№ 454
гр. София, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ
при участието на секретаря БИСТРА П. Т.А
като разгледа докладваното от АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ Административно
наказателно дело № 20241110205311 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба
на Ц. Т. Т. (чрез процесуален представител) срещу ЕФ № ********** на АПИ, с който на
жалбоподателя за нарушение на чл. 139, ал. 7 от ЗДвП на основание чл. 179, ал. 3а вр. чл.
187а, ал. 5 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 1800 лева. От
страна на жалбоподателя се иска отмяна на фиша и присъждане на разноски, като се излагат
множество конкретни доводи за процесуална незаконосъобразност. Въззиваемата страна
АПИ не излага становище чрез надлежен процесуален или законен представител.
Жалбата е само отчасти основателна. В тази връзка:
Изложената в атакувания ЕФ фактическа обстановка (към която фактическа
обстановка съдът препраща, забрана за което липсва в релевантната нормативна уредба, като
се касае просто за използвана техника за излагане на установена от съда фактическа
обстановка, която техника спестява ненужното повтаряне /преписване/), респективно
издаването на фиша на 27.02.2024 г., както и съобразеността на процесния ЕФ с утвърдената
от УС на АПИ, респективно – от председателя на УС на АПИ в изпълнение на съответното
решение на УС, форма, се установяват безпротиворечиво от приобщените към
доказателствената съвкупност въз основа на определение с правно основание чл. 283 от
НПК вр. чл. 84 от ЗАНН книжа и въз основа на огледаните по реда на чл. 285 от НПК вр. чл.
84 от ЗАНН материали, изключвайки становището касателно размера на дължимата за
съответния сегмент тол такса, който (както в крайна сметка приема настоящият съдебен
състав) е нормативно установен и не се нуждае от доказване.
По конкретните доводи на жалбоподателя:
И приложимият към датата на извършване на процесното административно
нарушение закон – чл. 189ж, ал. 7 и чл. 167а, ал. 4 от ЗДвП - допуска издаване на ЕФ за
нарушения, визирани в чл. 179, ал. 3а от ЗДвП (относно който вид ЕФ е налице
необходимата законова регламентация в самия ЗДвП). Независимо от това колко удачно е
1
била формулирана съответната законова уредба и доколко това е било в съответствие с
изискванията на ЗНА и подзаконовата нормативна уредба по прилагането му, волята на
законодателя е била ясна и към визирания минал момент – иначе просто не би имало каквото
и да било обяснение на изричното упоменаване на електронни фишове и за нарушения по
чл. 179, ал. 3а от ЗДвП.
Новата разпоредба на чл. 10б, ал. 7 от Закона за пътищата се прилага занапред. Това
се извежда по логически път, доколкото е установена забрана за образуване на
административно-наказателно производство (и то при евентуална хипотеза на плащане след
провеждане на конкретна процедура, предписана от новата уредба), т. е. липсва логика
правилото да се отнася до хипотезите, при които вече правомерно по заварения ред е било
образувано такова производство. Това тълкуване води до извод, че се касае за специална
правна уредба, изключваща общото правило по чл. 3, ал. 2 от ЗАНН.
Иначе, в посочените от страна на жалбоподателя Директива 2019/520 и Регламент
2020/204 не се открива изискване при недеклариране на задълженото лице да бъде даван
срок за заплащане на дължими тол такси и едва след изтичане на такъв срок и незаплащане
да се пристъпва към налагане на санкция от страна на органите на публичната власт. В чл. 2,
пар. 7 от Регламент 2020/204 се говори за „възможност за отстраняване на нередността преди
предприемането на принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното
законодателство“ (обърни внимание на последното!); визираните принудителни мерки
логически следва да се свържат с отстраняване на съществуваща (неотстранена до
съответния момент) нередност, а не с въпроса за това следва ли да се наложи санкция за
извършено в миналото нарушение (поради самия факт на нарушението).
От приложените към доказателствената съвкупност декларация ведно със СУМПС,
съпоставени с приложените трудов договор и справка относно уведомления по чл. 62, ал. 5
от КТ, се установява по еднозначен (логически безпротиворечив) начин, че именно
въззивникът е лицето, което е управлявало процесното превозно средство.
По силата на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП водачите еднозначно се явяват отговорни за
съответните административни нарушения.
Мястото на извършване на административното нарушение е посочено в ЕФ съвсем
коректно. Никаква пречка не представлява (особено при съвременните способи за намиране
на информация) да се установи в кой точно пътен участък попада визираното място и дали
то част от пътната мрежа, за чието ползване се събират тол такси, т. е. дали е част от
съответния сегмент съгласно релевантната нормативна уредба, като в случая абсолютно
никакво основание не е налице за съмнение в това, че участъкът е попадал в такъв сегмент.
Словесно описание на административното нарушение е налице в обжалвания ЕФ,
включително като с него е ангажирана отговорност във връзка с това, че липсват както
валидна маршрутна карта, така и валидна тол декларация (касае се за два алтернативни
способа на отчитане на данни и именно с тази алтернативност е свързано използването на
съюза „или“).
Независимо от това как тол декларирането достига до крайния си адресат, водачите
са длъжни да осигурят подаването на необходимите за декларирането данни към съответния
доставчик, като в случай, че съответното бордово устройство не предава по една или друга
причина данни, то релевантната нормативна уредба предвижда способ (и задължение) за
уведомяване в тази връзка. Абсолютно никакво основание не е налице в случая дори само за
съмнение в това, че лицето, което е следвало да изпраща декларираните данни до крайния
им адресат, не го е сторило въпреки получаването на тези данни от съответното бордово
устройство или въпреки получаването на данни за това, че бордовото устройство поради
някаква причина не подава съответните данни.
В случая е налице вина у въззивника най-малкото в хипотеза на непредпазливост
2
(съобрази и чл. 7 от ЗАНН!) – чл. 11 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН. Това за какво е нает същият
няма абсолютно никакво отношение към въпроса за вината. Освен това следва да се има
предвид, че в случая не се търси отговорност във връзка с незаплащането на тол такса, а във
връзка с липсата на подаване на необходимата (нормативно изискуемата) информация във
връзка с установяването на дължимата тол такса.
Издаването на процесния ЕФ в случая е в срок под една година от извършване на
административното нарушение и по-малко от три месеца от откриване на нарушителя, което
(последното) се е случило не по-рано от датата на изготвяне на декларацията, с която
декларация въззивникът е посочен като лице, което е управлявало превозното средство
(същата декларация, приложена към материалите по преписката, респективно по
настоящото дело, като заверено копие, е с дата на изготвяне 01.12.2023 г.), като в
производствата, по които се издава ЕФ, същият практически съчетава в себе си ролята както
на АУАН, така и НП. Поради изложеното липсва изтекъл срок по чл. 34 от ЗАНН, която
уредба иначе действително се явява приложима и в процесното административно-
наказателно производство.
Настоящото съдебно производство е въззивно по своя характер, а уредбата на
въззивното производство съгласно НПК, субсидиарно приложим по силата на чл. 84 от
ЗАНН, изрично допуска събирането на нови доказателства (независимо дали оправдателни
или уличаващи).
Изводите по фактите в случая не се базират на каквото и да било позоваване на
някаква предварително установена доказателствена сила, още по-малко при незачитане на
презумпцията за невиновност.
Евентуалната възможност на АПИ да установи дължимата тол такса без ползване на
валидна маршрутна карта и без тол деклариране не би довело дори до квалифициране на
случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, доколкото всяко едно подобно
установяване би изисквало ангажирането на много сериозен ресурс на агенцията, каквото
ангажиране по никакъв начин не се явява съобразено със смисъла и целта на съответната
релевантна нормативна уредба.
Неспазването на изискването на правото на ЕС за нотифициращи (одитиращи) органи
по отношение на ползването на апаратурата, чрез която се контролира спазването на
правилата във връзка с платеното ползване на пътища, не означава автоматично, че в случая
съдът не следва да се доверява на данните за дата и час на съответното заснемане. Никаква
причина няма съдът да не се довери на визираните данни, включително доколкото липсва
каквато и да било причина дори само за съмнение, че на процесната дата за съответния пътен
участък е било изпълнено задължението във връзка с наличие на валидна маршрутна карта
или деклариране на тол данни. Що се отнася до вътрешното право на Република България,
то същото категорично не изисква метрологичен контрол върху устройства от типа на това,
чрез което е установено процесното нарушение, доколкото такъв контрол се следва само по
отношение на средствата за измерване, за които подзаконовата нормативна уредба,
съществуваща по законова делегация съгласно Закона за измерванията, урежда това кои от
тях подлежат на такъв контрол.
Доколкото в случая се касае за ползване на пътя посредством придвижване по него на
обект с технически допустима максимална маса от 18 тона, то за никаква хипотеза на
маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН не може да става въпрос.
Съобразявайки, обаче, решението на СЕС по дело № C‑61/23, съдът не може да
приеме за законосъобразно прилагането на санкцията по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП (въпросното
решение на СЕС се отнася и до тази разпоредба), т. е. след като последната посочена
разпоредба противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62, то същата разпоредба от
вътрешното право не следва да се прилага, което означава, че приложима ще се яви общата
разпоредба на чл. 185 от ЗДвП (неприложимостта на санкцията по чл. 179, ал. 3а от ЗДвП
3
означава, че не е предвидено друго наказание по смисъла на чл. 185 от ЗДвП), в който
смисъл атакуваното НП подлежи на изменение съобразно чл. 63, ал. 7, т. 1 и т. 2 вр. ал. 2, т. 4
вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН, т. е. като бъде намален размерът на наказанието глоба на
20 лева със съответното прилагане на закон за по-леко наказуемо административно
нарушение (без каквото и да е изменение на обстоятелствата на нарушението) – това по чл.
185 от ЗДвП (по която разпоредба санкцията също е фиксирана, но е изключително ниска
като размер и няма как да е мислима в тази връзка непропорционалност във вреда на
нарушителя); имайки предвид решението на СЕС по дело № C‑175/22 (виж!), то следва да се
посочи, че в случая в откритото съдебно заседание, в което е могло да се даде указание
относно възможност за разглеждане на правната квалификация по чл. 185 от ЗДвП,
жалбоподателят не се е възползвал от правото си на участие, включително чрез процесуален
представител.
При такъв изход на делото, що се отнася до въпроса за присъждане на разноски в
полза на жалбоподателя, поначало приложима се явява уредбата по чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН
вр. чл. 144 от АПК вр. чл. 78 от ГПК (доколкото в случая жалбоподателят е можел да
обжалва ЕФ и само в частта относно размера на административното наказание - чл. 63б, ал.
1, т. 1 от ЗАНН вр. чл. 189, ал. 14 от ЗДвП), но приложеният по делото договор за правна
помощ съдържа вътрешно противоречива информация – от една страна възнаграждението се
дължи (т. е. още не е издължено) и дори има възможност да бъде платено по банков път при
спазване на определени правила – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора, а от друга страна се сочи,
че то вече е заплатено – чл. 5, ал. 4 от договора, поради което съдът няма как да приеме, че
са направени от страната разноски за адвокат.
При извършената цялостна и служебна проверка по реда на чл. 314 от НПК вр. чл. 84
от ЗАНН съдът не открива други основания за изменение извън обсъдените по-горе или
изобщо основания за отмяна на обжалвания фиш.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ ЕФ № ********** на АПИ, като прилага закон за по-леко наказуемо
административно нарушение, а именно чл. 185 от ЗДвП (наместо чл. 179, ал. 3а от ЗДвП) и
като намалява размера на наказанието глоба на 20 лева.
Не присъжда разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14-
дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4