№ 16484
гр. София, 04.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА
ТЕРЗИЕВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА ТЕРЗИЕВА
Гражданско дело № 20231110104572 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на А. Г. А., с която срещу
"В." ООД са предявени обективно кумулативно съединени искове, както
следва:
искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3, чл. 4, ал. 2 в договор за кредит №
5889159, сключен между страните;
иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 113, 68 лева, представляваща
недължимо платена на ответника сума във връзка с договора за кредит, ведно
със законната лихва от предявяване на иска /27.01.2023 г. / до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит № 5889159
на 09.01.2023 г., по силата на който ответникът му е предоставил сумата 500
лева, като в договора е бил посочен размер на ГПЛ 40, 32 % и ГПР 49, 41 %.
Уговорено е било заемът да се върне на 7 двуседмични вноски. С клаузата на
чл. 1, ал. 3 от договора е уговорено предоставянето на допълнителна услуга не
кредитополучателя, за която е била начислена сумата 106, 47 лева, платима
заедно с вноските по кредита. С чл. 4, ал. 1 от договора е било установено
задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като
при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 4, ал. 2 е предвидена
дължимостта на неустойка в размер на сумата от 70, 98 лева. Поддържа, че
още със сключване на договора е била начислена неустойката за
непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасил изцяло задълженията по
договора за кредит. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен
1
реалния ГПР и по-конкретно без изрично да са описани основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че действителният ГПР
по договора е по-висок от посочения и по този начин са нарушени правилата
на чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка накърнявала добрите нрави.
Същата била и неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Развива
съображения за нищожност на таксата за експресно разглеждане поради
противоречието й с чл. 10а ЗПК. В обобщение на подробните доводи в
исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, но иска от съда да прогласи за нищожна само клаузата за
неустойка и тази за такса експресно разглеждане. Предявява иск за сумата от
113, 68 лева, която твърди да е била недължимо платена на ответника във
връзка с разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 23 ЗПК. Заявява искания за
задължаване на ответника по реда на чл. 190 ГПК да представи в цялост
кредитното досие, в т. ч. и извлечение от счетоводството си, както и договора
за паричен заем, макар да е страна по договора и подробно да анализира
клаузи от същия, но при заявени твърдения да не му е бил предоставен
екземпляр от същия, а ответникът да има задължение да съхранява екземпляр
от него; за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, както и за издаване
на СУ, което да послужи пред БНБ за снабдяване с информация относно
всички сключени между страните договори за кредит.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът
оспорва предявените искове. Счита, че исковата молба е нередовна, което
препятствало правото на защита на ответника. Намира за недопустимо
съединяване на установителен с осъдителен иск. Развива подробни
съображения в тази връзка, макар да липсва идентитет между предмета на
претенциите на ищеца /установителни и осъдителна/, заявени с исковата
молба. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е
предоставил на ищеца сумата от 500 лева. Отрича при сключването на
договора и със същия да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че
в договора е посочен размера на ГПР и то в съответствие с изискванията на
ЗПК. Поддържа, че към момента на сключване на договора процесната
неустойка не е била дължима, с оглед което и същата не следва да се включва
в ГПР. Развива съображения относно функциите на неустойката, като счита,
че с оглед обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се
включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита,
че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от
сключването на договора, в т. ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага
подробни доводи в подкрепа на становището си, че оспорената клауза не
противоречи на добрите нрави. Разяснява, че на ищеца е била предоставена
услуга, за която той доброволно се е съгласил да заплати съответното
възнаграждение. Възразява срещу доказателствените искания на ищеца.
Възразява срещу разноските на ищеца и срещу искането да бъде присъдено
възнаграждение по чл. 38 ЗАдв., като излага съображения, че ищецът не е
материално затруднено лице.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните
по делото доказателства съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК,
2
намира следното:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с
ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно
поради нарушение на императивни норми на закона, в т. ч. и че има
неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или поради
накърняване на добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е
заплатила процесната сума на ответника.
В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу предявените
искове, в случай че релевира такива до настъпване на процесуална преклузия
за това, в т. ч. и че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК, че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният
да прецени икономическите последици от сключването на договора.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да установи, че е
налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по
процесния договор суми.
Съдът не споделя оплакванията на ответника за нередовност на исковата
молба и за недопустимост на съединяването на установителни с осъдителна
претенции. Следва да се подчертае, че нищожността може да бъде релевирана
както с възражение, така и с иск, като ищецът е този, който определя вида и
обема на търсената защита. В случая не е предявен установителен иск за
вземането, което се претендира на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за да се
приеме, че е налице идентитет между различните претенции на ищеца.
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже,
че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т.
ч. и че има неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или
поради накърняване на добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване.
Освен безспорния му характер, от съдържанието на приетия Договор за
паричен заем № 5889159 от 09.01.2023г. се установява, че е сключен договор
за паричен заем за главница от 500 лева със 7 двуседмични вноски с краен
срок на погасяване 06.12.2022г., с ГПР от 49,39 %. Сключеният между
страните договор е потребителски, поради което намира своята правна
регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
3
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 4, ал. 2 от договора. Съгласно чл.
4, ал. 1 от него, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
поръчител или с банкова гаранция. В чл. 4, ал. 2 от договора страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в чл. 4, ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на
70,98 лв. Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на
равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4,
като в този случай дължимата вноска ще е 101,28 лв., а общото задължение по
договора ще е в размер на 708,06 лв.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в
случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 пункта/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
4
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място,
защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които -
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно
изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно
кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както
за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова
гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на
неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и
преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на
неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия
тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение
на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от
това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените
падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори
вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на
каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали
такива биха могли реално да настъпят или не.
Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния
процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50 %. Единствено формалното уреждане на
вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да
влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора
клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
5
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да
бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно
гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора
за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,39 % годишно,
а не над 100 %. При това положение посоченият в договора годишен процент
на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на
ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не
е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Съдът намира и че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е
характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се
явява нищожна.
На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по
кредита и е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по
кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Така уговорените такси по същество имат за цел да увеличат размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от
кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ако таксата бъде
включена в годишния лихвен процент същият би бил в размер на 267.56%.
Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Поради изложеното предявеният иск за прогласяване нищожността на
клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща начисляване на
такса за експресно разглеждане, се явява основателен и следва да бъде уважен.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е изцяло
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което исковете за нищожност
конкретно на клаузите по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от него са напълно
основателни и следва да бъдат уважени.
На следващо място, съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
6
разходи по него.
Според изготвената по делото ССчЕ от извършената проверка в
счетоводството на ответника и предоставените документи се установи, че с
внесената от А. Г. А. сума в размер на 613,68 лв.
(500,00+2,21+106,47+5,00=613,68) са погасени задълженията по процесния
кредит, както следва: главница 500 лева; възнаградителна лихва 2,21 лева;
такса експресно разглеждане 106,47 лева; такса кандидатстване 5 лева.
От заключението стигаме до извод, че ищецът е заплатил единствено
таксата на експресно разглеждане, а и неустойката за непредоставяне на
обезпечение, поради което следва да му бъде възстановена сумата от 106,47
лева. Искът следва да бъде отхвърлен за сумата над 106,47 лева до
претендираната от 113,68 лева.
По разноските:
Предвид изхода на делото, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът претендира разноски в общ размер на 450 лева – за държавна такса и
депозит за вещо лице. Съобразно уважената част от иска, следва да му бъдат
присъдени 421,45 лева.
Осъществена е безплатна правна помощ по отношение на ищеца от
страна на адв. Д. М.. Ответнциите възразяват да бъде присъждано
възнаграждение по чл. 38 ЗА, тъй като ищецът не е материалнозатруднено
лице. Правят възражение и за прекомерност.
Съдът намира възражението за неприсъждане на възнаграждение
изобщо за неоснователно, доколкото по делото е представена декларация от
ищеца за влошеното му материално състояние. Изискана е и справка от НАП,
от която става ясно, че по отношение на ищеца няма регистриани трудови
договори.
Колкото до самия размер на възнаграждението обаче, както е уточнено в
Решение от 25.01.2024г. на СЕС по С-438/2022г. съдът не е обвързан от
минималните размери на възнагражденията, определени в Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
нейното противоречие с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. При това положение при
определяне на възнаграждението съдът взе предвид следните критерии: 1/
фактическата и правна сложност на делото /в случая такава липсва/; 2/ обема
на извършената от представителя защита /подаване на искова молба и явяване
в едно открито съдебно заседание/; 3/ защитаваният материален интерес по
исковете – 113,68 лева; 4/ обичайният възприет в съдебната практика размер
на адвокатските възнаграждения по делата, касаещи договори за малки
потребителски кредити /около 400 лева/; 5. липсата на отклонения от
обичайното развитие на процеса /насрещни искове, обратни искове,
привличане/встъпване и пр./; 6. обстоятелството, че двата съединени иска
защитават един и същи интерес на ищеца, доколкото се касае за инцидентно
оспорване чрез установителен иск на валидността на неустоечната клауза и
такса за експресно рагзлеждане, по която е заплатена сумата предмет на
осъдителния иск. При приложение на тези критерии съдът намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера от общо
7
480 лева с ДДС.
Ответното дружество претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, доколкото обаче между кориците на делото фигурира
единствено пълномощно, а и не и договор за правна защита и съдействие, от
който да стане ясно каква сума е заплатена на адвоката, съдът намира, че
разноски не следва да бъдат присъждани.
*Решението е изготвено в срок от една година и пет месеца от
последното открито по делото съдебно заседание поради състояние на
високо рискова бременност на съдията докладчик.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., с ЕГН: **********, срещу
„...“ ООД, с ЕИК: ********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от сключения между
страните Договор за паричен заем № 5889159 от 09.01.2023г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и такса за
експресно разглеждане.
ОСЪЖДА „...“ ООД, с ЕИК: ********, да заплати на А. Г. А., с ЕГН:
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 106,47 лева,
представляваща заплатена без основание сума по Договор за паричен заем №
5889159 от 09.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 27.01.2023г. да
окончателно изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над
106,47 лева до пълния предявен размер от 113,68 лева.
ОСЪЖДА „...“ ООД, с ЕИК: ********, да заплати на А. Г. А., с ЕГН:
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 421,45 лева,
представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „...“ ООД, с ЕИК: ********, да заплати на заплати на адв. Д.
М. М., САК, с личен номер: *****, сумата от 480 лева, представляваща
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на А. Г. А., с
ЕГН: **********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8