Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ ….

 

гр. София, 27.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 12-ти състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ МИХАЙЛОВА

при секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 1486 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Ищецът „У.Б.1.” ЕООД е предявил срещу Държавата, представлявана от М.НА Ф., искове както следва:

1) главен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 Конституцията на Република България (КРБ), за сумата от 106 880.93 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. въз основа на противоконституционната разпоредба;

2) евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 106 880.93 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание, въз основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон;

3) евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, за сумата от 106 880.93 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание, въз основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон;

4) иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 32 573.41 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г.

Ищецът претендира законната лихва от предявяване на исковата молба и разноските в призводството.

Ищецът твърди, е в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., в качеството му на собственик на вятърна електрическа централа и производител на електрическа енергия, са му удържани такса по чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ (Закон за енергията от възобновяеми източници) в общ размер на 106 880.93 лв., представляваща удръжка в размер на 20% от цената на изкупуваната енергия за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. Твърди, че разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, въвеждаща процесната такса, е приета в нарушение на основни принципи на европейското право, провъзгласени в ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕС, както и на КРБ, което е установено с Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., обн. ДВ, бр. 65/06.08.2014 г. и влязло в сила на 09.08.2014 г. Позовава се на противоправност на действието по приемане на съществено нарушаващата европейското право и противоконституционна разпоредба от страна на органа Народно събрание, както и на противоправност на последващото бездействие на НС да изпълни задължението си по ЗКС и Правилника на НС и да уреди възникналите правни последици от противоконституционната норма. Твърди, че е от така посоченото действие и бездействие е понесъл вреди, представляващи удържаните такси на основание противоконституционна норма.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът Държавата, представлявана от М.НА Ф. е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Навежда доводи, че не е легитимиран по предявения иск, тъй като се твърдят вреди от деяния на физически лица от състава на друг държавен орган – Народното събрание, което следва да бъде привлечено към отговорност, като оспорва да е възложител на работата на народните представители. Оспорва да са налице вина и вреди, както и причинно-следствена връзка между твърдяното действие, съответно – бездействие и посочените от ищеца вреди. Позовава се на правомерност на събирането на такси, считано от датата на въвеждането им до обявяването им за противоконституционни. Оспорва в тежест на Народното събрание да е налице задължение съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС да приеме закон, с който да уреди по следиците от противоконституционната норма, като регламентира връщане на таксите. Оспорва да е налице вземане на ищеца и по реда на чл. 55 ЗЗД за връщане на даденото като платено без основание, като твърди, че към момента на събиране на таксите, същите са дължими на валидно правно основание, а решенията на КС не действат с обратна сила, а занапред. Претендира разноски.

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

Неоснователни са възраженията на ответника за липса на процесуална легитимация, поради това, че се твърдят вреди от орган, различен от МФ. Ответник е Държавата, която по силата на чл. 31, ал. 1 ГПК се представлява от М.НА Ф.. В процеса като страна не е конституирано Министерството на финансите - отсъстват твърдения за деликт, извършен от служители на министерството, а и искът не е насочен срещу него. Ищецът се позовава на вреди от действия и бездействия на лица от състава на държавен орган, за което ангажира отговорността на държавата на основание чл. 7 КРБ. Ето защо ответникът е процесуално пасивно легитимирани и насоченият срещу него иск е допустим да бъде разгледан.

По главния иск по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ

На първо място следва да се уточни, че деликтният иск е един, а не два, предявени при условията на евентуалност. Твърдят се вреди от противоправно поведение, като дали противоправността се изразява в нарушение на законодателството на ЕС или на вътрешното законодателство или едновременното и на двете, не е основание да се счита, че се предявяват различни искове. Твърди се настъпване на деликт, сочат се обективните и субективните признаци на деяниeто и се твърди противоправност, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца квалификация на противоправността, а дължи самостоятелна преценка дали деянието е правомерно или не. Ето защо не е налице обективно съединяване на искове при посочени различни основания на вземането при условията на евентуалност – вземането е едно, основанието за възникването му е едно (чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, като се отчита, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и безвиновна) и предявеният иск за обезщетение е един.

Съгласно разпоредбите на чл. 35а ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с точки 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., на парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, чиито размер е определен по формула, установена в ал. 2 на разпоредбата. Задължени за таксата лица са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че ищецът е производител на електрическа енергия чрез вятърна електрическа централа.

Установява се от изисканата по реда на чл. 190 ГПК справка от КЕВР (л. 163 - 164), че в периода първо - трето тримесечие на 2014 г. от ищеца като производител на електрическа енергия от слънчева енергия е събрана такса общо в размер на 106 880.93 лв.

В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. за противоконституционни са обявени точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 9/2013 г.). В мотивите си КС приема, че разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от Конституцията, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. "Таксата е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Тя е финансово плащане, установено от държавата и събирано от нейните органи във връзка с извършвана от тях дейност или услуга... С установената такса по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законодателят въвежда задължение за производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ) безвъзмездно плащане, срещу което не получават никаква услуга. ". КС приема също, че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона. "От всички стопански субекти, които се занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ. Недопустимо е създаването на обособен, специален правен режим за някои субекти на стопанска дейност, а изключването на този специален режим за други. Законодателят е длъжен да установи подходящ правен механизъм, който успешно да може да предотвратява злоупотреби с монополизъм, нелоялна конкуренция и да защитава потребителя. " Прието е още, че разпоредбите на чл. 35а, ал. 2, чл. 35б и чл. 73 ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.

Съдът приема, че доколкото принципът на защита на оправданите правни очаквания, на устойчивост и предвидимост на бизнес средата и на равнопоставеност и недискриминация на правните субекти са провъзгласени чрез първичното право на ЕС (ДФЕС), то с приемането на процесните разпоредби е налице съществено нарушение и на правото на ЕС, с оглед констатацията на КС, че нормите по недопустим начин създават обособен, специален правен режим за някои субекти на стопанска дейност и изключват този специален режим за други.

Според разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1). правоотношение по възлагане на работа, 2). осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.).

При преценка по въпроса налице ли е противоправност, осъществена от народните представители при приемане на процесните разпоредби от ЗЕВИ, съдът съобрази следното:

Съобразно чл. 151, ал. 2 КРБ обявената за противоконституционна норма не се прилага от момента на влизане в сила на решението на съда - три дни след обнародването му в "Държавен вестник" (чл. 151, ал. 2 КРБ). Същевременно, съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани – смисълът на нормата е, че решението, което установява противоконституционност на закон, както и на това, което отхвърля искането за обявяване на закон за неконституционен, е задължително и следва да бъде зачетено и приложено от гражданския съд при преценка дали определена норма противоречи на Конституцията или е в съответствие с основния закон. И макар преди влизане в сила на решението на КС за установяване на противоконституционност, нормите на чл. 35а ЗЕВИ да са провеждали действие и да са се прилагали, то не може да има спор (установено е по задължителен по смисъла на чл. 14, ал. 6 ЗКС начин), че същите, считано от приемането си, противоречат на основни принципи, установени в чл. 60, ал. 1 и чл. 19, ал. 2 и 3 КРБ. Съгласно чл. 5, ал. 1 КРБ Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Ето защо приемането на закон, чиито разпоредби противоречат на Конституцията, представлява противоправно действие. Идентично противоправно е и приемането на норми в противоречие с основни принципи, установени в правото на ЕС – първичното и вторичното.

В периода на приложение на противоконституционните разпоредби, от ищеца е събрана такса върху произведената от него електрическа енергия от вятър, в размер на 106 880.93 лв. Основание за събиране на сумата е противоречащата на Конституцията и на правото на СЕ норма на чл. 35 а ЗЕВИ. Ето защо съдът приема, че у ищеца е настъпила вреда – налице е имуществено намаление на патримониума му в размер на исковата сума, което намаление е в причинна връзка с приложение на норма, която противоречи на Конституцията и чието приемане от народните представители представлява противоправно действие. Ето защо съдът приема, че е налице деликт, осъществен от длъжностните лица, включени в състава на държавен орган, в причинна връзка с който за ищеца са възникнали имуществени вреди в размер на исковата претенция.

Налице е второто противоправно поведение, на което се позовава ищецът, изразяващо се в неизпълнение на нормативно вменено задължение към органа, приел противоконституционния акт, да уреди последствията от приложението му – съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС. По време на приложение на акта са настъпили правни последици – таксата, въвеждането на която противоречи на Конституцията, е удържана от ищеца и постъпила в държавния бюджет. Ето защо за органа, постановил неконституционния акт, е възникнало задължение да предприеме действие по уреждане на възникналите правни последици, което задължение му е вменено по императивен ред с чл. 22, ал. 4, вр. ал. 2 ЗКС. Няма законов механизъм, по който понеслото правни последици от противоконституционния закон лице да задължи Народното събрание да приеме закон, по силата на който да бъдат репарирани тези последици. От това следва, че редът за защита правата на увреденото лице е да търси обезщетение за вредите си по общия ред - чл. 49 ЗЗД, чл. 7 КРБ. При наличието на правна последица, която за ищеца има имуществено изражение, изразяващо се в намаляване на патримониума му, бездействието на органа представлява деликт, от който за ищеца е произлязла вреда в размер на исковата сума.

По изложените съображения съдът приема, че се е осъществил фактическият състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ – от противоправно действие (приемане на противоконституционен и противоречащ на правото на СЕ акт) и последвало го бездействие (уреждане на последиците от акта), извършени от длъжностни лица в състава на държавен орган за ищеца е възникнала имуществена вреда в размер на исковата сума, която е в причинна връзка с действието и последвалото го противоправно бездействие. Поради това в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за имуществени вреди.

Отговорността на държавата по чл. 7 КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни органи, като в материалноправен аспект отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения. По силата на чл. 62 и чл. 63 на Народното събрание като държавен орган е възложено да осъществява държавни функции – законодателната власт и парламентарен контрол, чрез включените в членствения му състав народни представители. Ето защо съдът приема, че държавата като възложител на държавни функции по осъществяване на законодателната власт по смисъла на чл. 49 ЗЗД и по силата на общия принцип, прогласен в чл. 7 КРБ, се явява материално легитимирана да отговаря за всички виновно причинени вреди, произтичащи от законодателната дейност на народните представители.

Ето защо съдът приема, че в полза на ищеца е възникнало претендираното вземане и предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

 Като законна последица от това в полза на ищеца следва де се присъди и законна лихва върху главницата от подаването на исковата молба – 31.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Поради уважаване на главния иск, не следва да се разглеждат предявените евентуални искове.

По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД

На ищеца се дължат вреди, считано от момента на настъпване на увреждането. Претендира се обезщетение за законната лихва от по-късен момент – считано от 31.01.2016 г. Законната лихва върху главницата от 106 880.93 лв. за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г., е в размер на 32 573.41 лв., съобразно изслушаното и прието по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът намира за обективно и кредитира с доверие. Искът следва да се уважи в предявения размер от 32 573.41 лв.

Относно разноските по производството

На ищеца следва да се присъдят направените разноски в размер на 7 168.43 лв., представляващи сбора от заплатената от ищеца държавната такса по исковата молба, депозит за вещо лице и заплатено адвокатско възнаграждение.

 Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение – същото не е със съществено превишение спрямо минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г.

          Така мотивиран, съдът

 

РЕШИ:

 

ОСЪЖДА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от М.НА Ф., адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на „У.Б.1.” ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес: ***, на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ, сумата от 106 880.93 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и в неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., заедно със законната лихва от 31.01.2019 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 32 573.41 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г.

ОСЪЖДА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от М.НА Ф., адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на „У.Б.1.” ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 7 168.43 лв., представляваща разноски по делото пред СГС.

         РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

         

            СЪДИЯ: