№ 5064
гр. С., 23.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110156779 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. С. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на 30.01.2023 г. сключили с ответника Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1235351, по силата на който получил сумата от 500 лв., която
следвало да върне в срок от 21 дни, ведно с лихва – 2,35 % (11,75 лв.) при ГПР - 49,74 %, или
общо 511,75 лв. В чл. 5 било предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Multitude bank“ в полза на дружеството – кредитодател, за което на ищеца
била начислена такса за обезпечение с поръчителство в размер на 108,25 лв. Твърди, че към
датата на подаване на исковата молба е погасил всички задължения по договора. Ищецът
счита, че процесният договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 10, ал. 1, вр. чл.
22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената в закона форма, както и поради нарушение чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК. Счита, че договорът не съдържа начин на изчисляване на
ГПР и липсва яснота как е формиран същият, посочен е грешен размер на ГПР, тъй като
сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е
следвало да бъде направено. В тази връзка сочи, че предоставянето на поръчителство е
задължително условие за сключването на договора за кредит, възнаграждението за
поръчител е разход във връзка с предоставянето на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
а с уговарянето на възнаграждение за поръчител се нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според
ищеца посочените в договора по-ниски стойности на ГПР представляват заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като
подвеждат потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволяват да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Евентуално счита, че е нищожна клаузата на чл. 5 от него като неравноправна по смисъла на
1
чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1
и ал. 4 ЗПК. Счита, че е заплатил без основание сумата от 5 лв., въз основа на нищожна
клауза за поръчителство. С оглед изложеното моли за постановяване на решение, с което да
бъде признато за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски
кредит № 1235351 от 30.01.2023 г. е нищожен, а в условията на евентуалност, че е нищожна
клаузата на чл. 5 от него, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение – поръчителство от „Multitude bank“ в полза ответника, както и за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв. – частична претенция от 108,25 лв. –
заплатена въз основа на нищожна клауза за поръчителство, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 25.09.2024 г. до окончателното плащане. Претендира
разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който
оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен описаният договор за кредит със
соченото съдържание, но отрича същият да е недействителен. Оспорва поръчителството от
„Multitude bank“ да е задължително условие за сключването на договора за кредит. Твърди,
че „Multitude bank“ е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е отделно
облигационно правоотношение, по което ответникът не е страна, съответно евентуалната
нищожност на договора за гаранция не води до нищожност на договора за кредит. Твърди, че
кредитополучателят е разполагал с възможността да обезпечи договора по различни начини,
като сам е избрал с поръчителство от посоченото дружество. Счита, че възнаграждението за
поръчител не е разход, който следва да се включва в ГПР. По тези съображения моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание на 19.03.2025 г. на основание чл. 214 ГПК е допуснато
изменение на размера на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като същият е увеличен до сумата от
108,25 лв. – предявен в пълен размер.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
От приетия по делото Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г. се установява, че на 30.01.2023 г. между „Фератум
България“ ЕООД, като заемодател, и В. С. С., като заемател, е сключен договор, по силата
на който ответното дружество е отпуснало в заем на ищеца сумата от 500 лв., със срок на
заема от 21 дни, считано от датата на превеждане на сумата на заема, или до 20.02.2023 г.
Предвидено е, че заемателят се задължава да върне заема с еднократно плащане, извършено
на падежната дата. Кредитът е отпуснат при лихвен процент – 2,35 %, годишен процент на
разходите (ГПР) - 49,74 % и общ размер на всички плащания – 511,75 лв., която сума
включва и възнаградителна лихва в размер на 11,75 лв.
Съгласно чл. 5 от договора за предоставяне на финансови услуги заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” в полза на ответното
дружество. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в
2
който е сключен договорът за заем. Посочено е, че с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може
да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването
на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.
Договорът е сключен при Общи условия за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние на „Ф.Б.“ ЕООД, публично достъпни на интернет страницата на
ответника – https://process.ferratum.bg/sites/ferratum.bg/files/gtc_ml.pdf.
В т. 5.3. от Общите условия за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние на „Фератум България“ ЕООД (Общите условия) е посочено, че за да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да бъде одобрен заемът от
дружеството, кандидат заемателят може да предложи едно от следните обезпечения: (а)
обезпечение, предоставено от гарант, във формата на договор за поръчителство и одобрено
от дружеството; (б) обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от
поръчител – предложено от кандидат заемателя и одобрено от дружеството физическо лице.
В т. 5.4. е предвидено, че кандидат заемателят самостоятелно и свободно, по свое собствено
усмотрение избира вида на предпочитаното от него обезпечение и посочва това в молбата за
заем, като предложеното обезпечение не задължава дружеството да одобри обезпечението,
както и да предостави поискания от кандидат заемателя заем (т. 5.5.). Оценката на
кредитоспособността се увеличава по един и същи начин, независимо от това дали е одобрен
поръчител или гарант.
По делото е представен и приет Договор за гаранция (поръчителство) от 30.01.2023 г.,
сключен между В. С. С., като клиент, и „Multitude Bank” p. l. c., със седалище и адрес на
управление в М., СТ „Бизнес Център“, Странд № 120, Гзира ГЗР 1027, като гарант, което
дружество се е задължило да обезпечи изпълнението на задълженията на В. С. С. спрямо
заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД по сключения договор за заем № 1235351. Уговорено е между
страните, че за поетата гаранция В. С. С. дължи на гаранта такса за предоставяне на
гаранция в размер на 108,25 лв. С подписване на договора клиентът потвърждава, че е
кандидатствал за отпускане на заем от заемодателя, като обаче не е предложил за негов
поръчител друго частно лице, вместо което в срока на договора за гаранция ще използва
предоставената от гаранта гаранция (под формата на поръчителство), за обезпечаване на
задълженията на клиента, произтичащи от договора за заем. Клиентът се задължава да
заплати на гаранта такса за предоставянето на гаранцията, която да преведе по банковата
сметка на гаранта, в размер и по начин, посочен в Общите условия. Съгласно т. 16.2. от
Общите условия, в случай, че дружеството заемодател получи плащане от заемателя, което
не е предназначено за дружеството, същото има право (а) в случай, че идентифицира за кого
е предназначено плащането (получателя на плащането) да го преведе директно на
получателя му като уведоми за това заемателя или (б) в случай, че не успее да идентифицира
за кого е плащането – да се свърже със заемателя и да го уведоми за полученото плащане.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което при преценката му по реда на
3
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че по Договора за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г. ищецът В. С. С. е усвоил
сумата от 500 лв., на 30.01.2023 г. с разписка за получени суми в брой № 0700017793365005
от „Изипей“ АД. На 03.02.2023 г. ищецът е изплатил в полза на ответното дружество (по
сметка на „Ф.Б.“ ЕООД) сума в размер на 620 лв., с което са погасени както следва: 500 лв. –
главница, 11,75 лв. – договорна лихва и 108,25 лв. – такса гаранция. Вещото лице е
изчислило, че с включена договорна лихва и такса гаранция (поръчителство) ГПР по
процесния договор за заем е в размер на 417,14 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
1235351 от 30.01.2023 г., евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19 ЗПК и чл. 143, т. 9 ЗЗП, за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г., и кумулативно съединен с тях осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 108,25 лв. – заплатена при начална липса на основание такса за поръчител, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.09.2024 г. до
окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договор за заем
(кредит) с посоченото в исковата молба съдържание, който противоречи на императивни
норми на закона – ЗПК; наличие на посочената клауза, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от трето лице, която клауза
противоречи на императивни норми на закона – ЗПК и/или има неравноправен характер по
смисъла на ЗЗП.
В тежест на ответника е да докаже валидно обвързващи страните договорни клаузи
или индивидуалното им договаряне.
С доклада по делото, приет без възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т.
3 и т. 4 ГПК е отделено за безспорно сключването на Договор за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г. с описаното в исковата молба
съдържание, по силата на който на ищеца е отпусната заемна сума от 500 лв., както и че в
чл. 5 от същия е уговорена клауза за обезпечаване на заема чрез поръчителство. По делото
не е спорно, че ищецът е усвоил заемната сума.
Процесният договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК
легална дефиниция, според която въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
4
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне, а заемателят има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1
от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Преценката
относно действителността на договора за потребителски кредит следва да се извърши както
в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки,
така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, то на
първо място съдът следва да разгледа наведените твърдения за противоречие на договора с
разпоредбите на ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на цитираната разпоредба
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР - 49,74 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не
отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство), което възнаграждение се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно пар.
1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
5
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит, доколкото обезпечава задълженията по него и следва да
бъде включено в ГПР по кредита. В случая в договора за заем (чл. 5) изрично е уговорено,
че кредитът ще бъде обезпечен от „Multitude Bank“, тоест на кредитора му е изначално
известно, че такъв договор ще бъде сключен. Видно от съдържанието на процесния договор
за кредит и общите условия, ответното дружество е предвидило две алтернативни
възможности за обезпечение на кредита – чрез предоставено от потребителя физическо лице
- поръчител или чрез поръчителство от „Multitude Bank“. Наличието на такава алтернативна
възможност, обаче, само по себе си не води до извода, че на потребителя е предоставено
право на избор относно способа за обезпечаване на кредита. Това е така, защото
упражняването на алтернативната възможност не следва да е обусловено от неясни или
прекомерно обременителни изисквания към потребителя. В настоящия случай в т. 5.5. от
Общите условия е посочено, че предложеното от заемателя обезпечение не задължава
дружеството да одобри обезпечението, както и да предостави поискания от кредитоискателя
потребителски кредит, но в договора за кредит и общите условия не се съдържа посочване
на общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение, нито срока, в който
кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при извършване на
преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител
(физическо лице) следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв
времеви период би могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да
му бъде отпуснат кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези
въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за потребителя,
доколкото предмет на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки срокове на
отпускане и погасяване (т. нар. „бърз кредит“), но при избор на такова обезпечение
отпускането на кредита е поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за
одобрение. В сравнение с това, другата предложена на потребителя опция – чрез
предоставяне на гаранция от „Multitude Bank“ – касае предварително одобрен от кредитора
гарант, което изключва оценката на обезпечението като предпоставка за отпускане на
кредита. Ето защо съдът приема, че макар в договора за кредит и общите условия към него
формално да е предвидена възможност за избор на алтернативно обезпечение чрез
физическо лице - поръчител, тази възможност е до такава степен неясна и обременителна за
потребителя, че следва да бъде приравнена на липса на алтернатива.
На следващо място от извършена служебна справка в ТРРЮЛНЦ и търговския
регистър на М. (https://registеr.mbr.mt) се установява, че действителен собственик и на двете
дружества (към датата на сключване на договорите) е Мултитют СЕ, Финландия, с рег. №
6
1950969-1. Следователно кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица
по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ТЗ, тъй като тяхната дейност се контролира от трето лице
– общ собственик. Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на
кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита - предоставянето
на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно допълнително възнаграждение
по договора, представляващо допълнителна печалба. Съвкупността на горните
обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма
самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното
правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно
определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. Дружеството –
поръчител представлява предварително одобрено и известно на кредитора дружество, с
оглед на което същият е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани договорите
за поръчителство. При това положение и доколкото предоставянето на обезпечение
представлява стъпка от електронната процедура по кандидатстване, то съдът приема, че
предоставянето на обезпечение от „Multitude Bank“ представлява задължително условие за
получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Всичко това сочи, че на кредитодателя му е било известно, че потребителят ще
трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с осигуряването на обезпечението.
Предвид изложеното, съдът приема, че възнаграждението за гарант безспорно е свързано с
договора за предоставяне на финансови услуги, доколкото касае обезпечаването на
задълженията по него – както впрочем изрично е отбелязано и в част 1, т. 4 от договора за
гаранция. Този разход попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която
изброяването не е изчерпателно. В случая се налага изводът, че сключването на договора за
поръчителство представлява задължително условие, за да породи действие договорът за
кредит и да бъде получена сумата по него и този разход е бил известен на ответника -
заемодател. Ето защо, това възнаграждение трябва да бъде включено при определяне на ГПР
в договора за заем – в този смисъл Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г.
по дело С-714/22 и практиката, обективирана в Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.
гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, II-E, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. по описа на СГС, IV – Д въззивен състав, и др. Обстоятелството, че на
потребителя е предоставен избор вместо дружеството – гарант да посочи други физически
лица за поръчители е ирелевантно, тъй като значение в случая има какви са последиците при
избор на това известно и предварително одобрено от кредитора дружество – гарант и
свързаните с него разходи, които са възложени в тежест на потребителя. Макар всеки един
от договорите – този за кредит и този за гаранция (поръчителство), формално да
представляват самостоятелни такива, двата договора следва да се разглеждат общо, тъй като
са неразривно свързани.
При горните мотиви настоящият съдебен състав приема, че разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на заемодателя по договора за
7
заем отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде включен в общия разход
по кредита, което в случая не е сторено. Въпреки, че формално в договора са посочени ГПР
и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по договора за
гаранция (поръчителство) те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно заключение на вещото
лице по ССчЕ при включване в ГПР на таксата за поръчител ГПР би бил в размер на 417,14
%, с което многократно се надвишава законоустановеният размер на ГПР (индикатор за
общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. При това положение се
налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, Решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр.
д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 54 от 09.01.2023 г. по в.
гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, и др.).
За пълнота следва да се посочи, че със задължението на кредитополучателя да
обезпечи своите задължения по договора за кредит се цели да се обезщетят вредите от
неплатежоспособността на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение цели да се заобиколи и
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това е прехвърлил изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и това води до
8
допълнително увеличаване размера на задълженията.
С оглед на горното, съдът приема, че предявеният главен иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г. е основателен и следва да бъде уважен, поради което
не са налице условията за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за
прогласяване на нищожността на отделна клауза от договора – чл. 5 от същия.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната
сума в размер на 108,25 лв., представляваща недължимо платена сума за такса гаранция, че
тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото
на ищеца в имуществото на ответника е без правно основание, т. е. без да е бил налице
годен юридически факт, а в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за
задържане на сумата.
Както се изясни от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза платената към „Фератум България“ ЕООД сума за такса за
предоставяне на гаранция е в размер на 108,25 лв., като по делото не са представени
доказателства посочената сума да е била преведена към гаранта „Multitude Bank“, поради
което именно ответното дружество се е обогатило с тази сума. Пасивно материалноправно
легитимирано по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е лицето, в чиято полза е
извършено недължимото плащане, поради което ответникът дължи връщане на платеното по
неговата сметка възнаграждение за поръчителство от 108,25 лв. в полза на ищеца, а
вътрешните му отношения с „Multitude Bank“ p.l.c. не касаят настоящия процес.
Следователно и предвид нищожността на процесния договор за заем, предоставен от
разстояние, и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита, и при данните, че ищецът е изплатил
всички дължими суми по договора в полза на ответното дружество, същият се легитимира
като кредитор на вземане в размер на 108,25 лв., представляващо платено при начална липса
на основание. Ето защо при установяване на имущественото разместване за процесната сума
от 108,25 лв. и при липса на основание за него, предявеният осъдителен иск за връщане на
платеното също е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – Решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. следва
да бъде присъдена от 25.09.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 108,25 лв. (или за
сумата от 103,25 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 17.03.2025 г. до
окончателното плащане.
9
По разноските:
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на
ищеца, от който се претендират такива съгласно списък по чл. 80 ГПК както следва: 100 лв.
– държавна такса, 1,36 лв. – такса банков превод, 350 лв. – депозит за вещо лице, 1800 лв. с
ДДС – адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие, фактура
и платежно нареждане от 18.12.2024 г. Разноските за държавна такса, банков превод и
депозит за вещо лице в общ размер на 451,36 лв. следва да се възложат в тежест на
ответника.
Относно дължимото адвокатско възнаграждение от страна на ответното дружество не
е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което на ищеца следва да се присъдят и
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., или общо сумата от
2251,36 лв. – разноски по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от В. С. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ж. к. „С.“, ул. „Ш.“ № 4, бл. 1, вх. Г, ет. 1, ап. 24, срещу „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М.....“, бул. „А.М.“
№ 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, че сключеният между страните Договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г. е нищожен, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр.
чл. 22 ЗПК поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж. к. „М.....“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на В. С. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., ж. к. „С.“, ул. „Ш.“ № 4, бл. 1, вх. Г, ет. 1, ап. 24, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 108,25 лв., представляваща платена без
основание сума за възнаграждение на поръчител съгласно клаузата чл. 5 от Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1235351 от 30.01.2023 г., ведно
със законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. от 25.09.2024 г. – датата
на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а върху разликата над 5 лв. до
пълния размер от 108,25 лв. (или за сумата от 103,25 лв.) – от подаването на молбата по чл.
214 ГПК – 17.03.2025 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж. к. „М.....“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на В. С. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., ж. к. „С.“, ул. „Ш.“ № 4, бл. 1, вх. Г, ет. 1, ап. 24, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо 2251,36 лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
10
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11