Р Е
Ш Е Н И Е
номер 35 26.03.2020 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
дванадесети март 2020 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Росица
Динева, като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 812 по описа на
съда за
2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 10а ЗПК.
Производството
е образувано по искова молба на „Профи Кредит България” ЕООД срещу М.В.К.. Ищцовото
дружество твърди, че е сключил договор за потребителски кредит № ********** от
11.01.2016 г. със С.В.Н.и М.В.К. като солидарни длъжници. Договорът бил сключен
при следните параметри: предоставена в заем сума от 1000 лв. със срок за
връщане 24 месеца при месечна вноска от 61,82 лв. с падеж 15-то число на
месеца, при годишен процент на разходите от 49,89 %, годишен лихвен процент от
41,17% и лихвен процент на ден от 0,11%, при общо задължение по договора в
размер на 1483,68 лв. Твърди, че бил закупен допълнителен пакет от услуги в
размер на 750 лв., чиято вноска след разсрочване била 31,00 лв. Твърди, че
общото задължение било в размер на 2233,68 лв., при месечна вноска от 93,07 лв.
и дата на погасяване 15-то число от месеца. Твърди, че съгласно подписана
декларация от ответника към договора, станали неразделна част общи условия към
договорите за кредит, както и стандартен европейски формуляр за информацията по
кредита, които им дават възможност да преценят техните финансови възможности.
Твърди, че на 11.01.2016 г. превел на посочена от съдлъжника С.В.Н.банкова
сметка ***., за което било съставено преводно нареждане с референции от същата
дата. Твърди, че съгласно договора било уговорено възнаграждение за дадената в
заем сума, което било в размер на 483,68 лв., което се разсрочило с вноската за
главница. Твърди, че неизплатената договорна лихва е в размер на 82,16 лв., а
неизплатения пакет допълнителни услуги в размер на 202,29 лв. Твърди, че със
закупуване на допълнителния пакет услуги кредитополучателят си осигурил
приоритетно разглеждане и отпускане на заема, както и че при настъпване на
неблагоприятни за кредитополучателя условия, ще може да се отсрочат вноските, а
не да се обявява кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че възнаграждението за
допълнителния пакет услуги не е за предоставяне на услугата, а за възможността
кредитополучателят да се възползва от опциите, включени в услугата. Твърди, че
лицето С.Н.е подала заявление на 28.09.2016 г. за отсрочване на 2 вноски,
поради което на 12.10.2016 г. бил сключен анекс № 1 между ищеца и лицето С.Н., с
което вноски № 8 и 9 били отсрочени като
последни вноски. Твърди, че крайният срок за изплащане на заема бил 15.03.2018
г., а кредитополучателят направил погашение на 17 пълни вноски и една частична,
а останалите вноски не погасил. Твърди, че били направени погашения общо в
размер на 1628,07 лв., като останали непогасени 350 лв. главница, 82,16 лв.
договорна лихва и 202,29 лв. възнаграждение за пакет допълнителни услуги.
Твърди, че по ч.гр.д. № 609/2019 г. на РС-Раднево била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми 350 лв. главница, 82,16 лв.
договорна лихва и 202,29 лв. възнаграждение за пакет допълнителни услуги, но
ответникът подал възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което предявил иска
по чл. 422, ал. 1 ГПК при условията на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради това
иска от съда да постанови решение, с което да се установи вземането му от
ответника по издадената заповед за изпълнение за сумите 350 лв. главница, 82,16
лв. договорна лихва и 202,29 лв. възнаграждение за пакет допълнителни услуги,
ведно със законната лихва върху от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по
чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника М.В.К..
Във възражението по чл. 414 ГПК ответницата е оспорила да е ставала гарант по
кредита, а била само лице за контакт, което възражение следва да се разгледа
съгласно разясненията в т.11а на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414,
ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал
отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за
отговор.
Съдът, като взе предвид исканията и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустим, тъй като се
претендира същото вземане по заповедта за изпълнение и срещу същия длъжник.
С протоколно определение от 12.03.2020 г. е обявен за окончателен проекта
на доклад по делото по чл. 140 ГПК, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 5
от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест както следва: Ищецът следва
да установи наличието на валидно облигационно отношение по договор за
потребителски кредит, с който е предоставен в заем на С.В.Н.сумата от 1000 лв.
със срок за връщане 24 месеца при месечна вноска от 61,82 лв. с падеж 15-то
число на месеца, при годишен процент на разходите от 49,89 %, годишен лихвен
процент от 41,17% и лихвен процент на ден от 0,11%, при общо задължение по
договора в размер на 1483,68 лв.; валидно уговорено закупуване на допълнителен
пакет от услуги в размер на 750 лв., чиято вноска след разсрочване била 31,25
лв.; изтичане на срока за погасяване на всички месечни погасителни вноски;
валидно уговорено солидарно задължение на ответницата като съдлъжник по
договора за кредит.
По делото е приет като писмено доказателство договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № ********** от 11.01.2016 г. /л.6-15/, сключен
между ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД като кредитор - кредитодател, С.В.Н.като
клиент – кредитополучател и ответника М.В.К. като солидарен длъжник, с който е
отпусната сумата от 1000 лв. кредит. Договорени са ГПР от 49,89 % и ГЛП от
41,17 %, лихвен процент на ден 0,11 %, обща дължима сума по договора 1483,68 лв.,
срок на договора 24 месеца, размер на вноската 61,82 лв. Ответникът е подписал
декларация за запознаване с общите условия /л.8/ и самите общи условия /л.9-13/.
Страните са сключили и споразумение за предоставяне на допълнителни услуги от 11.01.2016
г. /л.9/, с който ищецът се е задължил да предостави на кредитополучателя и
съдлъжника услугите: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.
Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за
смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Възнаграждението за този пакет допълнителни услуги е посочен
в самия договор за потребителски кредит като сума в размер на 750 лв.,
разсрочена на вноски по 31,25 лв. всяка, а в договора за кредит не е посочено
какво включва пакетът услуги. Възнаграждението за допълнителния пакет услуги е
разсрочено заедно с главницата и договорната възнаградителна лихва в
погасителния план към договора /л.14-15/. По делото са приети като писмени
доказателства и общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за
потребителски кредит /л.9-13/.
По делото е прието като доказателства транзакции /л.16/, от които е видно,
че ищецът е превел сумата от 1000 лв. на кредитополучателя С.В.Н.Това
обстоятелство не се оспорва от ответницата.
По искане на кредитополучателя С.В.Н.за промяна на погасителния план /л.24/
е сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД, кредитополучателя С.В.Н.и солидарния съдлъжник
М.В.К., анекс № 1 от 12.10.2016 г. към договора за кредит /л.25/ и погасителен
план към анекса /л.26/, с който са договорили отлагане на 2 месечни вноски № 8
и № 9, чрез преместването им като вноски № 25 и № 26 с падежи 15.02.2018 г. и
15.03.2018 г.
Прието е като писмено доказателство извлечение от сметка към договора за
потребителски кредит /л.27/, в което ищцовото дружество е посочило как е
осчетоводило платени по договора за кредит вноски от ответника в общ размер на 1628,07
лв., като било налице остатъчно задължение към 27.11.2019 г. в общ размер на 635,03
лв.
Приети са като писмени доказателства и искането на кредитополучателя за
отпускане на кредит, европейския стандартен формуляр за кредит и други
документи, свързани с отпускането на кредита, които нямат пряко отношение към
спорните по делото въпроси.
По принцип ответницата не оспорва сключения договор за кредит досежно
предоставената сума в размер на 1000 лв., предоставянето на кредита,
уговорената договорна възнаградителна лихва, като оспорва да е подписала
договора като солидарен съдлъжник. В тая част е налице валидно облигационно
отношение между страните, а съдът и служебно ангажиран с изследване на
въпросите за наличието на неравноправни или нищожни клаузи, не откри такива в
тази част на договора. Срокът на договора е изтекъл с изтичане падежа на
последната вноска - 15.03.2018 г., без да е обявяван за предсрочно изискуем.
Във всички документи от кредитното досие ответницата се е подписала на
място СД1 и посочена като солидарен съдлъжник /раздел IV на договора/, поради което е неоснователно
възражението ѝ, че е подписала договора като лице за контакт.
В Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО,
е посочено, че съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения.
В решение № 570/15.12.2012 г. по гр.д. № 576/2012 г. на ОС – Враца, чието правно
становище е споделено от състав на ВКС в решение № 213 от 06.01.2017 г. по
гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО, е посочено, че солидарна отговорност възниква
при много договори – при встъпване в дълг, авал, поръчителство, делкредере,
като правата и задълженията на страните по тези договори са различни, възникват
при различни фактически състави, предвидена е и различна форма за
действителност. Солидарна отговорност „по принцип“ не съществува и страната,
която се позовава на такава, следва да я установи и докаже основанието за
възникването й.
В мотивите към решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о.
на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че
такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор
за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за
заем. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо,
без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на
кое от тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира
пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна
отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД,
когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на
длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора
за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост.
Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО, е
посочено, че съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения. Съставът на Върховния касационен съд /Решение № 213 от
06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО/ споделя изцяло
общоприетото тълкуване на чл. 20 ЗЗД, в съдебни актове, постановени по чл. 290 ГПК - решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о.,
решение № 105/30.06.211 г. на II т.о. на ВКС по г.д. № 944/2010 г., решение №
202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение №
220/31.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о. Съдът, който следва
да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни
по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от действителното
му съдържание - действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор
относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие
и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори
аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са
неясни, непълни и неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по
критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им
място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите и
практиката и добросъвестността. Съдът, ведно с това, преценява обстоятелствата,
при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след
сключването му.
От процесния договор за кредит е пределно ясно, че единствен кредитополучател
е клиентът С.В.Н., на която е предадена заемната сума. Единствената функция на
ответницата М.В.К. по договора за кредит е да поеме солидарна отговорност за
задълженията по договора, тоест тя не е кредитополучател и няма отношение към
получената сума в заем, а само отговаря за връщането на сумата. Поради съдът
намира, че не е налице договор за кредит с две лица. Съдът обаче намира, че в
случая е налице хипотезата на чл. 101 ЗЗД на встъпване в дълг – трето лице може
да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или
с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да
бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и
встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. В този смисъл
е и съдебната практика /решение № 76/20.04.2012 г. по т.д. № 134/2011 г. на ОС
– Пазарджик, чието правно становище е споделено от състав на ВКС в решение №
213 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО/.
Поради изложеното съдът намира, че в случая ответницата М.В.К. отговаря
солидарно за всички задължения по договора за кредит на основание чл. 101 ЗЗД
във вр. чл. 121 и следващите ЗЗД.
Преди изчисление какви суми са погасени и какво остава да се дължи по
договора за кредит, ще следва да се даде отговор за сключения допълнителен
пакет услуги, по отношение на който съдът следи служебно за наличие на
неравноправни клаузи /чл. 7, ал. 3 ГПК/. С решение № 65
от 06.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1556/2017 год. на 1 ТО, се прие, че съдът
служебно следи за неравноправните клаузи, което е в унисон с европейското
законодателство и впрочем вече константната практика на ВКС в тоя смисъл, както
и една от последните промени в ГПК – чл. 7, ал. 3. Това пък обосновава
правомощие на съда да разгледа този въпрос не само по искане на страна, но и
служебно.
Съдът намира, че сключеният пакет допълнителни услуги е комплекс от нищожни
клаузи, не само като заобикалящи и противоречащи на закона, но и като неравноправни
такива. По отношение на този въпрос и за конкретния пакет допълнителни услуги
вече е налице утвърдена съдебна практика /Решение от 06.11.2019 г. на ОС-Стара
Загора по в.т.д. № 1339/2019 г./.
В случая в самия договор за кредит не е посочено въобще какво включва
договорения допълнителен пакет услуги, а само е посочена цената за същия в
размер на 750 лв. при месечна вноска от 31,25 лв., разсрочена заедно с
месечните погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва. Съответно
самия допълнителен пакет услуги е договорен в споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, включващи вероятни, но несигурни от към
изпълнение услуги, предоставяни от ищеца и зависещи единствено от неговата
воля. Самите услуги /втора, трета и четвърта/ са посочени като „възможности“,
без да е посочена конкретика от какво зависи изпълнението на тези възможности.
Самият факт на предоставянето на услугата като „възможност“ означава, че
предоставянето ѝ зависи от волята на ищеца – той ще прецени дали да
предостави „възможността“ на ответника или не. Всъщност е налице получаване от
ищеца на възнаграждение за една бъдеща несигурна услуга, която той може въобще
по своя воля да не предостави на ответника. От друга страна е ясно за страните,
че съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД договорът може да бъде изменен само по взаимно
съгласие на страните или на основания в закона, което в значителна степен
изцяло обезсмисля предоставената услуга от ищеца. Договарянето на цена за допълнителния
пакет услуги като сума равна на сумата по кредита е в изключително противоречие
с добрите нрави, уредени като общо утвърдените в обществото представи за добри
и зло, правилно и неправилно, справедливо и несправедливо. Това пък е основание
по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да се счете допълнителния пакет услуги като
нищожни клаузи, сключени при накърняване на добрите нрави.
Също така е договорено „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“ и „улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства“, които услуги пряко противоречат на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, който ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. А
посочените две услуги представляват именно действия, свързани с усвояването на
кредита. От друга страна това законодателно разрешение в чл. 10а, ал. 2 ЗПК не
само цели защита интересите на кредитополучателите, но то гарантира и
конкурентоспособността при процеса на кредитиране на физическите лица.
Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по взаимно съгласие на
страните. В случая уговорения допълнителен пакет в частта „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ и „улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства“ противоречи пряко на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, което го прави нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От друга страна така договореното цели и заобикаляне на лимита в чл. 19,
ал. 4 ЗПК, тъй като е видно, че самата цена на допълнителния пакет услуги е
равен на сумата по кредита, което ги прави съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК нищожни
клаузи и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Съгласно решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на І
т.о., клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора,
който за кредитодателя безспорно обхваща цената на предоставянето на кредита,
може да е индивидуално, но и неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално
уговорена, такава клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния си
характер, само ако не е ясна и разбираема / чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за
ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от
граматическа гледна точка, но и прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело
С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. В т.3 от
диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл,
че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл. 145, ал. 1 ЗЗП) трябва
да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена
договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може
да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора.
В решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., е
прието, че „индивидуално уговорени” са тези клаузи, които не са били изготвени
предварително от търговеца или доставчика или дори да са били изготвени
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание,
доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел /по аргумент за
противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите се в Общите условия клаузи са поначало
неиндивидуално уговорени съгласно същата разпоредба. Тежестта за доказване
сключването на клаузите като индивидуално договорени, в който случай е
неприложима защитата по ЗЗП срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
клаузи /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, се носи от доставчика на стоката/услугата – чл.
146, ал. 4 ЗЗП /решение № 51 по т.д. № 504/2015 г. на ІІ т.о., решение № 231 по
т.д. № 875/2017 г. на І т.о. ВКС и др./. Доказването следва да установи, че при
сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или
услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за
въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес
или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от
самия потребител. В решение № 231 по т.д. № 875/2017 г. на І т.о. на ВКС е
споделено разбирането, че фактът на подписани допълнителни споразумения, сам по
себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на основание чл.
146, ал. 4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи от
основния договор.
В случая с оглед посочените по-горе фактически констатации досежно
уговорения „допълнителен пакет услуги“ съдът намира, че са неравноправни клаузи
от договора, тъй като са изцяло във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията
за добросъвестност и водят до изключително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора, тъй като изпълнението на задълженията на
ищеца са поставени в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено
от волята на ищеца /чл. 143, т. 3 ЗЗП/. Независимо че е сключен допълнителния
пакет от услуги единствено от волята на ищеца зависи дали ще предостави и в
какъв обем ще предостави „възможностите“ на кредитополучателя/съдлъжника, без
ответникът-потребител да може да влияе върху тях.
Тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 14 ЗЗП, тъй като
дължимото от ответника възнаграждение по допълнителния пакет е разсрочено с
месечните вноски още с погасителния план, което означава, че ответникът следва
да изпълнява своите задължения, дори и ако ищецът не изпълни своите задължения
„възможности“ по допълнителния пакет. Неравноправни и са по смисъла на чл. 143,
т. 17 ЗЗП, тъй като изпълнението на „възможностите“ от страна на ищеца по
доставяне на допълнителния пакет услуги са поставени в зависимост от това дали
са спазени посочените в общите условия изисквания, които не са уточнени какви
са. Налице е пълна неяснота за ответника какви са условията за предоставяне на
услугите по допълнителния пакет и дали въобще би могъл да ги получи. Това пък
от своя страна е попречило и на ответника, в качеството му на потребител, да
прецени и икономическите последици от сключения договор и пакет допълнителни
услуги /чл. 143, т. 18 ЗПК/, които сумарно правят възнаграждения в размер на
почти 125 % от сумата по кредита /кредит 1000 лв., обща сума с главница 2233,68
лв./. Не на последно място следва да се посочи, че така уговорения пакет
допълнителни услуги при евентуално обявена предсрочна изискуемост на кредита
/каквато принципно е уговорена в договора/ би дала възможността на ищеца да
задържи полученото възнаграждение за допълнителния пакет, дори и при условие да
не престира свои задължения по него – чл. 143, т. 6 ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
С цел заобикаляне на правилата на чл. 146 ЗЗП за индивидуално договаряне на
клаузите доставчиците на услуги масово започнаха да правят бланкови договори за
кредит, в които се привнесоха голяма част от клаузите в общите условия, с оглед
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Това обаче не е принцип за преценка за
индивидуалното договаряне на клаузите с оглед само на включването им в общи
условия, а и когато са предварително изготвени самите договори. От самите
представени документи по договора за кредит е видно, че същите са изначално
изготвени на електронен носител /виж посочения сървър на бланките най-долу/.
Това означава, че договорът и документите не са изготвени индивидуално за
ответника, а са били бланкови в електронна система и само са попълнени в
индивидуализиращите конкретния кредит данни като имена, суми и лихви, но не и
спрямо клаузите и общите договорености. И затова съдът намира, че клаузите в
споразумението за предоставяне на допълнителен пакет услуги /л.9/ се явяват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 6, т. 14, т. 17 и т. 18 от
ЗЗП и като такива са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С оглед на всичко изложено до тук съдът намира, че клаузите по
допълнителния пакет услуги са нищожни.
В решение № 146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016 г. на І т.о. на ВКС е
прието, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за
предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е
нищожно. В този смисъл е и решение № 198 от 18.01.2019
г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г. на 1 т.о. Това води до логичния извод, че
предоговарянето в анекс № 1 и погасителния план към него на месечни вноски,
включващи и възнаграждението за допълнителния пакет услуги е нищожно.
Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи. В този смисъл основният договор за кредит с
параметрите в него не са нищожни и могат да се прилагат, поради което следва да
се изчисли какви суми по него дължи ответникът.
В прието е като писмено доказателство извлечение от сметка към договора за
потребителски кредит /л.27/ ищцовото дружество е посочило как е осчетоводило платените
по договора за кредит вноски от кредитополучателя, чийто сбор е посочен като
сума в размер на 1628,07 лв. платени към 27.11.2019 г., но е видно, че сборът
им е в общ размер на 1598,65 лв. Тази разлика обаче не се отразява съществено
на крайния извод, тъй като видно от договора за кредит дължимата общо сума
главница и договорна възнаградителна лихва е в размер на 1483,68 лв. В случая е
налице признание на неизгоден за ищеца факт, направено от самия ищец, че е
получил по договора сума от 1628,07 лв. /така и в исковата молба/, която сума
от 1628,07 лв. следва да се приеме, че е платена от кредитополучателя по
договора.
Съгласно мотивите към т.1 на ТР № 3/2017 г.
от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС при предложено от длъжника изпълнение със
забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие
лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява,
но този избор не е обвързващ за кредитора. В случая няма данни по делото
длъжникът да е правил избор кое свое задължение погасява. Кредиторът може да
приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма
интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по реда на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД. Видно е от представеното извлечение, че ищцовото дружество е приело погасяване
с платените от ответника суми на месечните вноски в тяхната им поредност по
погасителния план. Поради това следва да се приеме, че ответникът е погасявал с
внесените суми месечните вноски по погасителен план, обаче не в посочения размер
на вноска от 93,07 лв., който включва и цената на допълнителния пакет услуги,
който съдът прие за нищожни клаузи. Видно е от погасителния план, че вноските
по основния договор са в равен месечен размер от 61,82 лв.
Ищецът твърди договорът е изтекъл на 15.03.2018 г., като не е обявяван за
предсрочно изискуем, съответно ответникът с платените суми е погасявал
задължения за главница, договорна лихва и възнаграждението за пакета
допълнителни услуги, но не и за лихви за забава с оглед посочените данни за
забава в плащането на вноските. Поради това с оглед т.1 на ТР № 8/2017 г. от
02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, следва на ищеца да се присъдят всички неплатени
вноски /главница и договорна лихва/ по погасителния план, тъй като падежите им
вече са настъпили /последен падеж 15.03.2018 г./.
С оглед на установеното внасяне от кредитополучателя на сумата от 1628,07
лв. е видно, че същият е погасил всички пълни 24 месечни вноски, включващи
главница и договорна лихва в общ размер на 1483,68 лв. съгласно договора за
кредит, като е налице надвнесена сума от 144,39 лв. От тук следва извод, че кредитополучателят
е погасил всички 24 месечни вноски /24 по 61,82 лв. е равно на сумата от 1483,68
лв./. Поради това кредитополучателят няма задължения по кредита. Поради това се
налага като краен извод, че кредитополучателят, съответно съдлъжникът - ответник
не дължат на ищеца суми по кредита, който е погасен изцяло. А това логично води
до извод, че искът е неоснователен и ще се отхвърли изцяло.
По разноските:
Ответникът има правно на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, но такива не
са поискани и няма данни да са сторени, поради което не ще се присъдят.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Профи Кредит България“
ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу М.В.К., ЕГН **********, с
адрес ***, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 10а ЗПК за сумата от 635,03
лв. /шестстотин тридесет и пет лева и 03 ст./, включващ главница 350,08 лв.,
договорно възнаграждение 82,16 лв. и възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги 202,29 лв., представляваща общ сбор на задължения по договор за
потребителски кредит № ********** от 11.01.2016 г., изменен с анекс № 1 от 12.10.2016
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № 411/14.10.2019 г. по ч.гр.д. № 609/2019 г. по описа на РС-Раднево.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: