РЕШЕНИЕ
№ 1083
гр. Русе, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Десислава Н. Великова
при участието на секретаря Светла К. Георгиева
като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело №
20214520102008 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422 от
ГПК.
Ищецът Агенция за събиране на вземания ЕАД твърди, че на 22.09.2016
г. между „Аксес Файнанс" ООД и М. ИВ. Д. бил сключен договор за кредит
„Бяла карта" с № 480688. Кредиторът се задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 800 лв. под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал през международна
кредитна карта Access Finance/ iCardCard/Visa, а кредитополучателят се
задължавал да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. В
случай, че кредитополучателят извършел транзакции, които надвишавали
размера на разполагаемия му остатък по кредита, сумите по тази транзакция
увеличавали максималния размер на кредитния лимит. Заедно с подписване
на договора кредитодателя предоставил на кредитополучателя платежен
документ – кредитна карта с № 480688, издадена от „Интеркарт Файнанс"
АД, ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН код за ползване на картата,
като кредитополучателят можел да усвои изцяло максималния размер на
кредита веднага след активирането на картата и влизане на договора за
1
кредит в сила, което представлявало и изпълнение на задължението на
кредитодателя да предостави заемната сума. Страните по договора подписали
и Приложение № 1 към договора за кредит – условия за ползване на
международна платежна карта Access Finance/ iCardCard/Visa, които
съдържали и тарифа за дължимите такси за ползването на кредитната карта.
По договора бил договорен фиксирания годишен лихвен процент по заема
бил 43,2 %. Върху усвоения размер на кредита кредитополучателят дължал
дневен лихвен процент в размер на 0,12 %, като лихвата се изчислявала всеки
ден върху усвоената и непогасена главница, като за изчисляването й се
приемало, че календарния месец бил с продължителност 30 дни; годишния
процент на разходите /ГПР/ бил 45,9 %, общата сума, дължима от
кредитополучателя представлявала сборът от усвоената и непогасена
главница, договорната лихва върху усвоената и непогасена главница при
ползване на картата съгласно Тарифата. Кредитополучателят усвоил заемни
суми за периода от 28.09.2016 г. до 16.11.2017 г., общо сума в размер на 6531
лв. Върху тази сума той дължал и договорна лихва в размер посечен в
договора, която се изчислявала ежедневно. На кредитополучателя била
начислена и договорна лихва в размер на 417,13 лв., за периода от 29.09.2019
г. до 06.01.2018 г. На ответника била начислена и лихва за забава върху
неплатената главница в размер на 75,79 лв. за периода от 07.01.2018 г. до
29.01.2021 г. Заявяват, че длъжника не погасил изцяло задълженията си по
паричния заем към това дружество.
На 16.10.2018 г. било подписано Приложение № 1, представляващо
допълнително споразумение към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между „Аксес Файнанс" ООД, и
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД, /понастоящем
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД/, по силата на който
вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла карта" № 480688 от
22.09.2016 г., сключен между „Аксес Файнанс" ООД и ответника, било
прехвърлено в полза на "Агенция за контрол на просрочени задължения"
ООД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
На 03.05.2019 г. „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД
прехвърлило процесното вземане в полза на ищеца по силата на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 03.05.2019 г.
Длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършените
2
продажби на вземането от името на „Аксес Файнанс" ООД и съответно от
името „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД с
уведомителни писми с изх. № УПЦ-П-АКПЗ-АФ/480688 от 10.05.2019 г.,
изпратени с известие за доставяне от страна на ищеца в качеството на
пълномощник на цедентите. Писмата били получени от ответника на
29.05.2019 г., което се установявало от приложената обратната разписка.
Било подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК и било образувано ч.гр.дело № 517/2021 г. по описа на РРС.
Съдът издал Заповед № 223/01.02.2021 г. по реда на чл. 410 от ГПК, с което
разпоредил на ответника да заплати на ищеца сумите: 335,68 лева – главница;
ведно със законната лихва от 29.01.2021 г. до изплащане на вземането; 75,79
лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2018 г. до 28.01.2021 г.,
както и сумата от 75 лева – разноски за производството. Ответникът в срок
по чл. 414 от ГПК е подал възражение, поради което ищецът предявил
настоящия иск.
Искат да бъде признато за установено, че ответника им дължи сумата от
335,68 лева – главница по процесния договор за кредит; сумата от 75,79 лева –
обезщетение за забава за периода от 07.01.2018 г. до 28.01.2021 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от 29.01.2021 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Ответникът М. ИВ. Д. оспорва предявените искове.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства,
прие за установено от фактическа страна и правна страна следното:
По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 223/01.02.2021 г. г. по гр. д. № № 517/2021 г.
по описа на РРС, с която е разпоредено на длъжника М. ИВ. Д. да заплати на
„Агенция за събиране на вземанията” ЕАД сумата от 335,68 лева – главница;
ведно със законната лихва от 29.01.2021 г. до изплащане на вземането; 75,79
лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2018 г. до 28.01.2021 г.,
както и сумата от 75 лева – разноски за производството., както и сумата от
25,00 лв. - разноски по делото за заплатена държавна такса и сумата от 50,00
лв. – юрисконсултско възнаграждение Ответникът в срока по чл. 414 от ГПК е
подал възражение, поради което ищецът предявил настоящия иск, който е
предмет на настоящия правен спор.
3
Не е спорно, че на 22.09.2016 г. между „Аксес Файнанс" ООД и
ответника бил сключен Договор за кредит „Бяла карта” с № 480688, с който
кредиторът се задължил да представи на кредитополучателя револвиращ
кредит в размер на 800 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който
се усвоявал чрез международна кредитна карта EasyСredit/iCard/Visa . Тя била
издадена от „Интеркарт Файнанс” АД, като ответникът я получил ведно със
запечатан плик, съдържащ ПИН кода за ползването й. Срокът на договора
бил 6 години, фиксирания годишен лихвен процент по заема бил 43,2 %.
Върху усвоения размер на кредита кредитополучателят дължал дневен лихвен
процент в размер на 0,12 %, като лихвата се начислявала всеки ден върху
усвоената и непогасена главница, като за изчисляването й се приемало, че
календарния месец бил с продължителност 30 дни; годишен процент на
разходите /ГПР/ на заема бил 45,9 %, обща сума, дължима от
кредитополучателя била сборът от усвоената и непогасена главница,
договорната лихва върху усвоената и непогасена главница, такси за ползване
на картата. В случай, че кредитополучателят не заплатил текущото си
задължение на падежа страните се договорили кредитополучателят да
представи на кредитодателя в срок от 3 дни след падежа обезпечение чрез
поръчителство, за което между кредитодателя и поръчителя се подписвал
договор за поръчителство за срок от 30 дни. Задължението за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство възниквало при всеки отделен случай при
забава за плащане на текущото задължение на падежа. При неизпълнение на
това задължение кредитополучателят дължал на кредитодателя неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която включвала в
текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за
всяко отделно неизпълнение на задължението, на 6-то число на месеца, в
който не било погасено до 5-то число на следващия месец на текущото
задължение. Кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитодателя
обезпечение чрез поръчителство, така и да заплати сума в размер на 15% от
максималния кредитен лимит, която да послужела за частично погасяване на
задължението му в 3-дневния срок до предоставяне на обезпечението. При
забава за плащане на сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит,
кредитополучателят дължал на кредитодателят разходи за действия по
събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на
сумите.
4
Кредитополучателят усвоил заемни суми за периода от 28.09.2016 г. до
16.11.2017 г. в общ размер на 9277 лв. , а погасените от него били в размер на
10 517,27 лв.
По делото е представено и Приложение № 1 към договор за кредит „Бяла
карта“ с КИД 480688, представящо Общи условия за ползване на
международна платежна карта Бяла карта.
На 16.10.2018 г. бил подписан Анекс към Приложение № 1,
представляващо допълнително споразумение към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между
„Аксес Файнанс" ООД, и "Агенция за контрол на просрочени задължения"
ООД, /понастоящем "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД/,
по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла карта"
№ 480688 от 22.09.2016 г., сключен между „Аксес Файнанс" ООД и ответника
било прехвърлено в полза на "Агенция за контрол на просрочени задължения"
ООД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително е всички лихви.
На 03.05.2019 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 03.05.2019 г. между „Агенция
за контрол на просрочени задължения" ЕООД и „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД по силата на който вземането, произтичащо от сключения
между ответника и „Аксес Файнанс" ООД договор за кредит „Бяла карта" №
480688 от 22.09.2016 г., било прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски.
Аксес Файнанс ООД упълномощило ищцовото дружество да уведомява
всички длъжници по всички вземания на Дружеството, възникнали по силата
на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало, съгласно
рамковия договор от 11.11.2016 г.
На 10.05.2019 г. са изготвени и изпратени от цедента уведомления до
ответника за сключените договори за цесии. Те са получени от ответника на
29.05.20019 г.
Съгласно заключението на назначената по делото експертиза остатъкът
от задължението на ответника по Договор за кредит „Бяла карта" № 480688 от
22.09.2016 г.към датата на депозиране на Заявлението по чл.410 от ГПК
5
29.01.2019 г. било главница в размер на 335,68лв. и обезщетение за забава
върху просрочена главница в размер на 80,09лв за периода от 22.05.2018 г. до
28.01.2021 г.вкч.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск, в производството, по което
ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парични суми по цедирано
вземане по сключен договор за кредит въз основа на издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Предявеният иск е
процесуално допустим, тъй като е издадена заповед за изпълнение, срещу
която длъжникът е подал възражение в законоустановения срок за
недължимост на сумите.
Разгледан по същество, същият се явява неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането
поражда действие между цедента и цесионера с постигането на съгласие
между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от момента на
съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.
По делото ищецът е ангажирал доказателства, от които се установява
изпращане на уведомяването на длъжника за двете цесии. Видно от приетото
по делото известие за доставяне, ответникът е получил лично уведомленията
за извършените цесии.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че във формираната с
редица решения практика на ВКС (вж. Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД,
с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал.
3 от ГПК.
6
Дори да се приеме, че ответникът лично не е получил уведомленията,
като приложение към исковата молба ищецът е представил и уведомителни
писма за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и
адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно
с исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на
ответника, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията
по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело
действие спрямо последния, още повече, когато той не твърди, че е извършил
плащане на задължението си на стария кредитор (в този смисъл Решение №
114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198
от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС).
С оглед горното следва да се приеме, че по отношение на длъжника
цесиите са породили правно действие.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от
ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставена финансова услуга – разрешени и усвоен револвиращ
потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18
точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално,
като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено
в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са
дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана
с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата
7
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е
сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени
клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена
съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия
/при предварително определени от едната страна- ищеца - кредитор клаузи на
договора/. Съдебната практика приема, че при формиране размера на този
договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се,
че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./
В настоящият случай договорения между страните годишен лихвен
процент е в размер на 43,2 %. и е такъв само в зависимост от наличието на
определени условия. Процесната клауза на договора, установяваща
размерите на договорната лихва накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна/
тя надвишава с повече от три пъти законната такава/. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Съдът намира, че включените в договора неустойка, разходи за
8
извънсъдебно събиране на задължението, както и такса разходи за дейност на
служител са нищожни. Същите противоречат на ЗПК. Текста на чл.19, ал.4 и
ал.5 от ЗПК, според които годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ, и когато има
клаузи в договор, надвишаващи тези стойности те се считат за нищожни. Но
посочените клаузи на Договора противоречат и на добрите нрави. Свободата
на договаряне е ограничена от забраната за накърняване на добрите нрави.
Дори и неписани и неконкретизирани, те съществуват като общи принципи в
правото. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите
на правото интерес. Договарянето в нарушение на добрите нрави е основание
за нищожност и на сделките по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Дали задължението за
неустойка и разходи излиза извън пределите на нравствено допустимото
следва да се преценява от аспекта на присъщите им функции. Въведената в
договора за кредит отговорност за отнапред определени разходи,
представлява по съществото си неустойка, дължима при забава в
изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не е
плащане за покриване на разходи по събиране на вземането. С предвиждането
на тези плащания очевидно се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33
ЗПК и въвеждането на допълнителни плащания, чиято дължимост изцяло е
свързана със забава на длъжника. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на този закон, е нищожна и като процесните като такива не
пораждат права и задължения за страните по договора за кредит.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че размерът на ГПР
при включване на посочените в процесния договор неустойка, разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, както и такса разходи за дейност би
надвишавал многократно обявения размер от 45.9% . Съгласно чл.19, ал.4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни.
9
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен
процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че
договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент , като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за
договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на
РОС).
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД и нищожността на посочените клаузи касаещи ГПР и годишния лихвен
процент по договора обуславя недействителността на целия договор.
Посочените факти обуславят извод за нарушения на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.
По изложените съображения и предвид недействителността на
договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това
положение извършените от ответника плащания по кредита следва да се
отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за
връщане на усвоената сума и на обезщетението за забава. По делото е
безспорно, че кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на 10
517,27 лв., видно от обясненията на вещото лице дадени в проведеното на
11.11.2021 г. съдебно заседание. Тази сума е достатъчна за погасяване изцяло
на вземанията на кредитора.
Следователно за кредитора не е налице неудовлетворено вземане, чиято
дължимост да бъде установена в настоящото производството, поради което
предявените искове по чл. 422 ГПК подлежат на отхвърляне като
10
неоснователни и недоказани и на това основание.
С оглед изхода на спора ищецът дължи на процесуалният представител
на ответника на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за настоящото производство и 50 лв.- адвокатско
възнаграждение за подаденото възражение по гр. д. № № 517/2021г. по описа
на РРС.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. – гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу М.
ИВ. Д., ЕГН ********** от ************** искове с правно основание чл.422
от ГПК за установяване съществуването на парични задължения за сумата
335,68 лева – главница, сумата от 75,79 лева – обезщетение за забава за
периода от 07.01.2018 г. до 28.01.2021 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от 29.01.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението по прехвърлено от „Аксес Файнанс" ООД на Агенция за
контрол на просрочени задължения" ООД чрез цесия, прехвърлено от това
второ дружество на ищеца чрез цесия, вземане по вземане по Договор за
кредит „Бяла карта" с № 480688 от 22.09.2016г., за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 223/01.02.2021 г. г.
по гр. д. № № 517/2021г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. – гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 да заплати на адв. К.И.
Б. от РАК, ЕГН ********** сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за
настоящото производство и 50 лв.- адвокатско възнаграждение за подаденото
възражение по гр. д. № № 517/2021г. по описа на РРС
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11