лева/ и усвоената главница /1700 лева/, или на сумата в размер
на 438.72 лева, а не посочената от ищцата обща сума в размер на 1010.43 лева.
Поддържа, че сумата в размер на 438.72 лева е била заплатена на ищцата по
банковата сметка, от която е извършила преводите към „Макроадванс“ АД, в
срока за отговор на исковата молба, ведно с дължимата законна лихва, за което
прилага доказателства
Признава осъдителния иск до размера на 438.72 лева.
Излага, че за погасяване на задълженията по договора за кредит Б. е
извършила плащания на 12.12.2022г. - 385.2 лв., на 12.01.2023г. - 385.2 лв., на
03.02.2023г. - 850 лв. и на 09.02.2023г. - 518.32 лв.
Предвид посоченото, настоява предявеният осъдителен иск да бъде уважен
до размера на признатата сума, а до пълния предявен размер да бъде
отхвърлен.
Възразява, че следва да понесе отговорността за разноски по делото изцяло.
4
Претендира да не се възлагат в тежест на дружеството разноски, тъй като не
е предприело действия по принудително изпълнение против
кредитополучателя, не е упражнил извънпроцесуална принуда и в този смисъл
не е дал повод за завеждане на делото.
Евентуално претендира на процесуалния представител на ищцата да не се
заплаща възнаграждение по двата обективно съединени искова, доколкото с
тях се защитавал един и същ интерес, а размерът му да бъде определен под
предвидения минимум, предвид направеното признание на част от вземането,
с оглед на които процесът бил значително облекчен.
Претендира разноски.
Релевира възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.
В първото по делото открито съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния
си представител адв. С. М. – АК Пазарджик, разполагащ с изрична
представителна власт да се разпорежда с предмета на делото, включително да
оттегля и да се отказва от иска, иска съдът да се произнесе с решение при
признание на иска за прогласяване нищожността на договора за кредит и
оттегля частично осъдителния иск за сумата от 438,72 лв.
Съдът, като съобрази направеното признание на иска с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожен на Договор за
потребителски кредит № 186966 от 16.11.2022 г. и частичното оттегляне на
осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над
571,71 лв. до претендираните от 1010,43 лв., или за 438,72 лв., събраните по
делото доказателства и като обсъди доводите на страните, счита следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК, ако ответникът признае иска, по
искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение
съобразно признанието. В мотивите е достатъчно да се укаже, че то се
основава на признанието на иска.
В случая съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на
решение при признание на иска по чл. 237 ГПК досежно предявения
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на
Договор за потребителски кредит № 186966 от 16.11.2022 г. Ответникът с
отговора на исковата молба е признал предявения иск. Признатото право не
противоречи на закона или на добрите нрави, а страната разполага с
възможността да се разпорежда с него. Дадено е съгласие от ищцата за
постановяване на решение в тази част при признание на иска. По арг. от чл.
237, ал. 2 ГПК мотиви по съществото на спора не следва да се излагат.
Съобразно изложеното, в тази част следва да се постанови решение, с което
предявеният иск да бъде уважен.
В частта по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.
1 ЗЗД за връщане на сумата от 571,71 лв., с оглед заявеното частично
оттегляне на иска, съдът счита исковата молба за основателна.
5
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства
се установява, че на 16.11.2022 г. ищцата и ответникът са сключили Договор за
потребителски кредит № 186966, по силата на който на В. Л. Б. е отпусната в
заем сумата 1700 лв., при преференциален лихвен процент от 34,97% и
годишен процент на разходите 49,65%. Сумата е следвало да бъде издължена
на 7 - месечни погасителни вноски от по 271,98 лв., с падеж на всяка вноска 16
– то число на месеца, съгласно приложения към договора Погасителен план,
неразделна част от него. Общата сума, която Б. е следвало да върне възлиза на
1903,85 лв., платима до 16.06.2023 г.
Не е спорно и че заемната сума е усвоена от ищцата. Б. е извършила
плащания за погасяване на задълженията по договора, видно от представените
по делото от нея и приети от съда платежни нареждания, в които е вписано
номера на договора за заем, което доказва, че е получила сумата по кредита.
За погасяване на задълженията по кредита Б. е заплатила сума в размер на
общо 2710,43 лв. /на 385,20 лв. на 12.12.2022г., 385,20 лв. на 12.01.2023г.,
850,00 лв. на 03.02.2023г.г., 518,32 лв. на 09.02.2023г. и 571,71 лв. на
06.03.2023г./, което се установява от представените по делото платежни
нареждания, неоспорени от ответника.
На 15.10.2025г., след предявяване на иска, ответникът е върнал на ищцата
сумата от 438,72 лв.
Съдът като съобрази признанието на Макроадванс АД на предявения иск за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 186966 от
16.11.2022г., имащо за последица уважаването му, както и че съгласно чл. 23
ЗПК при недействителност на договор за потребителски кредит потребителят
връща само чистата стойност на заема, съдът приема, че сумата над платената
главница от 1700 лв. е дадена без основание.
Към приключване на делото пред настоящата инстанция платена над
главницата е сумата 571,71 лв., след като сумата от 438,72 лв. е върната от
ответника на ищцата. Доколкото се претендира именно тази сума,
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да се уважи.
При този изход на правния спор право на разноски има ищцата. Искането за
заплащането им е заявено своевременно с исковата молба.
Съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал 2 ГПК и на
ищцата се дължат разноски и по двата иска. В случая не са налице
кумулативно изискуемите предпоставки за освобождаване на ответника от
заплащане на разноски по иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, а именно с
поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска.
Съдържащите се в договора за кредит неравноправни клаузи, обуславящи
неговата недействителност и даващи основание на потребителя да поиска от
съда да я прогласи, означава, че ответникът е станал причина за завеждане на
делото.
По делото ищцата е представлявана от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, поради
6
което се дължи адвокатско възнаграждение, определено от съда, за защита и
по двата предявени иска, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от 09.07.2004
г. за възнагражденията за адвокатската работа.
Съдът, като съобрази защитавания материален интерес, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено едно
открито съдебно заседание, че ответникът е признал един от исковете и
решението е постановено при признание на иска в тази част, намира че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се
присъди и което ще възмезди труда на процесуалния представител е 400 лв. и
по двата иска. Съдът, намира, че така определеното възнаграждение е
съобразено и с извършените от процесуалния представител правни действия в
защита на интересите на своята доверителка.
По делото е договорено процесуално представителство на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА, поради което, възнаграждението следва да бъде заплатено в полза на
адв. С. М. – АК Пазарджик.
Предвид че ищцата е освободена от държавна такса, с оглед изхода на
делото, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, разноските следва да се възложат на
ответника съразмерно уважената част от исковете, които следва да заплати в
полза на Районен съд – Пазарджик.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за
потребителски кредит № 186966 от 16.11.2022 г. държавната такса е 4% върху
цената на иска, определена съобразно стойността на договора, включваща
главница и договорна лихва или 4% от 1903,85 лв., т. е. 76,15 лв.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД държавната такса по
първоначално предявената претенция от 1010,43 лв. е 50 лв. Съобразно
уважената част от иска, се дължи държавна такса в размер на 28,29 лв.
Общо ответникът дължи разноски в размер на 104,44 лв.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд -
Пазарджик
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22 ЗПК, Договор за
потребителски кредит № 186966 от 16.11.2022 г., сключен между В. Л. Б.,
ЕГН: ********** от ****** и „Микроадванс“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Средец“, ул. „Г. С.
Раковски“, № 147, ап. 14.
7
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „Микроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Средец“,
ул. „Г. С. Раковски“, № 147, ап. 14, ДА ВЪРНЕ на В. Л. Б., ЕГН: **********
от ******, сумата от 571,71 лв. /петстотин седемдесет и един лева и 71 ст./,
като дадена без основание.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА
„Микроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Средец“, ул. „Г. С. Раковски“, № 147, ап. 14, ДА ЗАПЛАТИ в
полза на адвокат С. В. М., вписан в Адвокатска колегия – Пазарджик, със
съдебен адрес гр. Пазарджик, ул. „Цар Самуил“ № 28, сумата от 400 лв.
/четиристотин лева/ разноски за процесуално представителство по гр. д.
3113/2025 г. на Районен съд - Пазарджик.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, „Микроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Средец“,
ул. „Г. С. Раковски“, № 147, ап. 14, ДА ЗАПЛАТИ в полза на Районен съд –
Пазарджик, разноски по гр. д. 3113/2025 година по описа на съда в размер на
104,44 лв. /сто и четири лева и 44 ст./.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
8