РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на единадесети
април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при
секретаря Вяра Баева и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 9 075 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №350716 от 01.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 50 614/2017 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 74 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че И.Д.Г., ЕГН **********,
заедно с Г.П.В., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
сумата 685,78 лева за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.03.2014
г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
26.04.2017 г. /датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК/ до изплащането на вземането, както и су-мата 112,54
лева, представляваща лихва за забава за периода: 15.05.2014 г. до 19.04.2017
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 25 493/2017
г. на СРС.
Със същия съдебен акт И.Д.Г. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
575,00 лева – разноски по исковото производство и 75,00 лева – разноски за
заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Б.Б.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника И.Д.Г.,***. В жалбата се
поддържа, че атакуваното решение е неправилно, необосно-вано, недоказано, постановено
в нарушение на закон. Твърди се, че по делото не е доказано по категоричен
начин реално ползваната от нея топлоенергия за процесния период, като се сочи,
че има установени погрешни данни за отдадената топлинна енергия от отоплително
тяло, което е следвало да се отчете като топлинна енергия,отдадена от сградната
инсталация при изчисленията на дължимите суми от страна на фирмата за дялово
разпределение, с оглед на което искът за главницата и за лихвата се явява
неоснователен. Поддържа се, че са допуснати нарушения на Директивата за
енергийните услуги на ЕО – на чл.13, § 1 и § 2, чиито изисква-ния са останали
недоказани; че въпреки изготвените ССЕ и СТЕ не става ясно дали исковата
претенция е именно реално ползваната от жалбоподателката такава; че приложените
с иско-вата молба писмени доказателства, почиват на изходящи от ищеца
документи, макар и да доказват претендираните суми по размер, същите не могат
да служат за доказване на фактите, че носител на задължението за заплащане на
цената на описаните в тях количества топлинна енергия е ответника в процеса. Изложени
са доводи и че ищцовото дружество не е доказало, че исковата сума съответства
на приспадащия се дял на ответницата от стойността на дължимата от етажните
собственици цена и че са спазени изискванията на чл.139 и сл. от ЗЕ; че
представените частни свидетелстващи документи не се ползват с доказателствена
стойност, както и че дори да се предположи, че претендираните суми са за такса
сградна инсталация, респ., че са дължими и правилно изчислени, то те се дължат
към етажната собственост, а не към „Топлофикация”, вкл. и при приложение на
чл.143, ал.3 ЗЕ. Сочи се и че сумите, дължими за поддръжка на общите части, в
т.ч. и отопление, вода, чистачка и т.н., се определят по правилата на чл.51,
ал.1 ЗУЕС, съобразно което само етажната собственост може да търси су-ми от
отделния потребител за непогасени задължения за общите части на сградата, но не
и търговското дружество; че е недопустимо в една правова държава да се прилага
закон, който е неблагоприятен за потребителите и ги задължава да участват в
нежелани облигационни отно-шения. Поддържа се и че жалбоподателката е навела
възражение за изтекла в нейна полза по-гасителна давност за част от сумата,
доколкото началният период е 01.03.2014 г., а делото е образувано на 26.04.2017
г., и че заплащането на топлинната енергия представлява задължение за
периодично плащане по чл.111, б.”в” ЗЗД, което се погасява с изтичане на
3-годишна дав-ност, така както и лихвата, предвид което само на това основание
сумата е некоректно изчис-лена. Освен това се твърди и че в голяма част от дома
й жалбоподателката няма радиатори и съгласно ЗЗП не следва да плаща не поискана
услуга, който закон се прилага, като закон, който в по-голяма степен защитава
потребителите.
Моли съда да отмени обжалваното решение на
първоинстанционния съд и да остави без уважение предявените срещу нея искове,
като неоснователни и недоказани. Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба от 11.04.2019
г. заявява искане въззивната жалба да бъде отхвърлена и да му се присъдят
разноски по делото и юрисконсултс-ко възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.Б.” ООД не
е взело ста-новище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба с уточнението ищецът „Т.С.“ ЕАД твър-ди, че
ответницата И.Д.Г.
е потребител на топлинна енергия за битови нуж-ди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за
топлоснабден имот – апартамент № 66, находящ се в гр. София, ж.к.„********вх.”*”,
абонатен № ********както и че за доставената й топ-линна енергия при публично
известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г., 2008
г. и 2014 г. му дължи сумите: 685,78 лева – главница, представляваща стойност
на незаплатената топлинна енергия за периода: м.03.2014 г. – м.04.2016 г. и 112,54
лева – лихва за забава върху същата за периода:
15.04.2014 г. – 19.04.2017 г. Поддържа се и че във връзка с подадено на 26.04.2017
г. заявление по ч.гр.д.№ 25 493/2017 г. по описа на СРС е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу И. Д.Г. и Г.П.В. за сумите:
1 371,57 лева – неизплатена топлинна енер-гия и 225,09 лева – лихва за
забава за посочените периоди, заедно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й
изплащане, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответницата И.Д.Г. е депозирала
възражение. Заяве-но е искане съдът да постанови решение, с което да установи
съществуването на вземанията на ищеца за заявените в исковата молба размери, за
които е постановена заповедта за изпъл-нение, както и да му се присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответницата И.Д.Г.,***, в който
същият оспорва изцяло предявените срещу нея искове. Не оспорва обстоятелствата,
че владее и живее в процесния апартамент, но инвокира доводи, че срещу нея не е
възникнало валидно претендираното от страна на ищеца парично вземане, съотв.,
че су-мите не са изчислени правилно и коректно,както и че е уведомила фирмата
за дялово разпре-деление, че в имота й няма да ползва топлинна енергия и няма
отоплителни тела /радиатори/. Релевира идентични с тези във въззивната жалба
съображения относно: неправилното отчита-не на енергия, отдадена от топлинно
тяло, вместо като топлинна енергия, отдадена от сград-ната инсталация; приложените
с исковата молба писмени доказателства; липсата на доказа-телства за
съответствието на търсената сума с приспадащата й се част от дължимата се цена
от етажните собственици; доводите относно таксата за сградна инсталация и
общите части; относно прилагането на закон, който е неблагоприятен за
потребителите и ги задължава да участват в нежелани облигационни отношения,
както и относно приложимостта в случая на ЗЗП. Инвокирано е възражение за
изтекла погасителна давност за част от претендираните като главница и лихви
суми на основание чл.111, б.”в” ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3029765/26.04.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.Д.Г., ЕГН ********** и Г.П.В., ЕГН
********** при условията на солидарност за сумите: 1 371,57 лева
– главница, от която: 1 302,76 лева – стойност на доста-вена, но
незаплатена топлинна енергия за времето: м.03.2014 г. – м.04.2016 г. и 68,81
лева – цена за дялово разпределение за същия период и 225,09 лева – лихва за забава
за периода: 15.05.2014 г. до 19.04.2017 г., от които: 209,36 лева – относно
вземането за топлинна енергия и 15,73 лева – относно вземането за дялово
разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ 66, находящ се в гр. София, ж.к.„********вх.”Д”, абонатен № 314539. На 02.05.2017
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 25 493/2017 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав срещу
посочените лице за предявените суми, ведно със законната лихва върху главното
вземане, считано от 26.04.2017 г. до изплащане на същото, като на заявителя са
присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 81,93 лева,
от които: 31,93 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 29.05.2017 г. по пощата е депозирано възражение от длъжника И.Д.Г. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 25.07.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на част от вземанията му за главница за
топлинна енергия и за обезщетение за забавено изпълнение на същата срещу длъжника
по издадената заповед И.Г..
Съдът
е сезиран с установителни искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспо-рените от длъжницата И.Д.Г. главно и акцесорно вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на взе-манията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск
по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/ 11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/ 2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на от-ветника – фактите, които изключват
или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 /отм./ от ДР на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е
задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия на топлоснаб-дения обект, респ. то встъпва в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество – .преносно предприятие. В производството не е спорно обстоятелството, че в полза на ответ-ницата Г. е учредено
вещно право на ползване върху процесния имот, което се потвърж-дава и от ангажираното от ищеца писмено доказателство: нотариален
акт за дарение на недви-жим имот № 60, том LLХІV, дело № 22918/19.10.1994 г. на
нотариус - – НС при СРС /неоспорен в процеса/. Със същия акт ответницата и
третото за спора лице Г.П.В. са дарили на сина им Д.Г.В.процесния апартамент № **********гр.София,
като дарителите са си запазили правото на ползване върху този имот, докато са
живи. Като носител на вещно право на ползване върху имота-предмет
на спора в исковия период от м.03.2014
г. до м.04.2016 г. И.Д.Г.
има качеството на
клиент на топлинна енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от .преносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на догово-ра. С оглед тази нормативна
уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„19 минути“ и вестник „24 часа“ от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвиде-ните в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в
сила да внесат в съот-ветното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответницата не твърди и не установява да е
упражнила това нейно право срещу Общите условия на „.Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и
2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в реше-ние № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в производството е съществувало валидно
облига-ционно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот.
Неоснователни
са наведените в жалбата доводи, че в дадения казус е нарушена разпо-редбата на чл.62
ЗЗП. Визираната норма на ЗП е материално-правна и има
действие само за в бъдеще – от момента на влизането й в сила в сила на 25.07.2014
г., което в случая е станало след възникване на процесното облигационно
правоотношение. Но дори и това обстоятелст-во да не беше налице, съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение
№ 2/2016 от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, въз-никващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребите-лите. В подкрепа
на извода, че в случая не е налице непоръчана доставка, се подкрепя и от решение
на СЕС, 4 състав от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/2017.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а
нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топ-ломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1 ЗЕ клиентите на топлинна енергия
в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия по един
от следните начини: 1. на 11 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2.
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация, като според чл.155, ал.3
ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите
за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие
с тази зако-нова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна
енергия относно ползвания от ответницата имот са начислявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по реална месечна консумация, за което са издавани фактури, съгласно
данните от двете изслушани съдебни експертизи, като през м.октомври са изготвяни
изравнителни сметки за топлинната енергия за БГВ за времето от м.05. до м.09.
на съответната година от дружеството, извършва-що дялово разпределение, на база
документи за индивидуален отчет на всички обекти в сгра-дата. От визираните
документи и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, което съдът
кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата
инстанция приема, че по делото е установено количеството и стойността на действително
пот-ребената топлинна енергия за процесния имот в исковия период.
Жалбоподателката-ответник не
твърди и не установява да се е възползвала от предви-деното рекламационно
производство и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г.
и чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните –
в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации
за отчет на уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за
топлоснабдяването, поради което съдебният състав намира, че разпределението е
извършено по описания и отразен от експерта в съдебно-техническата експертиза
начин в съответствие с нормативната уредба.
Съгласно
кредитираното заключение на техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж.И.У., през процесния период сградата в
режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 66 с абонатен № ********е била топлоснабдена; че на
10.10. 1997 г. са били демонтирани радиаторите на стълбището в сградата, поради
което в исковия период няма начислена топлинна енергия за отопление на общи
части; че за целия процесен период „Т.С.”
ЕАД редовно, ежемесечно е отчислявала за своя сметка техно-логичните разходи,
както и че сградата е на ежемесечен отчет. Констатира
се и че в процес-ното жилище по данни на ФДР има инсталирани 2 отоплителни тела
/в хола и кухнята/ с мон-тирани ИРРО с дистанционен отчет, извършван всеки
месец, както и поставен 1 бр. водомер за БГВ също с дистанционен отчет, като
поради това, че не всички водомери в сградата са с дистанционен отчет се
извършва и допълнителен визуален отчет, като фирмата за дялово разп-ределение
изготвя изравнителни сметки само за летните периоди; че общият топломер –
средство за търговско измерване, не е сменян през периода: м.12.2012 г. –
м.01.2016 г. и че при метерологичните проверки не са констатирани отклонения
извън допустимите стойности, както и че проверката от 21.01.2016 г. има
валидност до м.01.2018 г.
В изслушаната експертиза е отразено и че
проверката на документацията и извърше-ният от експерта анализ показват, че
фирмата за дялово разпределение е разпределяла топлин-ната енергия, потребена в
процесния имот за отопление на имота и БВГ в съответствие с пра-вилата на
действащата нормативна уредба, а тази, отдадена от сградната инсталация, за същия период е
занижена с 18,76 лева, тъй като е изчислявана на база 149 куб.м., вместо 159
куб.м., съгласно акт за разпределение на кубатурата.
От разглежданото доказателство се установява и че
въз основа на данните от еже-месечните отчети и изравнителните сметки на
фирмата за дялово разпределение, и с помощна на аналитични пресмятания размерът на задължението на клиента по абонатен № 314539 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м.03.2014 г. – м.04.2016
г. възлиза на 1 285,05 лева, която съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза няма данни да е заплатена от клиента.
До
приключване на производството пред първата инстанция ответницата не е
уста-новила при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че се е
отказала да ползва топлинна енергия и в имота й няма отоплителни тела.
Доказателства за проведена процедура по чл.77 от
Наредбата за топлоснабдяването не са представени, като от друга страна тези
доводи на И.Г. се оборват от констатациите на СТЕ и извършените отчети на ИРРО
и монтирания водомер в имота през исковия период.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо
от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер. За процесните вземания за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за м.03.2014 г. – м.04.2016
г., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са
възникнали при действието на Общите
условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на
стойността на доставената топлинна енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договор-ни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи
на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страни-цата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението
за плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го пос-тавя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да извърши и
допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма
връзка с тези вложения. От друга страна, от потребителя не може да се изисква
да извършва постоянни справки в един неопре-делен период от време за това кога
точно топлопреносното дружество ще публикува в интер-нет страницата си
дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно опреде-лените
по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното
мнозинството на настоящия съдебен състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на
основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП, за чието
приложение съдът следи служебно съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, по отношение на вземанията на ищцовото
дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.03.2014 г. -
м.04.2016 г., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г.,
съдът приема, че при липсата на до-говорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след по-кана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД
/каквато по делото не е представена/, давността е започнала да тече от датата
на възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане
на месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането
за главницата относно цената на топлинна енергия за м.03.2014 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.04.2014 г. и е изтекла на 01.04.2017 г. –
преди датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 26.04.2017 г. /от
който момент се счита предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК/, а тази по отношение
на главницата за м.04.2014 г. – тече от 01.05. 2014 г. и е изтекла на 01.05.2017
г. – след датата на заявлението по чл.410 ГПК. С оглед горното под приложното
поле на разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД попада само задължението относно главницата
за м.03.2014 г., но тъй като установеният размер на разглежданата пре-тенция за
останалия исков период от м.04.2014 г. до м.04.2016 г., възлизащ на 1 237,74
лева, е на по-голяма стойност от заявената с исковата молба такава от 685,78
лева, предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ за м.03.
2014 г. след отмяната на първоинстанционното решение в тази му част, следва да
бъде отх-върлен само за период. В останалата част обсъжданият иск се явява
доказан по основание и размер, поради което последният подлежи на уважаване.
По отношение на претенцията по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, призната от
СРС в пълния предявен размер от 112,54 лева за времето от 15.05. 2014 г. до
19.04.2017 г., настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответната страна по нея.
По отношение на главните
вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия за останалия
исков период от м.03.2014 г. – м.04.2016 г. вкл., ответницата не е изпаднала в
забава относно плащането им, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП, като неравноправни клаузи, по
изложените по-горе съображения. Нищожността на тези клаузи води до липсата на договорен
срок за изпълнение между страните, а по делото не е представена и покана за
изпълнение на тези задължения в съответствие с изискването на нормата на чл.84,
ал.2 ЗЗД. От друга страна по силата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях
да не е изтекла. Такова допълнително вземане в дадения казус се явява търсеното
обезщетение за забавено изпълнение на главницата за извършената доставки на
топлинна енергия за м.03.2014 г., начислено от ищеца за времето от 15.05.2014 г. до 19.04.2017 г.
С оглед формирания от съда
извод, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за забава
върху стойността на доставената топлинна енергия, обжалваното реше-ние следва
да се отмени в частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за сумата от 112,54 лева за периода: 15.05.2014
г. – 19.04.2017 г. и да се постанови друго, с което този иск да се отхвърли
изцяло.
Освен в посочените по-горе
части първоинстанционното решение трябва да бъде от-менено и в частта му, с
която ответницата И.Г. е осъдена да заплати на ищеца раз-носки за заповедното
производство за разликата над сумата 65,54 лева и за исковото произ-водство –
над сумата 502,43 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Настоящата инстанция намира за
необосновани оплакванията, наведени във въззив-ната жалба, че количеството на доставената топлинна енергия за процесния
имот не се доказва от ангажираните доказателства. Съдебно-техническата експертиза
е допусната в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради
необходимост на специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и
относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени
технически показатели, като тази експертиза е изготвена не по документи,
едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите за отчет за индивидуалното разпределение, установяващи
действителното количество потребена енергия, съгласно сне-тите показания по
уредите за разпределение в жилището на ответницата за процесния период, както и
тези от общия топломер в абонатната станция. Доказателства за погрешно отчетена
енергия за отдадена от отоплително тяло, която е следвало да се отчете като
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, в производството не са
налице.
Не е нарушен и чл.13 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществя-ването на
енергийни услуги. Директивата няма пряко действие, след като е транспонирана в
българското право в указания в нея срок. В случая издаваните сметки
съответстват на реално потребеното количество топлинна енергия и предоставят
необходимата информация на потребителя по ясен и разбираем начин.
Наведените в жалбата доводи във връзка с услугата „дялово разпределение”
са изцяло ирелевантни към дължимостта на вземането за топлинна енергия.
Пораждането и съществу-ването на задължението за топлинна енергия не е
обусловено по никакъв начин от правото на ищеца да получи от абоната плащане на
такса за извършеното дялово разпределение на консумираната топлинна енергия. Само
за пълнота на изложението следва да се посочи, че ЗЕ се явява специален спрямо
ЗУЕС по отношение на въпросите, касаещи видовете топлинна енергия и нейното
заплащане.
При приетия изход на спора на ответницата
се дължат на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за първоинстанционното
производство за адвокатско възнаграждение в размер на 14,34 лева, съобразно
отхвърлената част от исковете. Съобразно уважената част от жалбата на И.Г. на
основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъди сумата 25,09 лева – разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Неоснователни са релевираните от
„Т.С.” ЕАД възражения по чл.78, ал.5 ГПК. Договорените и заплатени адвокатски
хонорар от ответната страна и за двете инстанции – от по 100,00 лева, са под
минималния размер, установен в Наредба № 1/09.07. 2004 г. на ВАдС, поради което не
са прекомерни.
Разноски
по чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК за юрисконсултско възнаграждение
на „Т.С.” ЕАД не следва да се присъждат. Във въззивното производство от упълномощения от тази
страна процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви
процесуални действия, извън допозирана бланкетна молба, с която единствено е
заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства за извършването
на ня-какви разноски от тази страна в процеса във въззивното производство – не
са представени.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 350716 от 01.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 50
614/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав – в ЧАСТТА, с която по иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че И.Д.Г., ЕГН **********,
при условията на солидарност с Г.П.В., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
******** цена за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.03.2014
г. до 31.03.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
26.04.2017 г.; в ЧАСТТА, с която по иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че И.Д.Г., ЕГН **********,
при условията на солидарност с Г.П.В., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** до сумата 112,54 лева,
представляваща лихва за забава, начислена за периода: 15.05.2014 г. до
19.04.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№
25 493/2017 г. на СРС, както и в ЧАСТТА, с която И.Д.Г., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за разликата
над сумата 65,54 лева до сумата 75,00 лева и разноски за първоинстанционното исково произ-водство
за разликата над сумата 502,43 лева до сумата 575,00 лева, като вместо което ПОС-ТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу И.Д.Г., ЕГН **********, с адрес:
*** искове за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че И.Д.Г.,
ЕГН ********** дължи при условията на солидарност с Г.П.В., ЕГН ********** на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******** стойността на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот – апартамент № 66, находящ се в гр.София, ж.к.********вх.”*”,
абонатен № ********за
периода от 01.03.2014 г. до 31.03.2014 г.,
и за
признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че И.Д.Г., ЕГН ********** дължи при условията на
солидарност с Г.П.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** сумата 112,54 лева, представляваща обезщетение
за забава на плащането на потребената топлинна енергия за периода от м.03.2014
г. до м.04.2016 г. вкл., начислена за времето от 15.05.2014 г. до 19.04.2017 г.,
за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 25
493/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав от 02.05.2017 г., като неосно-вателни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 350716 от 01.03.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 50 614/ 2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:***
да ЗАПЛАТИ
на И.Д.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 14,34 лева /четиринадесет лева и
тридесет и четири стотинки/ –
разноски за първоинстанционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 25,09 лева /двадесет и
пет лева и девет стотинки/ –
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-
ца: „Б.Б.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 9075 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта
от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а
именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти,
относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за
тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди
напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна
енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на
публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни
и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или
(за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието
на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София,
на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително
малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от
време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото
гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата –
изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от
общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |