№ 14342
гр. София, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В.Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20241110117974 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. А. Г., чрез адв. Г. В.,
срещу „Елпром Хеви Индъстрис“ АД, с която са предявени кумулативно обективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 8954 лева (след
допуснато от съда изменение на размера на иска в проведеното на 09.07.2025 г. открито
съдебно заседание), представляваща обезщетение за оставането му без работа през периода
от 25.07.2022 г. до 25.01.2023 г. поради уволнението, извършено със Заповед №
469/25.07.2022 г. на работодателя, признато за незаконно и отменено с влязло в сила съдебно
решение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2169,90 лева (след
допуснато от съда изменение на размера на иска в проведеното на 09.07.2025 г. открито
съдебно заседание), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 25.07.2022 г. до 02.02.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума, като предмет на
настоящото производство е и направено от ответното дружество възражение за прихващане
на вземането на ищеца за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ с негово
насрещно вземане за изплатени обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1258,99 лева и
по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 1339,80 лева до размера на по-малкото.
В исковата молба се твърди, че между страните съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 26.11.1993 г., със сключването
на който ищецът приел да изпълнява длъжността „водопроводчик“ в ответното дружество.
На 25.07.2022 г. на Д. Г. било връчено предизвестие с изх. № 101/25.07.2022 г. за
1
прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради
съкращаване на щата, както и Заповед № 469/25.07.2022 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, без да бъде спазено отправеното предизвестие.
Уволнението било атакувано по съдебен ред, като с влязло в сила Решение № 14426 от
12.12.2022 г., постановено по гр. д. № 43631 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд,
178 състав, уволнението било признато за незаконно и отменено, а ищецът бил възстановен
на предишната работа на длъжност „водопроводчик“ в ответното дружество. Твърди се, че
ищецът останал без работа до края на максималния шестмесечен период след уволнението,
поради което претендира обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. На 05.02.2024 г. постъпил при
друг работодател на трудов договор, като за периода от датата на незаконното уволнение до
постъпването му на новата работа имал право на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск. В тази връзка твърди, че макар през исковия период да не е полагал реално
труд, това се дължало на действията на работодателя, които му попречили да работи и да
упражни правото си на платен годишен отпуск. Ето защо моли съда да постанови решение, с
което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „Елпром Хеви
Индъстрис“ АД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата
чрез адв. И.Ш.. Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като
неоснователни и недоказани. Твърди, че през исковия период ищецът бил временно
неработоспособен, поради което не му се дължало обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Оспорва
и претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ, като твърди, че тъй като Д. Г. не бил полагал труд през
процесния период, то същият нямал право на платен годишен отпуск, респ. на обезщетение
за неизползван такъв. Претенцията била неоснователна и защото се дублирала като период с
търсеното обезщетение за оставане без работа поради уволнението. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът Д. А. Г., редовно призован, не се явява лично,
представлява се от адв. В.. Процесуалният представител поддържа исковата молба и оспорва
депозирания отговор. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което
да уважи предявените искове като доказани по основание и по размер. Изразява становище,
че възражението за прихващане с обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ не следвало да бъде
уважавано, тъй като не бил изпълнен правопораждащият го фактически състав – нямало
подадена молба от служителя и доказателства, че не е започнал работа при друг
работодател. Добросъвестно получените суми не подлежали на възстановяване, респ. на
прихващане. Претендира направените по делото разноски, за които бил представен списък
по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника
адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ответникът „Елпром Хеви Индъстрис“ АД, редовно призован, се
представлява от адв. Д.. Процесуалният представител оспорва исковата молба и поддържа
депозирания отговор. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявените
2
искове на основания, изложени в отговора на исковата молба. В условията на евентуалност
моли съда да уважи направеното възражение за прихващане. Претендира направените по
делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства се установява, че
между страните съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на
трудов договор от 26.11.1993 г., със сключването на който ищецът приел да изпълнява
длъжността „водопроводчик“ в ответното дружество; че трудовият договор на ищеца бил
прекратен със Заповед № 469/25.07.2022 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради
съкращаване на щата, без да бъде спазено отправеното предизвестие, както и че с влязло в
сила на 12.11.2024 г. Решение № 14426 от 12.12.2022 г., постановено по гр. д. № 43631 по
описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 178 състав, уволнението било признато за
незаконно и отменено, а ищецът бил възстановен на предишната работа на длъжност
„водопроводчик“ в ответното дружество. Тези обстоятелства не се оспорват от страните,
поради което са отделени от съда като ненуждаещи се от доказване.
Видно от справка за актуално състояние на действащи трудови договори на ищеца за
периода от 25.07.2022 г. до 05.02.2024 г., издадена от ТД на НАП – София, офис „Сердика“,
след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, считано от 25.07.2022 г.,
Д. Г. постъпил на работа при друг работодател – „Ювал 2007“ ЕООД, считано от 02.02.2024
г.
От удостоверение № 21-00236152 от 02.05.2025 г., издадено от ТП на НОИ – София
град, се установява, че за периода от 26.07.2022 г. до 25.01.2023 г. за ищеца Д. Г. нямало
представени данни за издадени от органите на медицинската експертиза болнични листове
за временна неработоспособност и не били изплащани парични обезщетения и/или помощи.
Допусната е по искане на страните съдебно-счетоводна експертиза. Заключенията на
вещото лице са приети от съда, като са оспорени от страните в различни части. Същите са
изготвени въз основа на приетите по делото доказателства и след извършена справка на
място в счетоводството на ответното дружество. От основното заключение се установява, че
размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен
месец преди уволнението – м. декември 2021 г. възлизало на 1480 лева с включени
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер за мотивация, за храна и за
транспорт. Размерът на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за пълния шестмесечен
период възлизал на 8954 лева, а на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за целия исков период
– на 2169,90 лева. В дадени пред съда устни разяснения вещото лице потвърди, че
допълнителните трудови възнаграждения за мотивация, за храна и за транспорт били
изплащани редовно всеки месец и били начислявани на основание колективен трудов
договор. В тази част заключението е оспорено от процесуалния представител на ответното
дружество. От второто допълнително заключение се установява, че на 10.08.2022 г.
3
работодателят изплатил на ищеца сумата в размер на 2121,96 лева, която включвала и
обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1258,99 лева. А в дадени пред съда устни
разяснения вещото лице потвърди, че на 09.09.2022 г. по банков път в полза на ищеца била
преведена и сумата в размер на 1099,96 лева – нетният размер на обезщетението по чл. 222,
ал. 1 КТ (в брутен размер от 1339,80 лева). Съдът намира, че заключенията на вещото лице (с
направените корекции) са пълни, ясни, обосновани и не възниква съмнение относно тяхната
правилност, поради което ги възприема изцяло.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ:
За да бъде уважен искът за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е
останал без работа поради уволнението, е необходимо установяването на следните
предпоставки: оставането без работа, неговата продължителност, причинната връзка с
уволнението и размера на последното месечно брутно трудово възнаграждение, което е
получил преди уволнението. Настоящият съдебен състав намира, че с приетите по делото
доказателства бяха установени по несъмнен начин всички предпоставки за възникване в
полза на ищеца на правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за процесния период.
Уволнението на Д. Г. било признато за незаконно и отменено с влязло в сила съдебно
решение. От представената справка, издадена от ТД на НАП – София, офис „Сердика“ беше
установено, че през периода от 25.07.2022 г. до 25.01.2023 г. ищецът е останал без работа
поради незаконното уволнение. Видно от удостоверение, издадено от ТП на НОИ – София
град, за периода от 26.07.2022 г. до 25.01.2023 г. ищецът не е ползвал отпуск за временна
неработоспособност и не е получавал парично обезщетение за това, поради което
направеното в тази насока възражение в отговора на исковата молба се явява неоснователно.
Следователно, предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е установен в
своето основание. При определяне размера на дължимото обезщетение по реда на чл. 162
ГПК съдът взе предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което
същото възлиза на 8954 лева за целия исков период. В тази връзка следва да бъде посочено
следното. В изчисленото брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен
месец вещото лице е включило като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен
характер тези за мотивация, за храна и за транспорт. Съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата в брутното трудово възнаграждение за
определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията
по чл. 228 КТ се включват допълнителните трудови възнаграждения, определени с
наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с
вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Кои са тези възнаграждения е
определено в чл. 15 от НСОРЗ – това са допълнителните трудови възнаграждения за
образователна и научна степен „доктор“ или за научна степен „доктор на науките“, за
4
придобит трудов стаж и професионален опит, както и допълнителните възнаграждения,
които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. От представените по
делото фишове за работна заплата и от заключението на вещото лице се установява, че тези
три допълнителни трудови възнаграждения са изплащани всеки месец в отнапред определен
размер на ден според отработеното време. На вещото лице е била дадена информация от
служител на ответното дружество, че тези допълнителни възнаграждения са били
предвидени в колективен трудов договор. При тези данни настоящият съдебен състав
намира, че трите допълнителни трудови възнаграждения действително са такива с постоянен
характер, доколкото не зависят от преценката на работодателя, а са в зависимост единствено
от отработеното време.
С оглед изложеното искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
За да възникне вземане за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, е
необходимо между страните да е съществувало трудово правоотношение, последното да е
прекратено и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен
отпуск, като е правно ирелевантно на какво основание или по какви причини (субективни
или обективни) полагащият се платен годишен отпуск не е бил ползван от работника или
служителя. Когато се претендира заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ от
работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, както е в
настоящия случай, следва да бъде взета предвид най-новата съдебна практика, в която е
зачетено Решение на Съда (първи състав) от 25 юни 2020 година по съединени дела C-762/18
и C-37/19 (QH срещу Върховния касационен съд на Република България и CV срещу Iccrea
Banca SpA) – вж. Решение № 305 от 05.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г., ІІІ г. о., ВКС,
Решение № 181 от 22.11.2023 г. по гр. д. № 649/2023 г., III г. о., ВКС, Решение № 44 от
07.06.2023 г. по гр. д. № 4230/2022 г., IV г. о., ВКС. Посоченото решение на СЕС е
постановено по преюдициални запитвания по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време и на чл. 31, § 2 от Хартата на основните права на
Европейския съюз и в него е разяснено, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно
е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на
уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия
полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна (§ 78 и § 86). Ако работникът е
работил на друга работа – за времето от датата на незаконното уволнение до
възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на
друга работа при друг (втори) работодател, той не може да претендира по отношение на
първия си работодател право на годишен отпуск (§ 79 и § 88). В същото решение е посочено,
5
че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС
квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“ (§ 53), но и
правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на
трудовото правоотношение (§ 83). Съгласно чл. 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО
предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две – прекратяване на
трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на
които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. Обезщетението за
неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение е
самостоятелен вид обезщетение и за него правила за друг вид обезщетение не могат да се
прилагат по аналогия. В актуалната практика на ВКС е даден отговор, обусловен от
приложението на задължителните тълкувателни насоки, дадени от СЕС по цитираното дело,
че периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е точно
определен и той е от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа
на незаконно уволнения работник или служител. От този период следва да се извадят дните,
за които за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на действително
положен труд при друг работодател.
Разрешението на СЕС е продиктувано от изходното положение, че правото на платен
годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане
на труд по силата на трудовия договор. Изключение се допуска при наличието на два
критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на
работника. В цитираното по-горе решение СЕС приема, че именно тези два критерия са
изпълнени в хипотезата, при която работникът е незаконно уволнен, но по-късно е
възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява
задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му и
поради това се приема за приложимо изключението от изискването работникът
действително да е полагал труд през референтния период. Или, в случаите, когато
работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни
причини, които не зависят от неговата воля, се допуска дерогация на принципа, че правото
на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително
полагане на труд. Така, подобно на случаите на настъпване на нетрудоспособност поради
болест или майчинство, СЕС прибавя и случаите на лишаване на служителя от възможност
да работи поради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, като непредвидимо и
независещо от волята на този служител обстоятелство. Прието е, че в периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа съответният служител не е
полагал действително труд за работодателя си, което се дължи на действията на последния,
довели до незаконното уволнение. Поради тази причина периодът от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на
период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен
годишен отпуск.
Въз основа на всичко изложено, отговорът, който съставът на ВКС дал на поставения
6
правен въпрос бил следният: работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно е
възстановен на работа има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия
полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично
обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото
правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имал право, но останали
неползвани към момента на прекратяването. Изключено от този период е времето, през което
за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг
работодател.
По делото не се спори, че всички предпоставки за възникване в полза на ищеца на
правото на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за исковия период са
налице. Претенцията е съобразена с обстоятелството, че след незаконното уволнение и
преди възстановяването му на работа, а именно считано от 02.02.2024 г., Д. Г. е започнал
работа при друг работодател. По делото няма данни, а и твърдения служителят да е
използвал изцяло или частично полагащия си му се за исковия период платен годишен
отпуск. С оглед изложеното предявеният иск по чл. 224, ал. 1 КТ е установен в своето
основание. Не може да бъде прието направеното в отговора на исковата молба възражение,
че претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ била неоснователна, доколкото се дублирала с тази по
чл. 225, ал. 1 КТ. Двете обезщетения се дължат на различни основания. Това по чл. 225, ал. 1
КТ по естеството си замества неполученото вследствие противоправното поведение на
работодателя трудово възнаграждение за съответния период. А обезщетението по чл. 224, ал.
1 КТ възмездява финансово работника или служителя за дните годишен отпуск, на които е
имал право, но не е ползвал. С оглед изложеното няма законова пречка за кумулиране на
двете обезщетения, още по-малко едновременното им претендиране може да доведе до
неоснователност на някоя от претенциите.
При определяне размера на дължимото обезщетение по реда на чл. 162 ГПК съдът взе
предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което същото възлиза
на 2169,90 лева за целия исков период. По делото няма данни, а и твърдения за пълното или
частично изплащане на дължимата сума от страна на ответника. С оглед изложеното искът
по чл. 224, ал. 1 КТ се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума.
По възражението за прихващане, направено от ответника:
Доколкото съдът прие, че претенцията на ищеца по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
КТ е основателна и следва да бъде уважена в пълен размер, то се е сбъднало вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на направеното от ответника в условията на
евентуалност възражение за прихващане с негово насрещно вземане за изплатени
обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1258,99 лева и по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на
1339,80 лева до размера на по-малкото. Направеното от ответника възражение за
прихващане е валидно и допустимо, тъй като е направено във висящ процес и изхожда от
7
легитимирано лице – носителя на вземането (работодателя по трудовото правоотношение),
налице са изискванията за компенсация – наличие на два дълга, две насрещни задължения,
идентичност на субектите, еднородност и заместимост на насрещните задължения. В тази
връзка следва да се има предвид, че съдебна компенсация е допустима и когато насрещните
вземания или едното от тях са неликвидни. По основателността на възражението съдът
намира следното.
Обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ се дължи при прекратяване на трудовото
правоотношение с предизвестие преди да изтече срокът на предизвестието. С оглед влязлото
в сила Решение № 14426 от 12.12.2022 г., постановено по гр. д. № 43631 по описа за 2022 г.
на Софийски районен съд, 178 състав, с което уволнението било признато за незаконно и
отменено, а ищецът бил възстановен на предишната работа на длъжност „водопроводчик“ в
ответното дружество, трудовоправната връзка между страните е била възстановена и е
отпаднало основанието за получаване на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ. С предявяването
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът е поддържал, че е налице незаконосъобразно
уволнение, поради което задържането на изплатеното от работодателя обезщетение по чл.
220, ал. 1 КТ с оглед правомерно прекратено трудово правоотношение би било
недобросъвестно. Ето защо съдът намира, че полученото от Д. Г. обезщетение по чл. 220, ал.
1 КТ в размер на 1258,99 лева подлежи на връщане и направеното от ответника възражение
за прихващане в тази насока е основателно.
По отношение на другото изплатено от работодателя обезщетение – това по чл. 222, ал.
1 КТ следва да бъде посочено следното. Цитираната разпоредба дава право на работника или
служителя при уволнение поради съкращаване в щата да получи обезщетение от
работодателя в размер на брутното си трудово възнаграждение за времето, през което е
останал без работа, но за не повече от 1 месец. Няма спор, че трудовото правоотношение
между страните е било прекратено на едно от предвидените в чл. 222, ал. 1 КТ основания,
както и че ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение за период над един
месец. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че сумата не е била недължимо
платена от ответното дружество, въпреки твърдяната от процесуалния представител на
ищеца липса на нарочна молба от служителя за изплащане на такова обезщетение,
депозирана пред работодателя. Щом предпоставките за изплащане на обезщетение по чл.
222, ал. 1 КТ са се осъществили, работодателят е следвало да го изплати в срока по чл. 228,
ал. 3 КТ и без нарочна покана от служителя. В противен случай дружеството би изпаднало в
забава и би дължало мораторна лихва върху просрочените суми. При наличието на
основание за извършеното плащане и при липса на твърдения за допусната от работодателя
техническа грешка например при определяне на размера на дължимата сума, въпросът за
добросъвестността на работника не стои. Общ принцип в правото е изискването за
добросъвестност при упражняване на предоставените права. Изрично той е прокламиран в
чл. 8, ал. 1 КТ, което изисква точно и честно отношение на всеки от субектите по трудовото
правоотношение и изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите
разпоредби. Нормата е обща и законодателят е създал оборимата презумпция по чл. 8, ал. 2
8
КТ, че трудовите права и задължения се осъществяват от страните по трудовото
правоотношение добросъвестно съобразно изискванията на законите, до установяване на
противното. По общо правило добросъвестността няма отношение към задължението да се
върне онова, което е получено без основание. Привилегия, създадена само в полза на
работника или служителя и само за получена от него сума като трудово възнаграждение и
обезщетенията по трудовото правоотношение, е предвидена в чл. 271, ал. 1 КТ – дори когато
сумата е получена без основание, работникът или служителят може, но не е длъжен да я
връща, ако е бил добросъвестен при получаването й. При преценката за това дали
работникът или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение
на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за
връщане на сумите, достатъчно е той да не е имал съзнанието, че не съществува правото да
ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на
правно основание за получаване на съответните суми. В настоящия случай работодателят не
само е имал правно основание да изплати на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, но и е
бил длъжен да го стори след като са били изпълнени предпоставките от фактическия състав
на посоченото обезщетение. Не е налице хипотеза на недължимо, но добросъвестно
получена от ищеца сума, която да не подлежи на връщане, респ. на прихващане.
Направеното в тази връзка възражение от процесуалния представител на ищеца е
неоснователно.
Заплащането на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ предпоставя правомерно
прекратяване на трудовото правоотношение, а уволнението на ищеца е било признато за
незаконно с влязло в сила съдебно решение. Следователно, макар към датата на плащането
му основание да е съществувало, в последствие същото е отпаднало с отмяната на
уволнението като незаконно. Полученото от Д. Г. обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер
на 1339,80 лева подлежи на връщане и направеното от ответника възражение за прихващане
е основателно и в тази си част. От второто допълнително заключение на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че сумите по двете обезщетения са получени от
ищеца. С оглед изложеното и след извършена съдебна компенсация между дължимото на
ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 8954 лева и подлежащите на връщане
такива по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1258,99 лева и по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на
1339,80 лева, искът на Д. Г. за присъждане на обезщетение за оставането му без работа
поради уволнението се явява основателен до размера от 6355,21 лева, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
дължимата сума. За разликата над уважения размер от 6355,21 лева до пълния предявен
размер от 8954 лева искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на направените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с ДДС, като е
представил списък по чл. 80 ГПК. Към последния са приложени доказателства за изплащане
на договорения хонорар в пълен размер по банков път. С оглед изхода на настоящия спор и
9
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Елпром Хеви Индъстрис“ АД следва да бъде
осъден да заплати на ищеца Д. А. Г. сумата 960 лева, представляваща направените в
настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В тази връзка
следва да бъде направено уточнението, че присъдените на ищеца разноски не следва да се
изчисляват съразмерно с отхвърлената поради прихващане част от иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. При уважаване на възражение за прихващане съдът
установява, че претендираната сума се дължи, вземането съществува и предявеният от
ищеца иск е основателен, но следва да се постанови отхвърлителен диспозитив поради
извършено прихващане с насрещно вземане на ответника. Тъй като в хода на
производството е установена основателност на ищцовата претенция, то правният спор е
предизвикан от поведението на ответника, който е оспорил изцяло предявения иск,
поддържал е, че вземането не съществува, и в условията на евентуалност е предявил
възражение за прихващане. Доколкото вземането на ищеца е признато от съда, но искът
следва да бъде отхвърлен частично единствено поради извършената компенсация, то
ответникът, който е предизвикал правния спор, следва да понесе отговорността за
разноските (вж. Определение № 150 от 04.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2349/2015 г., ІІ Г.О.,
ВКС).
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът
„Елпром Хеви Индъстрис“ АД следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски
районен съд дължимите такси и разноски по делото в общ размер на 794,96 лева, от които
444,96 лева за държавна такса и 350 лева за възнаграждение на вещо лице.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Елпром Хеви Индъстрис“ АД, ЕИК *********, представлявано от
изпълнителния директор Дечко Христов Карагьозов, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Надежда“, бул. „Рожен“ № 41, да заплати на Д. А. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес АДРЕС, общ. Столична, както следва: по иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата 6355,21 (шест хиляди триста петдесет и пет лева и
21 ст.) лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа през периода от
25.07.2022 г. до 25.01.2023 г. поради уволнението, извършено със Заповед № 469/25.07.2022
г. на работодателя, признато за незаконно и отменено с влязло в сила съдебно решение,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.03.2024 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума; и по иска с правно основание чл. 224, ал. 1
сумата 2169,90 (две хиляди сто шестдесет и девет лева и 90 ст.) лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 25.07.2022 г. до 02.02.2024
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.03.2024 г.
до окончателното изплащане на дължимата сума, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 344, ал. 1, т.
3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над уважения размер от 6355,21 лева до пълния предявен
10
размер от 8954 лева като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на „Елпром Хеви
Индъстрис“ АД за изплатени обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 1258,99 лева и по
чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 1339,80 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Елпром Хеви Индъстрис“ АД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор Дечко Христов Карагьозов, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Надежда“, бул. „Рожен“ № 41, да
заплати на Д. А. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес АДРЕС, общ. Столична, сумата
960 (деветстотин и шестдесет) лева, представляваща направените в настоящото
производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Елпром Хеви Индъстрис“ АД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор Дечко Христов Карагьозов, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Надежда“, бул. „Рожен“ № 41, да
заплати по сметка на Софийски районен съд дължимите държавни такси и разноски по
делото за възнаграждение на вещо лице в общ размер на 794,96 (седемстотин деветдесет и
четири лева и 96 ст.) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11